Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chamber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Камерата

Редактор: Кристин Василева

Художник: Николай Пекарев

Типография на корицата: „ТопТайп“

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

ISBN 954–8240–16–5

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: ultimat)

32

Първото хвърчило сутринта пристигна скоро след закуска докато Сам, обут в широките си шорти, се облягаше На решетките с цигара в уста. Беше от Проповедника и носеше лоши новини. В него се казваше:

Скъпи Сам,

Сънят свърши. Бог ми се яви снощи и най-накрая ми показа останалата част от пътя. По-добре да не го беше правил. Подсказа много неща и ще ти ги обясня, ако искаш. Смисълът е, че скоро ще идеш при него. Каза ми да ти съобщя да се оправиш с него. Той те чака. Пътуването ще бъде трудно, но наградата ще си струва труда.

Обичам те.

Брат Ранди

Приятно пътуване, промърмори на себе си Сам, смачка листчето и го хвърли на пода. Състоянието на момчето се влошаваше и нямаше начин да му помогне. Сам вече бе подготвил няколко молби, които да се попълнят в подходящия момент в бъдеще, когато брат Ранди съвсем откачи.

Той видя Гулит да протяга ръце през решетките на съседната килия.

— Как си, Сам? — попита най-накрая Гулит.

— Бог ми е сърдит — каза Сам.

— Наистина ли?

— Да. Проповедника видял края на съня си снощи.

— Слава богу.

— Повече е приличало на кошмар.

— Не бих се тревожил много за това. Смахнатият негодник сънува дори буден. Казаха вчера, че не е престанал да плаче от една седмица.

— Твоят. Кажи му, че може да поеме моето дело. — Сам се усмихна, после се изкиска и накрая се разсмя на идеята да събере безнадеждните дела на приятелите си от Отделението и да ги възложи на Адам.

— Какво ти е толкова смешно, по дяволите? — попита Гулит.

— Ти. Какво те кара да мислиш, че той ще иска да се заеме с твоето дело?

— Хайде, Сам. Поговори с момчето за мен. Сигурно е умно, щом ти е внук.

— Ами ако ме вкарат в газовата камера? Искаш ли да вземеш адвокат, който току-що е изгубил първия си осъден на смърт клиент?

— Ей богу, точно сега не мога да бъда претенциозен.

— Успокой се, приятел. Остават ти още много години.

— Колко?

— Най-малко пет, а може би и повече.

— Заклеваш ли се?

— Давам ти дума. Ще го направя писмено. Ако греша, можеш да ме съдиш.

— Наистина е смешно, Сам. Наистина.

Една врата щракна и се отвори в края на коридора. Звукът от тежки стъпки приближи към тях. Беше Пакър, който спря пред №6.

— Добро утро, Сам — каза той.

— Добро утро, Пакър.

— Облечи си червените дрехи. Имаш посетител.

— Кой е?

— Някой, който иска да говори с теб.

— Кой е той? — повтори Сам, докато бързо навличаше гащеризона. Грабна цигарите си. Не му пукаше кой е посетителят и какво иска. Всяко посещение бе приятен повод да излезе от килията.

— Побързай, Сам — каза Пакър.

— Да не е адвокатът ми? — попита Сам и нахлузи гумените сандали за баня.

— Не е. — Пакър му сложи белезниците през решетките и вратата на килията се отвори. Излязоха от етаж А и се запътиха към същата малка стая, където винаги чакаха адвокатите.

Пакър свали белезниците и затръшна вратата след Сам, който се вторачи в пълната жена, седнала от другата страна на преградата. Той разтри китките си и направи няколко крачки към мястото срещу нея. Не я познаваше. Седна, запали цигара и я погледна сърдито.

Тя се наведе напред в стола си и каза нервно:

— Мистър Кейхол, казвам се доктор Стигал. — Тя пъхна визитната си картичка през отвора. — Аз съм психиатърът на щатските затвори.

Сам разгледа картичката на гишето пред него. Взе я и я погледна подозрително.

— Тук пише, че името ти е Н. Стигал. Доктор Н. Стигал.

— Точно така.

— Странно име, Н. Никога досега не съм познавал жена, която се казва Н.

Леката нервна усмивка изчезна от лицето й и тя се вцепени на мястото си.

— Това е само инициал, разбирате ли. Има си причини за това.

— И какво стои зад тоз инициал?

— Това наистина не е ваша работа.

— Нанси? Нелда? Нона?

— Ако исках да го научите, щях да го напиша върху картичката, нали?

— Не знам. Каквато и да е причината, сигурно е ужасна. Ники? Нед? Не мога да си представя, че някой ще се крие зад инициали.

— Аз не се крия, мистър Кейхол.

— Наричай ме само С., става ли?

Тя стисна зъби и се смръщи зад преградата.

— Дошла съм да ви помогна.

— Закъсняла си, Н.

— Моля ви, наричайте ме доктор Стигал.

— Добре, но ако ти ме наричаш адвокат Кейхол.

— Адвокат Кейхол ли?

— Да. Знам повече за законите, отколкото почти всички некадърници, които сядат на твоето място.

Тя успя да се усмихне снизходително и каза:

— Трябва да се консултирам с вас за настоящия етап на процедурите и да ви помогна с нещо, ако мога. Не сте задължен да приемате това.

— Благодаря много.

— Ако искате да разговаряме или имате нужда от някакво лекарство сега или по-късно, просто ме уведомете.

— Ами уиски може ли?

— Не мога да го предписвам.

— А защо не?

— Сигурно заради разпоредбите в затвора.

— А какво можеш да предписващ?

— Успокоителни, валиум, хапчета за сън, такива неща.

— За какво?

— За нервите ви.

— Нервите ми са в ред.

— Спите ли добре?

Сам мисли дълго.

— Ами да ти кажа право, имам малък проблем. Вчера спах не повече от дванайсет часа. А обикновено си спя по петнайсет-шестнайсет.

— Дванайсет часа?

— Да. Идваш ли често тук в Отделението?

— Не много често.

— Така си и мислех. Ако си вършеше съвестно работата, щеше да знаеш, че спим средно около шестнайсет часа в денонощието.

— Разбирам. Какво друго бих могла да науча?

— О, много неща. Щеше да узнаеш, че Ранди Дюпре бавно полудява и никой тук не го е грижа за него. Защо не си идвала при него?

— Тук има пет хиляди затворници, мистър Кейхол. Аз…

— Тогава си иди. Върви си. Погрижи се за останалите. Тук съм от девет години, а никога не съм те виждал. Сега, като наближи времето да ме напъхат в газовата камера, ти дотича с пълна чанта хапчета да ми успокоиш нервите, така че да бъда мил и учтив, когато ме убиват. Защо си се загрижила за нервите и съня ми? Работиш за щата, а той прави всичко възможно, за да ме екзекутира.

— Аз само си върша работата, мистър Кейхол.

— Работата ти е гадна, Нед. Намери си истинска служба в помощ на хората. Сега си дошла само защото ми остават тринайсет дни и искаш да умра спокойно. Ти си просто още една от слугините на щата.

— Не съм дошла, за да ме обиждате.

— Тогава си вдигни дебелия задник и си върви. Върви си и не върши повече грехове.

Тя скочи и грабна куфарчето си.

— Имате картичката ми. Ако ви е необходимо нещо, уведомете ме.

— Разбира се, Нед. Но не чакай до телефона. — Сам стана и се запъти към вратата от неговата страна на стаята. Удари с дланта си два пъти и зачака, опрял гръб На касата, докато Пакър отвори.

 

 

Адам си приготвяше куфарчето, за да отскочи до Парчман, когато телефонът иззвъня. Дарлийн каза, че е спешно. Права беше.

Представи му се секретарят на Пети областен апелативен съд в Ню Орлиънс, който се държа твърде приятелски. Каза, че петицията на Кейхол срещу конституционността на газовата камера е била получена в понеделник и е предадена на комисия от трима съдии, които искат да чуят устно аргументите на двете страни. Възможно ли му е да дойде в Ню Орлиънс в един часа на обед утре, петък?

Адам едва не изпусна телефона. Утре? Разбира се, каза той след кратко колебание. Точно в един, повтори секретарят, после обясни, че обикновено съдът не изслушва устни аргументи следобед. Но поради спешността на въпроса е насрочено специално заседание. Попита Адам дали някога е пледирал пред Пети областен съд.

Майтапиш ли се, помисли си Адам. Преди една година учех за промоцията. Той отговори — не, всъщност не го е правил, а секретарят каза, че веднага ще му прати по факса копие на съдебните правила за процедиране. Адам му благодари много и затвори телефона.

Седна на ръба на масата и се опита да си събере мислите. Дарлийн му донесе факса и той я помоли да провери в колко часа има самолет за Ню Орлиънс.

Дали бе привлякъл вниманието на съда с аргументите си? Беше ли това добра новина или чиста формалност? В кратката си кариера на адвокат той се бе изправял сам пред съда, за да защитава свой клиент, само веднъж. Но наблизо седеше Емит Уайкоф, за всеки случай. А и съдията му беше познат. Това стана в центъра на Чикаго, близо до кантората. Утре щеше да влезе в непознат съд, в чужд град, за да се опита да защити молба, направена в последната минута, пред съдийски състав, който никога не бе виждал.

Позвъни на Е. Гарнър Гудман, за да го информира. Гудман бе ходил в Областния съд много пъти и докато разговаряха, Адам се успокои. Не било нито лоша, нито добра новина по мнението на Гудман. Съдът явно се интересува от подобни искове, но са чували всичко това и преди. През последните години и Тексас, и Луизиана са изпращали подобни конституционни искове до Пети областен съд.

Гудман го увери, че ще се справи с представянето на аргументите.

— Просто трябва да се подготвиш — добави той. — И да се опиташ да си спокоен. — Той може би ще успее да се освободи и да дойде до Ню Орлиънс.

Тогава Адам каза, че не е необходимо и че може да се справи и сам.

— Дръж ме в течение — приключи разговора Гудман.

Адам взе факса от Дарлийн, после се заключи в кабинета си. Научи наизуст правилата, изпратени от Пети областен съд. Проучи съдебните искове срещу газовата камера. Прочете куп резюмета и протоколи. Позвъни в Парчман да предадат на Сам, че няма да го посети днес.

 

 

Работи, докато се стъмни, после с нежелание пое към апартамента на Лий. Бележката, в която тя му съобщаваше, че е болна и лежи, си стоеше недокосната върху плота. Той обиколи апартамента и не забеляза никакви признаци на раздвижване или живот през деня.

Вратата на спалнята й бе открехната. Той почука и я отвори.

— Лий? — повика я той тихо в мрака. — Лий, добре ли си?

Почувства, че тя се раздвижи в леглото, въпреки че не виждаше нищо.

— Да, скъпи — каза тя. — Влез.

Адам бавно седна на ръба на леглото и се опита да я различи в тъмнината. Единствената светлина бе тънък лъч от коридора. Тя седна и се облегна на възглавниците.

— По-добре съм. — Гласът й беше дрезгав. — Ти как си, скъпи?

— Аз съм добре, Лий. Тревожа се за теб.

— Ще се оправя. Някакъв проклет малък вирус.

От завивките го лъхна остър мирис на алкохол. Доплака му се. Вонеше гадно на водка или джин, на вкиснало или на комбинация от всичко това. В неясните сенки не можеше да види очите, а само смътните очертания на лицето й. Бе облякла някаква тъмна риза.

— Какво е лекарството? — попита той.

— Не знам. Някакви хапчета. Лекарят каза, че ще продължи няколко дни и после бързо ще се оправя. Вече се чувствам по-добре.

Адам понечи да каже, че е странна появата на грипен вирус в средата на юли, но се отказа.

— В състояние ли си да хапнеш нещо?

— Всъщност нямам никакъв апетит.

— Какво мога да направя за теб?

— Нищо, скъпи. Ти как си? Какъв ден е днес?

— Четвъртък.

— Чувствам се тъй, сякаш цяла седмица съм била в някаква пещера.

Адам имаше две възможности. Можеше да продължи играта с малкия лош вирус с надеждата, че тя ще спре да пие, преди да е станало по-лошо. Или да й каже още сега да не го прави на глупак. Вероятно щяха да се скарат, а може би точно това бе нужно за алкохоличка, която отново бе започнала да пие. Как да разбере кое е правилно?

— Лекарят ти знае ли, че пиеш? — попита той, сдържайки дъха си.

Настъпи дълга пауза.

— Не пия — каза тя едва чуто.

— Хайде, Лий. Намерих бутилка от водка в боклука. Знам, че и останалите три бутилки с бира изчезнаха миналата събота. А сега вониш на бъчва. Не можеш никого да заблудиш, Лий. Пиеш много и аз искам да ти помогна.

Тя се поизправи и притисна колене към гърдите си. После мълча дълго. Минутите минаваха. В апартамента цареше пълна тишина.

— Как е скъпият ми баща? — измънка тя. Говореше бавно, но с горчивина.

— Не съм ходил днес при него.

— Не мислиш ли, че ще бъдем по-добре, когато той умре?

Адам погледна силуета й.

— Не, Лий, не мисля. А ти?

Тя мълча най-малко една минута.

— Съжаляваш го, нали? — попита тя накрая.

— Да, съжалявам го.

— А той предизвиква ли съжаление?

— Да.

— Как изглежда?

— Много стар, с посивяла коса, винаги мазна и опъната назад. С къса сива брада. Лицето му е цялото в бръчки. Кожата му е много бледа.

— С какво е облечен?

— С червен гащеризон. Всички затворници от Отделението за осъдени на смърт носят еднакво облекло.

Последва още една дълга пауза, докато тя размишляваше върху казаното.

— Предполагам, че човек може лесно да го съжали — каза тя най-сетне.

— За мен е така.

— Но, Адам, ти си го видял такъв, какъвто аз никога не съм го виждала. За мен той беше съвсем различен.

— По-точно?

Тя зави краката си с одеялото, после отново замълча.

— Баща ми беше човек, когото презирах.

— Все още ли го презираш?

— Да. Много. Мисля, че той трябва да следва съдбата си и да умре. Бог знае, че го заслужава.

— Защо да го заслужава?

Тези думи предизвикаха нова пауза. Тя леко се премести наляво и взе една чаша от нощното шкафче. Отпи бавно, а Адам наблюдаваше сянката й. Не я попита какво пие.

— Разговаряте ли за миналото?

— Само когато го питам. Говорихме за Еди, но му обещах да не го правим отново.

— Еди умря заради него. Той съзнава ли го?

— Може би.

— Ти каза ли му? Обвини ли го заради Еди?

— Не.

— Трябваше да го направиш. Прекалено снизходителен си към него. Той трябва да разбере какво е направил.

— Мисля, че го разбира. Но самата ти каза, че не е честно да го измъчваме точно в този момент от живота му.

— Ами Джо Линкълн? Разговаряхте ли за Джо Линкълн?

— Казах на Сам, че ти и аз сме ходили до старата къща. Той ме попита дали знам за Джо Линкълн. Казах му, че знам.

— Той отрече ли?

— Не. Изглежда, че се разкайва.

— Той е лъжец.

— Не е. Мисля, че беше искрен.

Последва още една дълга пауза, през която тя седя неподвижно. После попита:

— Каза ли ти за линча?

Адам затвори очи и постави лакти на коленете си.

— Не — промърмори той.

— Знаех си.

— Не искам да го чуя, Лий.

— Не е вярно. Ти дойде тук с безброй въпроси за семейството и за миналото ти. Преди две седмици просто не можеше да се наситиш да слушаш за жалката история на семейство Кейхол. Искаше да узнаеш за всички кръвопролития и за цялата мръсотия.

— Научих достатъчно — каза той.

— Какъв ден сме днес? — попита тя.

— Четвъртък, Лий. Вече ме пита веднъж.

— Едно от моите момичета трябваше да роди днес. Второ дете. Не съм се обаждала. Предполагам, че е от лекарството.

— И алкохола.

— Добре, по дяволите. Аз съм алкохоличка. Кой може да ме вини за това? Понякога ми се иска да имах кураж и да постъпя като Еди.

— Остави това, Лий. Нека да ти помогна.

— О, ти вече ми помогна много, Адам Чувствах се отлично и бях трезва, преди ти да пристигнеш тук.

— Добре де. Сбърках. Съжалявам. Просто не разбрах… — Не можа да довърши.

Тя леко се раздвижи и Адам я гледаше, докато отпива поредната глътка. Обгърна ги тежка тишина, а минутите минаваха. От нейния край на леглото го лъхна кисела миризма.

— Мама ми разказа тази история — започна тя тихо, почти шепнешком. — Била слушала за това с години. Много преди да се оженят узнала, че той е участвал в линчуването на млад чернокож.

— Моля те, Лий.

— Никога не съм го питала, но Еди го направи. Шепнехме си много години за това, докато най-накрая един ден Еди просто го попитал. Скарали се ужасно, но Сам признал, че е истина. Това никак не го тревожело, казал той. Твърдяло се, че чернокожият изнасилил бяло момиче, но тя била голям парцал и много хора се съмнявали, че всъщност е било изнасилване. Такава е версията на мама. Сам бил на около петнайсет по онова време. Група мъже отишли до затвора, измъкнали чернокожият и го завели в гората. Бащата на Сам, разбира се, бил начело на всичко, а и братята му участвали.

— Достатъчно, Лий.

— Били го с камшик, после го обесили на едно дърво. Баща ми е бил в центъра на всичко това. Всъщност той не можа да отрече, разбираш ли, защото някой бе направил снимка.

— Снимка ли?

— Да. Няколко години по-късно се появила в една книга за тежкото положение на негрите в дълбокия Юг. Излезе през четирийсет и седма. Майка ми пазеше един екземпляр. Еди го намери на тавана.

— И на снимката е Сам.

— Естествено. Засмян до ушите. Стоят под дървото, а краката на момчето висят точно над главите им. Всички се забавляват. Просто още един линч на някаква си чернилка. Под снимката няма никакъв текст, нито имена. Но и така тя е достатъчно красноречива. Описва се като линч в селските райони на Мисисипи през трийсет и шеста година.

— Къде е книгата?

— Ей там в чекмеджето. Пазя я заедно с други семейни реликви, след като ни отнеха къщата. Онзи ден я извадих. Помислих си, че може би ще искаш да я видиш.

— Не. Не искам да я виждам.

— Хайде, ти искаше да узнаеш всичко за семейството си. Ами там са всички. Дядо, прапрадядо и всякакви хора от семейство Кейхол в най-добрата им светлина. Уловени от обектива в момент на деяние, с което се гордеят.

— Лий, престани.

— Имало е и други линчове, знаеш ли?

— Млъкни, Лий. Чуваш ли? Не желая да слушам повече.

Тя се облегна настрани и се протегна към нощното шкафче.

— Какво пиеш, Лий?

— Сироп за кашлица.

— Глупости! — Адам скочи и се приближи в тъмнината до нощното шкафче. Лий бързо изгълта остатъка от чашата. Той я грабна от ръката й и я помириса. — Това е уиски.

— Има още в килера. Ще ми донесеш ли?

— Не! Пила си предостатъчно.

— Ако искам да пия, ще пия.

— Не, няма да стане, Лий. Тази вечер няма да пиеш повече. Утре ще те заведа на лекар и ще потърсим помощ.

— Нямам нужда от помощ. Нуждая се от пистолет.

Адам постави чашата върху шкафа и светна лампата.

Тя закри очите си за няколко секунди и после го погледна. Клепачите й бяха подути и червени. Косата й бе рошава, мръсна и занемарена.

— Не съм за гледане, а? — каза тя, като заваляте думите.

— Не. Но ще потърсим помощ, Лий. Ще го направим утре.

— Донеси ме нещо за пиене, Адам. Моля те.

— Не.

— Тогава ме остави сама. За всичко си виновен само ти, разбра ли? А сега ме остави, моля те. Лягай си.

Адам грабна една възглавница от средата на леглото и я захвърли до вратата.

— Тази нощ ще спя тук — каза той и посочи към възглавницата. — Ще заключа вратата и ти няма да излезеш от тази стая.

Тя го погледна сърдито, но нищо не каза. Той угаси лампата и стаята потъна в мрак. Заключи вратата и се просна на килима до вратата.

— А сега заспивай, Лий.

— Иди да си легнеш, Адам. Обещавам ти, че няма да напускам стаята.

— Не. Ти си пияна, а аз няма да мръдна оттук. Ако се опиташ да отвориш вратата, насила ще те накарам отново да си легнеш.

— Звучи някак романтично.

— Млъквай, Лий. И заспивай.

— Не мога да заспя.

— Опитай.

— Нека да си разказваме истории за семейство Кейхол, искаш ли, Адам? Знам за още няколко линча.

— Млъкни, Лий! — изкрещя Адам и тя изведнъж утихна.

Леглото изскърца, докато се наместваше. След петнайсет минути тя заспа. След половин час Адам вече се чувстваше много неудобно на твърдия под. Започна да се върти ту на една, ту на друга страна. Унасяше се за малко, после се взираше в тавана и мислеше за нея и за Пети областен съд. По едно време през нощта той седна с гръб, опрян на вратата, и се загледа в тъмнината към шкафа. Наистина ли книгата бе вътре? Изкушаваше се да се промъкне и да я вземе, после да отиде в банята и да я разгледа. Но не можеше рискува да я събуди. А и не искаше да вижда снимката.