Джон Гришам
Камерата (46)

45

Понеделник, шести август, шест часът сутринта Оставаха четирийсет и два часа. Адам влезе в канцеларията си и позвъни на Слатъри в Джаксън. Никой не вдигна телефона, разбира се, но се надяваше на съобщение от автомат, което да го насочи към друг номер на някой, който би могъл да му каже нещо. Слатъри бавеше решението за признаване на невменяемост; просто не му обръщаше внимание, сякаш бе съвсем обикновен иск.

Обади се на справки и получи домашния телефонен номер на Ф. Флин Слагъри, но реши да не го безпокои. Можеше да почака до девет.

Адам бе спал по-малко от три часа. Пулсът му биеше силно, адреналинът му се покачваше. На клиентът му оставаха още само четирийсет и два часа, и дявол да го вземе, Върховният съд на Мисисипи трябваше да вземе някакво решение. Не беше честно да се бавят с проклетите петиции, когато можеше вече да тича с тях до други съдилища. Повиши глас и заговори по-остро, ясно съзнавайки, че помощникът няма никакъв контрол върху деветте съдии. Тресна слушалката, руга стените няколко минути, после подскочи, когато телефонът отново иззвъня. Хвърли се към него.

Секретарят на Пети областен го информира, че съдът е отхвърлил иска на Сам за неефективна защита. Съдът бил на мнение, че процедурата изключва разглеждането на подобен иск. Трябвало е да бъде подаден преди много години. Съдът не смятал, че доводът е основателен.

— Тогава защо се разтакава цяла седмица? — попита Адам. — Можеха да стигнат до това дребнаво решение още преди десет дни.

— Веднага ще ви изпратя копие по факса — каза чиновникът.

— Благодаря. И ме извинете.

— Дръжте връзка с нас, мистър Хол. Ще ви чакаме на телефона.

Адам затвори слушалката и отиде да намери кафе. Дарлийн пристигна рано, в седем и трийсет, с уморен и съсипан вид. Донесе факса от Пети областен съд и една кифла със стафиди. Адам я помоли да изпрати по факса петицията за решение по иска за неефективна защита до Върховния съд на САЩ. Бе подготвяна три дни и мистър Оландър от Вашингтон бе казал на Дарлийн, че Съдът вече я разглежда.

Телефонът иззвъня в осем. Съдебният секретар в Джаксън уведоми Адам, че Върховният съд на Мисисипи току-що е отхвърлил последната петиция и че вече може да подаде до Федералния съд. Факсовете били вече изпратени.

Още преди девет сутринта бе претърпял вече две загуби. Беше понеделник.

Дарлийн донесе два аспирина и чаша вода. Адам прегледа петициите, които трябваше да се подадат по последния иск — невменяемост. Изглеждаше напълно безнадеждно.

Главата му се пръскаше, докато прибираше огромните папки с делото Кейхол в голям куфар и картонен кашон. Даде на Дарлийн списък с инструкции. После напусна клона на „Кравиц и Бейн“ в Мемфис, за да не се върне там никога повече.

 

 

Полковник Наджънт чакаше нетърпеливо да се отвори вратата, после се втурна по коридора, следван от осем члена от подбрания за екзекуцията екип. Нахлуха в тишината на сектор А с деликатността на гестаповски отряд — осем едри мъже, половината от тях — униформени, предвождани от дребен наперен петел. Той спря пред килия №6, където Сам лежеше на леглото. Другите затворници мигновено скочиха и се залепиха за решетките. Ръцете им висяха навън.

— Време е да отидем в наблюдаваната килия, Сам — заяви притеснено Наджънт, сякаш това наистина го безпокоеше. Хората му се наредиха покрай стената зад него.

Сам бавно се смъкна от леглото и отиде до решетките. Погледна сърдито към Наджънт и попита:

— Защо?

— Защото аз казвам.

— Но защо да се местя през осем врати на сектора? Какъв е смисълът?

— Процедурата е такава, Сам. Пише го в правилника.

— Значи няма някаква смислена причина, така ли?

— Не е необходимо. Обърни се.

Сам отиде до мивката и дълго си ми зъбите. После отиде до тоалетната и се изпика с ръце на хълбоците. След това си изми ръцете. Наджънт и неговите момчета го наблюдаваха и беснееха. Сам запали цигара, пъхна я между зъбите си и протегна ръце зад гърба си през тесните пролуки. Наджънт щракна белезниците върху китките на ръцете му и кимна да отворят вратата в края на сектора. Сам пристъпи в коридора. Кимна на Дж. Б. Гулит, който гледаше ужасен и готов да се разплаче, намигна на Хенк Хеншоу.

Наджънт го хвана за ръката и го поведе към края на коридора, покрай Гулит, Лойд Итън, Сток Търнър, Хари Рос Скот и Бъди Лий Харис и най-накрая покрай Проповедника, който лежеше на леглото по лице и плачеше.

Продължиха покрай стена от железни решетки, същите като тези пред килиите. В средата имаше тежка врата. От другата страна стоеше още една група от горилите на Наджънт, които наблюдаваха мълчаливо и се наслаждаваха на всеки миг. Зад тях се виждаше къс, тесен коридор, който водеше към изолационната. И после към камерата.

Сам се приближи с четирийсет и осем стъпки към смъртта. Той се облегна на стената. Пушеше и наблюдаваше развоя на събитията със стоическо мълчание. Не бе нищо лично, просто част от процедурата.

Наджънт отиде обратно при килия №6 и излая заповедите си. Четирима надзиратели влязоха вътре и започнаха да прибират вещите на Сам. Книги, пишеща машина, вентилатор, телевизор, тоалетни принадлежности и дрехи. Пипаха едва-едва, сякаш бяха заразени, и внимателно ги отнесоха до наблюдаваната стая. Дюшекът и чаршафите бяха навити на руло и отнесени от намусен цивилен надзирател, който случайно стъпи върху влачещия се по пода чаршаф и го скъса.

Затворниците наблюдаваха внезапното раздвижване в сектора с тъжно любопитство. Неудобните им килийки бяха сякаш част от самите тях, а гледката на подобна безмилостна намеса бе болезнена. Можеше да се случи и с тях. Възможността за екзекуция ставаше реалност; усещаха я в тропота на тежките ботуши по коридора и в суровите приглушени гласове на хората отвън. Далечното затръшване на врата едва ли щеше да се забележи преди една седмица. Сега неочакваният трясък късаше нервите.

Надзирателите патрулираха напред-назад с вещите на Сам, докато килия №6 се опразни. Бързо свършиха работата. Подредиха нещата в новия му дом, без да се престарават.

Нито един от осмината не работеше в Отделението. Наджънт бе чел някъде из обърканите записки на Найфе, че членовете на екипа за екзекуцията трябва да бъдат съвсем непознати за осъдения. Трябваше да бъдат изтеглени от другите лагери. Трийсет и един офицери и надзиратели бяха пожелали доброволно да участват. Наджънт бе избрал само най-добрите.

— Вкарахте ли всичко вътре? — попита той рязко един от хората си.

— Да, сър.

— Много добре. Разполагай се, Сам.

— О, благодаря ви, сър — отвърна подигравателно Сам и влезе в килията.

Наджънт кимна към далечния край на коридора и вратата се затвори. Той пристъпи напред и сграбчи решетките с двете си ръце.

— Сега слушай, Сам — каза той мрачно.

Сам стоеше облегнат с гръб към стената и гледаше встрани от Наджънт.

— Веднага ще дойдем, ако имаш нужда от нещо, разбра ли? Преместихме те тук, в края, за да можем да те наблюдаваме по-добре. Чу ли? Искаш ли да направя още нещо за теб?

Сам продължаваше да гледа настрани и не му обръщаше никакво внимание.

— Много добре. — Наджънт отстъпи назад и поглед на към хората си.

— Да тръгваме — каза той. Вратата се отвори на десетина стъпки разстояние от Сам и екипът за екзекуцията излезе. Сам зачака. Наджънт огледа коридора и последва хората си.

— Хей, Наджънт! — изкрещя изведнъж Сам. — Няма ли да ми свалиш белезниците!

Наджънт застина на мястото си, а екипът му спря.

— Тъпак такъв! — изкрещя отново Сам, докато Наджънт се засуети обратно, търсейки ключовете. Издаваше някакви несвързани заповеди. Из сектора избухна смях, силен кикот и шумни обиди. — Не можеш да ме оставиш с белезници! — крещеше старецът.

Наджънт застана пред вратата на Сам, скърцайки със зъби. Най-накрая намери ключа.

— Обърни се — заповяда той.

— Ама че копеле невежо! — изкрещя отново Сам през решетките право в червеното лице на полковника, на две-три стъпки от него. Смехът екна отново, този път още по-високо.

— И ти отговаряш за екзекуцията ми! — извика гневно Сам, за да чуят и другите. — Като нищо ще пуснеш по погрешка малко газ и на себе си!

— Не бъди толкова сигурен — озъби се Наджънт. — А сега се обърни.

Сам стоеше с лице към коридора и гледаше сърдито към двамата надзиратели, които го наблюдаваха откъм Ритата. Той отдели няколко минути, за да подреди килията — включи вентилатора и телевизора, нареди грижливо книгите си, сякаш щеше да ги чете, провери дали работи казанчето на тоалетната, както и крановете на чешмата. После седна на леглото и се загледа в скъсания чаршаф.

Това бе четвъртата му килия в Отделението и без съмнение в нея щеше да прекара най-кратко време. Спомни си за първите две, особено за втората, в сектор Г, където добрият му приятел Бъстър Моук обитаваше съседната килия. Един ден дойдоха при Бъстър и го преместиха тук, където го наблюдаваха денонощно, да не би да се самоубие. Сам плака, когато отведоха Бъстър. Буквално всеки затворник, който бе стигнал дотук, отиваше и до следващата килия. И после до последната.

 

 

Гарнър Гудман бе първият гост за деня във великолепното фоайе пред кабинета на губернатора. Той се разписа в книгата за гости и побъбри приятелски с хубавата секретарка. Просто искаше губернаторът да знае, че той е тук. Момичето се готвеше да каже нещо, когато телефонът иззвъня. Тя натисна един бутон, направи гримаса, слуша известно време, намръщи се към Гудман, който гледаше настрани, после благодари.

— Пак онези хора — въздъхна тя.

— Моля? — попита невинно Гудман.

— Побъркаха ни с обаждания за екзекуцията на вашия клиент.

— Да, случаят предизвика много емоции. Изглежда, че повечето хора тук одобряват смъртното наказание.

— Не и в този случай — каза тя и записа обаждането върху розов формуляр. — Почти всички, които звънят, са против тази екзекуция.

— Наистина ли? Каква изненада.

— Ще съобщя на мис Старк, че сте тук.

— Благодаря ви. — Гудман седна на вече познатия му стол във фоайето. Отново прегледа сутрешните вестници. В събота всекидневникът в Тулело направи грешката да започне телефонно проучване на общественото мнение за екзекуцията на Кейхол. Телефонният номер бе даден на първа страница, заедно с инструкциите и, разбира е Гудман и екипът му бяха бомбардирали редакцията уикенда. В броя в понеделник бяха публикувани смайващи резултати. От триста и двайсет обаждания, триста и две бяха против екзекуцията. Гудман се усмихна вътрешно.

Съвсем близо до него губернаторът седеше до дългата маса в кабинета си и преглеждаше същите вестници. На лицето му се четеше безпокойство. Очите му бяха тъжни и тревожни.

Мона Старк прекоси мраморния под с чаша кафе в ръка.

— Гарнър Гудман е тук. Чака във фоайето.

— Нека чака.

— Откритата линия вече се нагорещи.

Макалистър спокойно погледна часовника си. Девет без единайсет минути. Поглади брадичката си с кокалчетата на едната ръка. От три следобед в събота до осем вечерта в неделя негов служител бе звънил на повече от двеста жители на Мисисипи. Седемдесет и осем на сто одобряваха смъртното наказание, което не бе изненадващо. От същия брой обаче петдесет и един на сто смятаха, че Сам Кейхол не трябва да бъде екзекутиран. Доводите им бяха различни. Мнозина твърдяха, че той просто е прекалено възрастен за това. Извършил бе престъплението преди двайсет и три години по времето на едно поколение, съвсем различно от сегашното. И без това щеше скоро да умре в Парчман, затова по-добре да го оставят на мира. Осъдили го бяха по политически причини. Плюс това бе бял, а Макалистър и неговите анкетьори знаеха, че макар и скрит, това е много важен фактор.

Това бе добрата новина. Лошата се съдържаше в разпечатката, която лежеше редом с вестниците. Само при една телефонистка на откритата линия бяха получени двеста трийсет и едно обаждания в събота и сто и осемдесет в неделя. Общо четиристотин и единайсет. Над деветдесет и пет на сто бяха против екзекуцията. От петък сутринта по откритата линия официално бяха регистрирани осемстотин деветдесет и седем обаждания за Сам, като твърдо над деветдесет на сто бяха против неговата екзекуция. А сега продължаваха да звънят.

И не беше само това. От регионалните отдели съобщаваха за лавина от обаждания, почти всички против смъртта на Сам. Служителите идваха на работа с разкази за многобройните протести през уикенда. Роксбър се обади, за да каже, че телефоните му не са сирели да звънят.

Губернаторът бе вече уморен.

— Имаше нещо в десет тази сутрин — каза той на Мона, без да я гледа.

— Да, среща с група скаути.

— Отложи я. Предай извиненията ми. Насрочи я за друг ден. Нямам никакво настроение за снимки тази сутрин. Най-добре е да си остана тук. Има ли някакъв обяд?

— Със сенатор Пресгроув. Ще обсъждате делото срещу университетите.

— Не мога да понасям Пресгроув. Отложи го и поръчай да ми донесат малко пилешко. И размислих, нека влезе Гудман.

Тя се запъти към вратата, изчезна за миг и се върна с Гарнър Гудман.

Макалистър стоеше до прозореца и рееше поглед към сградите в центъра на града. Обърна се и го дари с уморена усмивка.

— Добро утро, мистър Гудман.

Ръкуваха се и седнаха. Късно в неделя следобед Гудман бе предал на Ларамор писмена молба да отложи заседанието за помилване съобразно с категоричното искане на техния клиент.

— Все още не желае заседание, а? — каза губернаторът с нова уморена усмивка.

— Клиентът ни отказва. Няма какво да добави повече. Опитахме всичко. — Мона поднесе на Гудман чаша силно кафе.

— Много е твърдоглав. И май винаги си е бил такъв. Докъде стигнахте с обжалванията? — Макалистър бе съвсем искрен.

— Нещата се развиват според очакванията.

— Вие имате опит с екзекуциите, мистър Гудман. А аз нямам. Каква е вашата прогноза оттук нататък?

Гудман разбърка кафето си и се замисли. Нямаше нищо лошо, ако бъде искрен с губернатора точно в този момент.

— Аз съм един от неговите адвокати, затова съм склонен към оптимизъм. Шансът за екзекуция е седемдесет на сто.

Губернаторът помисли за миг. Струваше му се, че чува звъна на телефоните през стените. Дори собствените му служители започваха да стават раздразнителни.

— Знаете ли какво искам, мистър Гудман? — попи той искрено.

Да, знам, искаш проклетите телефони да спрат да звънят, помисли си Гудман.

— Какво?

— Наистина ми се ще да поговоря с Адам Хол. Къде е той?

— Вероятно в Парчман. Говорих с него преди час.

— Може ли днес да дойде тук?

— Да, всъщност смяташе да идва тук в Джаксън следобед.

— Добре. Ще го чакам.

Гудман потисна усмивката си. Може би направиха малък пробив.

Макар и странно, първият признак за обрат се бе появил на друг, твърде неочакван фронт.

 

 

През шест преки, в сградата на Федералния съд Брек Джеферсън влезе в кабинета на шефа си, почитаемия Ф. Флин Слатъри, който ядосано говореше по телефона с някакъв адвокат. Брек носеше дебела петиция срещу законността на присъдата, получена по факса преди един час. Миналата сряда Адам Хол бе изпратил копие от петицията на Брек като жест на учтивост, след като бе подал оригинала във Върховния съд на Мисисипи. Съдът бе отхвърлил молбата и сега тя бе пристигнала при съдията Слатъри.

— Какво има? — попита заповеднически Слатъри, след като тресна слушалката.

— Върховният съд на Мисисипи е отхвърлил последната петиция на Кейхол. Сега идва при вас.

— Да я отхвърлим и да я махаме. Бързо. Нека Кейхол да я отнесе към Пети областен. Не искам проклетата молба да се мотае тук.

Брек изглеждаше разтревожен и заговори по-бавно.

— Има нещо, което все пак трябва да погледнете.

— О, стига, Брек. Какво е то?

— Може би искът е валиден.

Слатъри помръкна и раменете му се отпуснаха.

— Я не се шегувай. За какво става дума? След трийсет минути имаме процес. Съдебните заседатели ни очакват.

Брек Джеферсън бе на второ място по успех от студентите му в Амъри. Слатъри му вярваше безрезервно.

— Твърдят, че Сам е невменяем и не може да бъде екзекутиран в съответствие с доста разтегливия закон на щата Мисисипи.

— Всички знаят, че е смахнат.

— Имат един експерт, който е готов да удостовери невменяемост. Не можем да го пренебрегнем.

— Не вярвам на това.

— По-добре го погледнете.

Негова светлост разтри чело с върховете на пръстите си.

— Сядай. Дай да го видя.

 

 

— Само още две мили — каза Адам, докато пътуваха към затвора. — Как се чувстваш?

Кармен бе мълчала почти през цялото време, откакто бяха напуснали Мемфис. Пътуваше за първи път из Мисисипи и не спираше да гледа огромните пространства на делтата, да се възхищава на пищните памукови поля, да наблюдава смаяно как пръскачките с пестициди се въртят из нивите. Клатеше тъжно глава към скупчените мизерни колиби.

— Нервно ми е — призна тя не за първи път. Бяха говорили накратко за Бъркли и Чикаго и за евентуалните събития през следващите няколко години. Днес не бяха споменали нищо за майка си или за баща си. Сам и неговото семейство също не бяха тема на разговора.

— И на него му е нервно.

— Не е ли странно, Адам. Препускам по това шосе, из тази пустош и бързам да се срещна с един дядо, който ще бъде екзекутиран.

Той я потупа по коляното.

— Постъпваш правилно. — Беше облечена в широки памучни панталони, избеляла червена риза и кубинки. Съвсем като студентка, завършваща психология.

— Ето го — изведнъж каза той и посочи напред. От двете страни на шосето бе спряла дълга редица коли. Движението бе бавно, тъй като имаше хора, които вървяха към затвора.

— Какво е всичко това? — попита тя.

— Цирк.

Отминаха трима клановци, които вървяха покрай банкета. Кармен ги загледа, после невярващо поклати глава. Запъплиха напред, малко по-бързо от хората, които отиваха пеша на демонстрацията. По средата на шосето пред входа двама войници контролираха движението. Махнаха на Адам да завие надясно. Един от охраната на Парчман му посочи място за паркиране до плитка канавка край пътя.

Хванати за ръце, те минаха през входната врата и спряха за миг да погледат десетината клановци в роби, които се шляеха пред затвора. По мегафон, който заглъхваше на всеки няколко секунди, звучеше пламенна реч. Група демонстранти с кафяви ризи стояха рамо до рамо, с вдигнати към шосето плакати. Най-малко пет коли с телевизионни екипи бяха паркирали от другата страна на шосето. Навсякъде се виждаха камери. Над шосето кръжеше хеликоптер.

На входа Адам представи Кармен на новата си приятелка Луиз от охраната, която се грижеше за канцеларската работа. Беше нервна и изтощена след няколкото сблъсъка между клановците, репортерите и охраната. По нейно мнение положението в момента бе нестабилно и нямаше изгледи да се оправи. Един надзирател ги поведе към затворническото микробусче и те бързо минаха през първия вход.

— Невероятно — каза Кармен.

— Всеки ден става все по-лошо. Чакай да видиш какво ще бъде утре.

Микробусът забави ход, когато минаха по главния път под големите сенчести дървета, покрай спретнатите бели къщи. Кармен наблюдаваше всичко.

— Не прилича на затвор — каза Кармен.

— Това е ферма. Седемнайсет хиляди акра. В онези къщи живеят служителите на затвора.

— С децата си — каза тя, гледайки към колелетата и мотопедите, захвърлени в предните дворове. — Толкова е спокойно. Къде са затворниците?

— Имай търпение.

Микробусът зави наляво. Павираният път свърши и започна черният. Пред тях беше Отделението.

— Виждаш ли онези кули? — посочи Адам. — Оградите и бодливата тел? — Тя кимна.

— Това е Строгият тъмничен затвор. Домът на Сам последните девет години.

— Къде е газовата камера?

— Вътре.

Двама надзиратели надникнаха в микробусчето, после им махнаха да минават. Спряха пред първата врата където ги чакаше Пакър. Адам го представи на Кармен която в този момент нямаше сили да говори. Влязоха вътре и Пакър ги претърси учтиво. Наблюдаваха ги още трима от охраната.

— Сам вече ви чака — каза Пакър и кимна към предната канцелария. — Влизайте.

Адам стисна ръката й. Тя кимна. Тръгнаха към вратата.

Сам седеше на бюрото както обикновено. Краката му висяха. Не беше пушил. Въздухът в стаята бе чист и хладен. Той погледна Адам, после Кармен, Пакър затвори вратата след тях.

Тя пусна ръката на Адам, приближи се до бюрото и погледна Сам право в очите.

— Аз съм Кармен — каза тя тихо. Сам стъпи на пода.

— Аз съм Сам, Кармен. Изкуфелият ти дядо. — Той я привлече към себе си и те се прегърнаха.

На Адам му трябваха една-две секунди, за да разбере, че Сам е обръснал брадата си. Косата му бе по-къса и изглеждаше много по-чиста. Ципът на гащеризона му бе вдигнат до врата. Беше обул чифт чисти бели чорапи и други сандали.

Сам я стискаше за раменете и разглеждаше лицето.

— Хубава си като майка си — каза той с прегракнал глас. В очите му имаше влага. Кармен също се бореше със сълзите.

Тя прехапа устни и опита да се усмихне.

— Благодаря ти, че дойде — каза той и също понечи да се усмихне. — Съжалявам, че ме виждаш такъв.

— Изглеждаш страхотно — каза тя.

— Не лъжи, Кармен — каза Адам, да поразведри обстановката. — И хайде да спрем да хленчим, преди да сме излезли от релсите.

— Сядай. — Сам й посочи един стол. Той се настаня до нея и я хвана за ръката.

— Първо работата, Сам — каза Адам и се облегна на бюрото. — Пети областен отхвърли молбата ни рано тази сутрин. Също и известният Върховен съд на Мисисипи. Така че продължаваме нататък.

— Брат ти е типичен адвокат — каза Сам на Кармен. Всеки ден ми носи едни и същи новини.

— Естествено, нямам много работа — каза Адам.

— Как е майка ти? — попита я Сам.

— Добре е.

— Кажи й, че съм питал за нея. Помня, че беше добра жена.

— Ще и кажа.

— Има ли някаква вест от Лий? — го попита Сам.

— Не. Искаш ли да я видиш?

— Май че да. Но ако не може, ще я разбера.

— Ще видя какво мога да направя — каза уверено Адам. Фелпс не бе отговорил на неговите две последни обаждания. Честно казано, в момента нямаше време да търси Лий.

Сам се наклони по-близо към нея.

— Адам казва, че учиш психология.

— Така е. Последна година в Бъркли, Калифорния. Ще…

Рязкото чукане на вратата прекъсна разговора им. Адам леко я отвори и видя възбуденото лице на Лукас Ман.

— Извинете ме за момент — каза Адам на Сам и Кармен и излезе в коридора.

— Какво има? — попита той.

— Гарнър Гудман ви търси — почти шепнешком каза Ман. — Иска да отидете веднага в Джаксън.

— Защо? Какво е станало?

— Май една от жалбите ви е попаднала в целта.

Сърцето на Адам спря.

— Коя?

— Съдията Слатъри иска да говорите за иска за признаване на невменяемост. Насрочил е заседание днес в пет следобед. Не ми казвай нищо, защото може да бъда свидетел от страна на щата.

Адам затвори очи и леко удари главата си в стената. Хиляди мисли се въртяха бясно в главата му.

— В пет следобед. При Слатъри.

— Не е за вярване. Виж какво, трябва да побързаш.

— Трябва ми телефон.

— Вътре има — каза Ман и кимна към вратата зад Адам. — Слушай Адам, не е моя работа, но ако бях на твое място, нямаше да кажа на Сам. Все още нищо не е ясно и няма смисъл да се подхранват надеждите му. Аз бих изчакал до края на заседанието.

— Прав си. Благодаря, Лукас.

— Няма за какво. Ще се видим в Джаксън.

Адам се върна в стаята, където разговорът бе преминал към живота в Калифорния.

— Няма нищо — каза Адам като се намръщи и се приближи небрежно към телефона. Така и не чуваше тихия им разговор, докато набираше номера.

— Гарнър, обажда се Адам. При Сам съм. Какво става?

— Тръгвай за насам, момко — каза спокойно Гудман. — Нещата се задвижват.

— Слушам те.

Сам описваше първото си и единствено пътешествие до Сан Франциско преди десетилетия.

— Първо, губернаторът иска да говори лично с теб. Изглежда, че страда. Подлудихме го с телефонни обаждания и вече му става горещо. Но по-важното е, че не друг, а Слатъри се хвана за иска за невменяемост. Аз не съм се месил. Той настоява за заседание в пет следобед. Вече говорих с доктор Суин, който е на разположение, нали знаеш, срещу сто долара на час. Ще кацне в Джаксън в три и трийсет и ще бъде готов да даде показания.

— Тръгвам — каза Адам с гръб към Сам и Кармен.

— Ще се видим в кабинета на губернатора.

Адам затвори.

— Просто придвижвам молбите — обясни той на Сам, който в момента бе напълно безразличен. — Трябва да отида до Джаксън.

— Какво е това бързане? — попита Сам, сякаш имаше пред себе си години живот и никаква работа.

— Бързане ли? Ти ли каза бързане? Десет часът е, Сам, понеделник. Разполагаме точно с трийсет и осем часа, за да направим чудото.

— Няма да има никакви чудеса, Адам. — Той се обърна към Кармен, без да пуска ръката й. — Не се надявай напразно, скъпа.

— Може би…

— Не. Дошло ми е времето, разбираш ли. Готов съм. Не искам да тъжиш, след като всичко свърши.

— Трябва да тръгваме, Сам — каза Адам и го докосна по рамото. — Ще се върна късно довечера или рано сутринта.

Кармен се наведе и целуна Сам по бузата.

— Сърцето ми е с теб, Сам — прошепна тя.

Той я прегърна за секунда, после застана до бюрото.

— Пази се, дете. Учи упорито и всичко останало. И не мисли лошо за мен, а? Има причина, за да съм тук. Вината за това е само моя. Е, като си замина, ме чака по-добър живот.

Кармен стана и отново го прегърна. Тя плачеше, когато излизаха от стаята.