Джон Гришам
Камерата (19)

18

Преди зазоряване в делтата се разрази силна гръмотевична буря и Сам се събуди от трясъка на светкавица. После той чу дъждът да барабани по отворените прозорци над коридора, водата да се стича по стената и да образува локви под прозорците недалеч от килията му. Може би денят нямаше да бъде много горещ. Може би дъждът щеше да продължи и да прогони слънцето, а може би вятърът щеше да продуха влагата за ден-два. Винаги хранеше тези надежди, започнеше ли да вали, но една лятна гръмотевична буря обикновено само разкалваше земята и после жегата ставаше още по-задушлива под палещото слънце.

Той вдигна глава. Водата се стичаше от прозорците, събираше се на пода и в нея блещукаше отразената светлина от далечната жълта електрическа крушка. Иначе в Отделението цареше мрак. И тишина.

Сам обичаше дъжда, особено през нощта и особено през лятото. В безграничната си мъдрост щатът Мисисипи бе построил затвора в най-горещата област, а конструкцията на строгия тъмничен затвор наподобяваше истинска пещ. Външните прозорци бяха малки и неизползваеми, специално конструирани по този начин за допълнителна сигурност. Архитектите на това малко отделение на ада бяха решили също така да няма никаква вентилация, никаква възможност вътре да прониква свеж въздух или застоялият да излиза навън. А след като според тях построиха образцово наказателно съоръжение, те решиха да го оставят без климатична инсталация. Щеше да си стои гордо сред соята и памука и да поглъща същата горещина и влага от земята. А когато земята бе суха, Отделението просто щеше да се опече заедно с полските култури.

Щатът Мисисипи обаче не можеше да контролира времето и когато валеше дъжд и охлаждаше въздуха. Сам се усмихваше вътрешно и произнасяше кратка благодарствена молитва. В края на краищата едно по-висше същество контролираше всичко. Щатът беше безпомощен, когато валеше. Това бе една малка победа.

Той се изправи и изпъна гърба си. Леглото му се състоеше от парче дунапрен, предназначен за дюшек, дълъг метър и осемдесет, широк — седемдесет и пет и дебел — десет сантиметра. Беше поставен върху метална рамка, неподвижно прикрепена към пода и стената, и покрит с два чаршафа. Понякога през зимата даваха одеяла. Болката в гърба бе често срещано страдание в Отделението, но с времето тялото свикваше и оплакванията намаляваха. Лекарят на затвора не се смяташе за приятел на осъдените на смърт.

Сам направи две крачки и се облегна на лакти върху решетките. Заслуша се в шума от вятъра и гръмотевиците и се загледа в капките, които подскачаха по перваза на прозореца и падаха на пода. Колко хубаво би било да премине през тези стени и да се разходи по мократа трева от другата страна, из района на затвора, под дъжда, гол и луд, подгизнал от водата, която се стича от косата и брадата му.

Ужасното на Отделението за осъдени на смърт беше в това, че тук всеки ден се умираше по малко. Чакането убиваше. Живееха в клетки, а когато се събудеха, зачеркваха още един ден и си казваха, че сега са с един ден по-близо до смъртта.

Сам запали цигара и се загледа в дима, който се издигна нагоре към дъждовните капки. Странни неща стават в нашата абсурдна съдебна система. Един ден съдилищата решават едно, а на следващия — точно обратното. Едни и същи съдии стигат до различни заключения по едни и същи въпроси. Някое съдилище няма да обърне внимание на някое безумно предложение или жалба, а после в един прекрасен ден ще го одобри и ще постанови отлагане на присъдата. Съдиите умират и ги заменят други, които мислят по различен начин. Президентите идват и си отиват и назначават свои хора във Върховния съд, който се люшка ту на една, ту на друга страна.

Понякога смъртта е желана. А ако му предложат да избира между смърт, от една страна, или живот в Отделението, от друга, Сам веднага би избрал газовата камера. Но винаги съществуваше надежда, слабата блещукаща надежда, че нещо някъде в огромния лабиринт на съдебната джунгла ще докосне някоя струна у някого и изпълнението на присъдата ще се отмени. Всеки обитател в Отделението мечтаеше за чудодеен обрат, изпратен от небето. Именно мечтите им помагаха да преживеят от един нещастен ден до друг.

Наскоро Сам бе чел, че в Америка има около две хиляди и петстотин осъдени на смърт и че през осемдесет и девета само осемнайсет са били екзекутирани. В Мисисипи са били екзекутирани само четирима от седемдесет и седма, годината, през която Гари Гилмор настояваше за въвеждането на смърт чрез разстрел в Юта. Тези цифри внушаваха известна сигурност и укрепваха решимостта му да продължи да обжалва.

Той пушеше пред решетките, докато бурята отмина и дъждът сиря. Когато слънцето изгря, получи закуската си и в седем часа включи телевизора за сутрешните новини. Гризеше студен препечен хляб, когато изведнъж видя собственото си лице на екрана зад водещата. Тя енергично съобщи вълнуващата новина на деня: странното дело на Сам Кейхол и неговия нов адвокат. Изглежда, че новият му адвокат е негов внук, когото той не е виждал от години, някой си Адам Хол, млад служител на голямата фирма „Кравиц и Бейн“ в Чикаго, която се занимавала със защитата на Сам през последните седем години. Снимката на Сам бе най-малко отпреди десет години, същата, която използваха всеки път, когато името му се споменаваше по телевизията или в печата. Снимката на Адам бе малко по-странна. Той очевидно не бе позирал за нея. Някой го бе снимал навън, когато не бе гледал към фотоапарата. Водещата обясни развълнувано, че тази сутрин „Мемфис Прес“ е потвърдил родството на Адам Хол и Сам Кейхол. Тя обрисува накратко престъплението на Сам и повтори два пъти датата на екзекуцията. Подробности — по-късно, обеща тя, може би още в обедните новини. След това премина към хрониката на убийствата, извършени през нощта.

Сам хвърли препечения хляб на пода до рафтовете с книги и втренчи поглед в него. Една хлебарка веднага го надуши и запълзя наоколо, докато накрая не реши, че не става за ядене. Адвокатът му вече беше проговорил пред пресата. На какво ги учеха в юридическите факултети? Не ги ли обучаваха как да контролират средствата за масова информация?

— Сам, тук ли си? — Беше Гулит.

— Да.

— Току-що те видях по четвърти канал.

— Да. И аз се видях.

— Ядосан ли си?

— Нищо ми няма.

— Поеми дълбоко въздух, Сам. Всичко е наред.

Сред осъдените на смърт в газовата камера изразът „поеми дълбоко въздух“ се използваше често и минаваше за шега. Казваха си го през цялото време, обикновено когато някой бе ядосан. Но когато този израз се използваше от охраната, в него нямаше и следа от хумор. Беше нарушение на конституцията. Споменаваше се в много дела като пример за жестокото отношение към затворниците, осъдени на смърт.

Сам се съгласи с буболечката и остави остатъка от закуската си. Отпи от кафето и се загледа в пода.

 

 

В девет и трийсет сержант Пакър се появи в сектора, за да изведе Сам. Беше време за едночасовата разходка на чист въздух. Дъждът бе спрял и слънцето напичаше. Двама от охраната придружаваха Пакър и носеха чифт вериги за крака. Сам ги посочи и попита:

— За какво са?

— За сигурност, Сам.

— Нали излизам само на разходка?

— Не, Сам. Отиваме в юридическата библиотека. Адвокатът ти иска да се срещнете там, за да разговаряте сред книгите по право. Сега се обърни.

Сам се обърна и протегна двете си ръце през отвора на вратата. Пакър му сложи белезниците, после вратата се отвори и Сам излезе в коридора. Двамата от охраната коленичиха и започнаха да му поставят веригите на краката, когато Сам попита Пакър:

— Ами разходката?

— Какво за разходката?

— Кога ще изляза?

— По-късно.

— Ти каза същото вчера, но не го изпълни. Вчера ме излъга. Сега отново ме лъжеш. Ще те дам под съд.

— Съдебните дела отнемат много време, Сам. Влачат се с години.

— Искам да говоря с директора.

— Сигурен съм, че и той иска да говори с теб, Сам. Сега, желаеш ли да видиш адвоката си, или не?

— Имам право на среща с адвоката си, но ми се полага и един час разходка.

— Не го тормози, Пакър! — извика Хенк Хеншоу от около два метра.

— Лъжеш, Пакър! Лъжеш! — добави Дж. Б. Гулит от другата страна.

— Спокойно, момчета — каза хладно Пакър. — Ние ще се погрижим за стария Сам.

— Ако можехте, щяхте да му пуснете малко газ още днес — изрева Хеншоу.

Сред като му поставиха веригите, Сам се потътри из килията и взе една папка. Притисна я към гърдите си и се заклатушка надолу по коридора редом с Пакър. Пазачите вървяха след тях.

— Побъркай ги, Сам — ревеше Хеншоу след тях.

По коридора на сектора ги съпътстваха и други викове в подкрепа на Сам и освирквания и обиди към Пакър. Минаха през няколко врати и сектор А остана зад тях.

— Директорът казва, че днес следобед ще излезеш за два часа. И така всеки ден, докато се свърши — рече Пакър, докато се придвижваха бавно по късия коридор.

— Какво да се свърши?

— Това нещо.

— Кое нещо?

Пакър и повечето от охраната говореха за екзекуцията като за „нещото“.

— Знаеш какво имам предвид.

— Кажи на директора, че е голям сладур. И го питай дали ще излизам за по два часа, ако това нещо не стане, разбра ли? И тъй като ти отвори дума за него, кажи му, че за мен той е лъжец и кучи син. Ясно му е.

Спряха до дебели решетки и почакаха вратата да се отвори. Минаха през нея и отново спряха до двама надзиратели на входа. Пакър набързо записа нещо в един тефтер и те излязоха навън, където ги чакаше бяло микробусче. Двамата надзиратели хванаха Сам за ръцете и го повдигнаха заедно с веригите през страничната врата. Пакър седна отпред до шофьора.

— Има ли тук климатична инсталация? — попита Сам рязко шофьора, който бе свалил прозореца.

— Да — каза шофьорът, докато излизаха на заден ход.

— Ами тогава включи я проклетията, чу ли?

— Стига, Сам — каза Пакър неубедително.

— Достатъчно се потя по цял ден в кафеза без климатична инсталация, но е наистина глупаво да седя тук и да се задушавам. Включи я тая пуста машина. И аз имам права.

— Поеми дълбоко въздух, Сам — провлече Пакър и намигна на шофьора.

— Ще си платиш, Пакър. Ще съжаляваш, че си го казал.

Шофьорът натисна един бутон и климатичната инсталация започна да духа хладен въздух. Микробусчето премина през двойната врата и бавно се отправи по черния път, който се отдалечаваше от Отделението.

Въпреки че беше в белезници и вериги, това кратко пътешествие навън бе освежително. Сам спря да се оплаква и престана да обръща внимание на другите в колата. В затревените канавки покрай пътя имаше локви от дъжда, който бе измил избуялите памукови храсти. Стеблата и листата бяха тъмнозелени. Сам си спомни, че като момче береше памук и после бързо отхвърли тази мисъл. Беше тренирал съзнанието си да забравя миналото, а в редките случаи, когато спомените от детството се връщаха, той бързо ги отпращаше.

Микробусчето бавно пъплеше и той бе благодарен за това. Загледа се в двама затворници, които седяха под едно дърво и наблюдаваха как техен приятел вдига тежести на слънце. Бяха оградени, но колко хубаво беше, мислеше си той, да си навън, да говориш и да се разхождаш, да спортуваш или да мързелуваш, без дори да помислиш за газовата камера и да се тревожиш за последното обжалване.

 

 

Юридическата библиотека беше известна като „Вейката“, защото беше твърде малка, за да се смята за пълноценен клон. Главната юридическа библиотека на затвора се намираше още по-навътре във фермата, в друг лагер. „Вейката“ се използваше най-вече от осъдените на смърт. Беше залепена за гърба на административна сграда — само с една врата и без прозорци. Сам бе ходил там много пъти през последните девет години. Беше просто една стаичка с прилична колекция от съвременни правни книги. В средата имаше изпотрошена заседателна маса, а четирите стени бяха покрити с рафтове. От време на време някой затворник на лек режим проявяваше желание да работи като библиотекар, но трудно се намираше добър и книгите рядко бяха по местата си. Това много дразнеше Сам, защото той обичаше реда.

Пред вратата надзирателите свалиха белезниците и веригите на Сам.

— Разполагаш с два часа — каза Пакър.

— Разполагам с колкото време си искам — каза Сам разтривайки китките си, като че ли бяха прекършени от белезниците.

— Разбира се, Сам. Но когато дойда след два часа, обзалагам се, че ще натоварим дръгливия ти задник в тая кола.

Пакър отвори вратата, а надзирателите заеха местата си пред нея. Сам влезе в библиотеката и затръшна вратата след себе си. Остави папката на масата и втренчи поглед в адвоката си.

Адам седеше в далечния край на заседателната маса с книга в ръка и чакаше клиента си. Беше чул гласовете навън и видя как Сам влезе в стаята без охрана и белезници. Стоеше в червения си гащеризон, много по-дребен сега, когато я нямаше дебелата метална преграда помежду им.

Гледаха се изпитателно през масата, внук и дядо, адвокат и клиент, двама непознати. Неловка пауза, в която се измерваха с поглед и нито един от двамата не знаеше как да подходи към другия.

— Здравей, Сам — каза Адам и тръгна към него.

— Добро утро. Видях се по телевизията преди няколко часа.

— Да. Чете ли вестника?

— Не още. Той пристига по-късно.

Адам плъзна вестника към него по масата и Сам го хвана. Разгърна го с две ръце, седна на един стол и го вдигна на няколко сантиметра от носа си. Прочете го внимателно и разгледа снимките — своята и на Адам.

Тод Маркс очевидно бе прекарал по-голямата част от вечерта в проучвания и хаотични телефонни разговори. Беше установил, че някой си Алън Кейхол е роден в Клантън, окръг Форд, през шейсет и четвърта, и че името на баща му върху свидетелството за раждане е Едуард А. Кейхол. Бе проверил свидетелството за раждане на Едуард С. Кейхол и бе открил, че името на неговия баща е Самюъл Лукас Кейхол, същият, който сега се намира в Отделението за осъдени на смърт. Съобщаваше, че Адам Хол е потвърдил, че името му е било сменено в Калифорния и че дядо му е Сам Кейхол. Стараеше се да не цитира пряко Адам, но въпреки това внукът му бе нарушил споразумението им. Нямаше съмнение, че е разговарял с журналиста.

Цитирайки неназовани източници, статията съобщаваше как Еди и семейството му напуснали Клантън през шейсет и седма след арестуването на Сам и заминали за Калифорния, където по-късно Еди се самоубил. Разказът прекъсваше дотам, тъй като Марк очевидно не бе имал време в края на деня и не бе могъл да получи никакво потвърждение от Калифорния. Неназованият източник не споменаваше, че дъщерята на Сам живее в Мемфис, така че Лий бе пропусната. Бейкър Кули, Гарнър Гудман, Филип Найфе, Лукас Ман и един адвокат от кабинета на главния прокурор в Джаксън бяха отказали коментар. Въпреки това краят бе силен с въздействащото описание на взрива в кантората на Крамер.

Материалът бе на първа страница на „Мемфис Прес“, над уводните статии. Старата снимка на Сам бе отдясно, а до нея бе поместена странна снимка на Адам от кръста нагоре. Лий му бе донесла вестника преди няколко часа, докато той си седеше на терасата и наблюдаваше движението по реката рано сутринта. Пиха кафе и плодов сок и прочетоха статията няколко пъти. Адам си поблъска главата и реши, че Тод Маркс е поставил фотограф на пост на улицата срещу хотел „Пийбоди“ и когато са се разделили с Адам и той е излязъл на улицата, фотографът го е снимал. Вчера бе със същия костюм и вратовръзка.

— Разговарял ли с този негодник? — изръмжа Сам и остави вестника на масата. Адам седеше срещу него.

— Срещнахме се.

— Защо?

— Защото той е звънял в кантората ни в Мемфис и е казал, че е дочул някакви слухове, а аз исках да изясня нещата. Не е станало кой знае какво.

— Снимката ми на първата страница е нищо, така ли?

— И преди си се появявал на първа страница.

— А ти?

— Не съм и позирал за снимка. Всъщност съм бил щракнат от засада. Но мисля, че въпреки това съм излязъл страхотно.

— Потвърди ли пред него тези факти?

— Да. Споразумяхме се да не публикува нищо, да не ме цитира по никакъв повод и да не ме използва за източник. Той наруши споразумението ни и подло ме използва. На всичко отгоре е довел и фотограф, така че за пръв и последен път разговарям с някой от „Мемфис Прес“.

Сам погледна за миг вестника. Отпусна се и отново заговори бавно. Дори се опита да се усмихне.

— И ти потвърди, че си мой внук?

— Да. Не мога да отрека, нали?

— Искаш ли да го отречеш?

— Прочети вестника, Сам. Ако исках, щеше ли да се появи на първа страница?

Това удовлетвори Сам и той се усмихна по-широко. Прехапа устната си и погледна Адам в очите. После извади нов пакет цигари и Адам се огледа за прозорец.

След като запали, Сам каза:

— Стой настрана от пресата. Те са безскрупулни и тъпи. Лъжат и правят глупави грешки.

— Но аз съм адвокат, Сам. Така съм възпитан.

— Знам. Трудно е, но опитай да се контролираш. Не искам това отново да се случи.

Адам се пресегна за куфарчето си, усмихна се и извади някакви документи.

— Имам чудесна идея как да спасим живота ти. — Той потри ръце и извади писалката от джоба си. Време беше за работа.

— Слушам те.

— Ами както се досещаш, извършил съм много проучвания.

— Затова ти плащат.

— Да. И измислих чудесна теория, нов иск, който възнамерявам да подам в понеделник. Теорията е проста. Мисисипи е един от петте щата, в които все още съществува газовата камера, нали така?

— Да, така е.

— А през осемдесет и четвърта законодателството на Мисисипи прие закон, който дава на осъдения право да избере смърт чрез инжекция или газовата камера. Но новият закон важи само за осъдените след първи юли осемдесет и четвърта. За теб не важи.

— Вярно. Мисля, че около половината от момчетата в Отделението ще имат право на избор. След години, разбира се.

— Една от причините, поради които законодателството одобри въвеждането на смъртоносната инжекция, бе да придаде повече хуманност на умъртвяването. Проучих историята на този закон и се натъкнах на много дискусии по проблемите, които е имал щатът с екзекуциите в газовата камера. Теорията е проста: направете екзекуциите бързи и безболезнени и ще има по-малко конституционни претенции срещу тяхната жестокост. Смъртоносните инжекции повдигат по-малко правни проблеми и улесняват самия процес на умъртвяване. Та нашата теория е, че тъй като щатът е възприел смъртоносната инжекция, той всъщност е признал, че газовата камера е отживяла времето си. А защо е така? Защото това е жесток начин да се убиват хора.

Сам помисли по това, без да спира да пуши.

— Продължавай — каза той.

— Ще атакуваме газовата камера като метод за умъртвяване.

— С щата Мисисипи ли ще се ограничиш?

— Вероятно да. Знам, че е имало проблеми с първите двама, Теди Доил Мийкс и Мейнард Тоул.

Сам изсумтя и издуха дима през масата.

— Проблеми ли? Ти би могъл и така да го наречеш.

— Знаеш ли нещо?

— Не се занасяй, та те умряха на петдесетина метра от мен. Седим по цял ден в килиите си и мислим за смъртта. Всички в Отделението знаят какво се случи с тия момчета.

— Разкажи ми.

Сам се облегна на лакти и впери невиждащ поглед във вестника пред себе си.

— За десет години Мийкс бе първият екзекутиран в Мисисипи и те не знаеха какво да правят. Беше през осемдесет и втора. Бях тук от две години и дотогава живеехме в някакъв нереален свят. Никога не мислехме за газовата камера, цианидните таблетки и последното ядене. Бяхме осъдени на смърт, но, ей богу, не убиваха никого, тогава защо трябваше да се безпокоим? Но екзекуцията на Мийкс ни стресна. Затриха го, значи можеха да довършат и нас.

— Какво стана с него? — Адам беше чел десетки версии за опорочената екзекуция на Теди Доил Мийкс, но искаше да чуе и Сам.

— Всичко стана наопаки. Видя ли камерата?

— Не още.

— Има една малка стая отстрани, където палачът смесва разтвора. Сярната киселина е в банка, която той взема от малката си лаборатория и поставя в тръба отиваща в дъното на камерата. При екзекуцията на Мийкс палачът беше пиян.

— Глупости, Сам.

— Не съм го видял, разбира се. Но всички знаеха, че е бил пиян. Според законите на щата се определя официален палач, но директорът и неговите хора се сетиха за това едва няколко часа преди екзекуцията. Никой, имай предвид, не мислеше, че Мийкс ще умре. Всички чакахме да дойде нареждане за спиране на екзекуцията в последната минута, защото това се бе случвало вече два пъти. Но този път не стана така и в последната минута те се разтичаха да открият щатския палач. Намерили го пиян. Мисля, че беше водопроводчик. Както и да е, първия път отровата не подействала. Той поставил банката с киселината в тръбата, дръпнал лоста и всички зачакали Мийкс да поеме дълбоко дъх и да умре. Мийкс сдържал дъха си колкото се може по-дълго, после поел въздух. Нищо не се случило. Те чакали. Мийкс чакал. Присъстващите чакали. Всички бавно се обърнали към палача, който също чакал и ругаел. Върнал се в малката си стаичка и забъркал нова смес от сярна киселина. После трябвало да извади предишния контейнер от тръбата, което му отнело десет минути. Директорът, Лукас Ман и останалите негодници стояли там, чакали, нервничели и ругаели пияния водопроводчик, който най-сетне поставил банката и дръпнал лоста. Този път сярната киселина отишла точно на място — в една купа под стола, за който бил вързан Мийкс. Палачът дръпнал втория лост и изсипал цианидните таблетки, също под стола, върху сярната киселина. Таблетките паднали и разбира се, струята газ се понесла нагоре към стария Мийкс, който се мъчел да не диша. Знаеш ли, парите се виждат. Когато той най-сетне ги вдъхнал, затреперил и се разтресъл и това продължило доста време. Не знам защо, но в камерата има метален прът, който се спуска от тавана до пода, точно зад стола на осъдения. Когато Мийкс застинал и всички помисли ли, че е мъртъв, главата му започнала да се удря в пръта с всичка сила. Очите му били обърнати, от зейналата му уста се стичала пяна, а той продължавал да бие с тила си по металния прът. Ужасно било.

— За колко време е свършил?

— Казва ли ти някой. Според лекаря на затвора смъртта е била мигновена и безболезнена. Някои очевидци твърдят, че Мийкс се е гърчил, задушавал и удрял глава в продължение на пет минути.

Екзекуцията на Мийкс бе осигурила много материал за противниците на смъртната присъда. Нямаше почти никакво съмнение, че страшно се е мъчил. За неговата смърт бе писано много. Версията на Сам учудващо съвпадаше с тази на очевидците.

— Кой ти разказа всичко това? — попита Адам.

— Двама надзиратели. Не на мен, разбира се, но слуховете бързо се разпространяват. Имаше и реакция на обществото, която щеше да е още по-остра, ако Мийкс не беше толкова отвратителна личност. Всички го мразеха. И неговата жертва бе страдала много, така че смъртта му трудно можеше да предизвика съчувствие.

— Ти къде беше по време на екзекуцията?

— В първата ми килия в сектор Г, далече от камерата. През онази нощ заключиха всички килии в Парчман. Стана точно след полунощ, което е някак смешно, тъй като има на разположение цял ден, за да се извърши екзекуцията. Решението за изпълнението на смъртната присъда не определя часа, а деня. Но проклетите негодници просто нямат търпение да приключат колкото се може по-бързо. Насрочват всяка екзекуция за дванайсет и една минута. Така, ако има отлагане, разполагат с целия ден адвокатите да го отменят. Бъстър Моук си отиде точно така. Вързаха го за стола в полунощ, после телефонът иззвъня и го върнаха обратно в изолационната, където той чака и се поти цели шест часа, докато адвокатите търчаха от един съд в друг. Най-накрая, когато изгря слънцето, го вързаха за последен път. Мисля, че знаеш какви са били последните му думи.

Адам поклати глава.

— Нямам представа.

— С Бъстър бяхме приятели. Момче от класа. Найфе го попитал дали има нещо да каже и той рекъл, че наистина има. Казал, че пържолата, която са му приготвили за последно, била доста сурова. Найфе измънкал, че ще говори с готвача. После Бъстър попитал дали губернаторът не е издал нареждане за помилване в последния момент. Найфе отвърнал, че не е. После Бъстър казал: „Ами предай на тоя кучи син, че е изгубил един гласоподавател.“ Те му тръшнали вратата и пуснали смъртоносния газ.

Сам очевидно се развесели, а Адам трябваше да се засмее насила. Той погледна в бележника си. Две години след екзекуцията на Теди Доил Мийкс обжалванията на Мейнард Тоул стигнали до задънена улица и дошло време камерата отново да се използва. „Кравиц и Бейн“ поели безплатната защита на Тоул. Един млад адвокат, Питър Вайзенберг, защитавал Тоул под ръководството на Е. Гарнър Гудман. И Вайзенберг, и Гудман присъствали на екзекуцията, която ужасно напомняла на екзекуцията на Мийкс. Адам не бе обсъждал екзекуцията на Тоул с Гудман, но бе чел делото и версиите на очевидците, записани от Вайзенберг и Гудман.

— А екзекуцията на Мейнард Тоул? — попита Адам.

— Той беше африканец, побойник, убил няколко души в един грабеж и, разбира се, за всичко обвиняваше системата. Винаги говореше за себе си като за африкански воин. Заплашваше и мен няколко пъти, но в повечето случаи всичко беше въздух под налягане.

— Какво значи това?

— Ами значи, че просто говореше глупости. Често срещано нещо при африканците. Всички те са невинни, нали знаеш. Всеки един от тях. Тук са, защото са черни, а системата е за белите и независимо от това, че са изнасилвали и убивали, вината носят други. Винаги, ама винаги някой друг е виновен.

— Значи ти се радваше, когато той умря?

— Не съм казал такова нещо. Убийството е лошо нещо. Лошо е африканците да убиват. И белите не бива да го вършат. Но не е правилно и хората от щата Мисисипи да унищожават осъдените на смърт. Извършил съм нещо лошо, но ще го поправиш ли, като ме убиеш?

— Тоул страда ли?

— Също като Мийкс. Намериха нов палач и той успял още първия път. Струята газ поразила Тоул и той изпаднал в конвулсии, започнал да си удря главата в пръта, точно като Мийкс, с изключение на това, че главата на Тоул очевидно е била по-твърда, защото доста дълго време я е блъскал. Продължило толкова дълго, че накрая Найфе и неговите негодници наистина се притеснили, защото той не умирал, а гледката станала ужасна, та се наложило да накарат присъстващите да напуснат стаята за очевидци. Било доста гадно.

— Някъде четох, че е умрял едва след десет минути.

— Много се е мъчил, само това знам. Разбира се, директорът и лекарят казаха, че смъртта е настъпила мигновено и безболезнено. Както винаги. След екзекуцията на Тоул обаче те направиха една малка промяна в процедурата. Когато дойде времето за моя приятел Моук, бяха измислили хитрия малък обръч за главата, направен от кожени ленти и закопчалки, прикрепени към онзи проклет прът. При екзекуцията на Моук и по-късно на Джъмбо Парис вързали главите им толкова стегнато, че просто нямало възможност да ги удрят в пръта. Хубав номер, какво ще кажеш? Помага на Найфе и на очевидците, защото не се налага да наблюдава много страдания.

— Разбираш ли идеята ми, Сам? Това е ужасен начин да се умре. Ще атакуваме самия метод. Ще намерим свидетели, които ще дадат показания за тези екзекуция, и ще се опитаме да убедим някой съдия да постанови, че съществуването на газовата камера противоречи на конституцията.

— И какво от това? После смъртоносна инжекция ли ще искаме? Какъв е смисълът? Струва ми се някак глупаво да кажа, че предпочитам да не умирам в камерата, но, ей богу, в смъртоносната инжекция няма нищо лошо. Сложете ме на носилката и ме натъпчете с отрова. Пак ще умра, нали? Нещо не мога да разбера.

— Вярно. Но ще спечелим време. Ще атакуваме газовата камера, ще си издействаме временно спиране на екзекуцията, после ще стигнем до Върховния съд. Можем да го протакаме с години.

— Веднъж вече е правено.

— Какво искаш да кажеш?

— В Тексас. През осемдесет и първа. Делото Ларсън. Бяха представени същите аргументи без никакъв резултат. Съдът заяви, че екзекуциите в газовата камера съществуват от петдесет години и че са се оказали ефикасни в хуманното умъртвяване.

— Да, но има една съществена разлика.

— Каква?

— Тук не е Тексас. Мийкс и Тоул, Моук и Парис не са били екзекутирани в Тексас. А между другото Тексас вече премина към смъртоносната инжекция. Отказаха се от газовата камера, защото намериха по-лесен начин за умъртвяване. Повечето щати са я заменили с по-добри технологии.

Сам стана и отиде до другия край на масата.

— Ами когато ми дойде времето, със сигурност ще искам да си отида чрез най-новата технология. — Той заснова до масата, после спря. — От единия до другия край на тази стая има около шест метра. Мога да вървя шест метра, без да срещна решетки. Разбираш ли какво значи да прекарваш двайсет и три часа на ден в килия два на три? Това е свободата, човече. — Той повървя още малко напред-назад, като не преставаше да пуши.

Адам наблюдаваше как крехката му фигура подскача покрай масата, а след него се стелеше струя дим. Беше бос, с тъмносини гумени сандали, които скърцаха при всяка стъпка. Сам внезапно сиря, извади една книга от етажерката, хвърли я на масата и енергично запрелиства страниците. След неколкоминутно усилено търсене намери това, което търсеше, и го чете в продължение на пет минути.

— Ето го — промърмори той на себе си. — Знаех си, че съм го чел вече.

— Какво е това?

— Дело от Северна Каролина от осемдесет и четвърта. Човекът се е казвал Джими Олд и очевидно не е искал да умре. Трябвало да го завлекат насила в газовата камера, той като ритал, плачел и крещял и връзването им е отнело доста време. Затръшнали вратата и пуснали малко газ и брадичката му се ударила в гърдите. После отметнал глава назад и започнал да се тресе. Бил обърнат към присъстващите, които не можели да видят нищо, освен бялото на очите му, а от устата му потекли лиги. Главата му се люлеела и клатушкала безспир, докато тялото му се тресяло. Това продължило доста време и един от очевидците, журналист, повърнал. Точно както при Мейнард Тоул, на директора му писнало и той дръпнал черните завеси, за да не могат присъстващите да гледат повече. Казват, че Джими умрял едва след петнайсет минути.

— Изглежда ми доста жестоко.

Сам затвори книгата и я върна внимателно на рафта. Запали цигара и се загледа в тавана.

— Буквално всяка газова камера е била построена навремето от фирмата „Итън Метал Продъкгс“ в Солт Лейк Сити. Някъде четох, че камерата в Мисури е била построена от затворници. Но нашата малка камера тук е била построена от „Итън“, а те са горе-долу еднакви — направени са от стомана, осмоъгълни по форма и остъклени, за да могат хората да наблюдават настъпването на смъртта. В самата камера няма много място, само един дървен стол с каиши. Точно под стола има метална купа, а на няколко сантиметра над купата има малка торбичка с цианидни таблетки, които палачът спуска чрез лост. Той контролира също и сярната киселина, която изтича от банка. Когато купата се напълни с киселина, палачът дръпва лоста и пуска цианидните таблетки. Това произвежда смъртоносния газ, чието действие, разбира се, се смята за безболезнено и бързо.

— Нали камерата замени електрическия стол?

— Да. През двайсетте и трийсетте години съществуваше само електрическият стол, който бе най-чудесното изобретение. Помня като малък, че използваха преносим електрически стол, който просто натоварваха в камион и го разнасяха в различни окръзи. Спираха до местния затвор, извеждаха осъдените, оковани във вериги, подреждаха ги пред камиона и всеки минаваше по реда си. Много ефикасен начин да се облекчи положението в претъпканите затвори. — Той поклати недоверчиво глава. — Така или иначе, те нямаха никаква представа какво вършат. Чуваха се някои ужасни истории за хора, които много страдали. Това е най-тежкото наказание, нали? А не най-голямото мъчение. И това не е ставало само в Мисисипи. В много щати се използвали старите, проклети електрически столове с няколко души, които да натискат копчето. Имало всякакви проблеми. Връзвали някой нещастник, натискали копчето, токът го разтърсвал здравата, но недостатъчно и нещастникът изгарял отвътре, но не умирал, така че те изчаквали няколко минути и отново му пускали тока. Това можело да продължи петнайсет минути. Понякога не връзвали електродите както трябва и често от очите и ушите на осъдения изскачали пламъци и искри. Четох за един, който не получил достатъчно висок волтаж. Кръвта отишла в главата, очите му изскочили от орбитите и по лицето му потекла кръв. По време на екзекуцията на електрически стол кожата се нагорещява толкова много, че те не могат да докоснат осъдения известно време. Затова е трябвало да го оставят да изстине, преди да установят смъртта. Много се говори за осъдени, които седели неподвижно след първия удар, а после отново започвали да дишат. И, разбира се, отново им пускали тока. Това можело да се повтори четири-пет пъти. Било ужасно, затова онзи военен лекар изобретил газовата камера като по-хуманно средство за умъртвяване на хора. А сега, както казваш, камерата е остаряла поради въвеждането на смъртоносната инжекция.

Сам имаше слушател. Адам попиваше всяка дума.

— Колко осъдени са умрели в газовата камера в Мисисипи? — попита той.

— За първи път е била използвана през трийсет и трета. Оттогава до седемдесет и шеста са били убити сто петдесет и шест мъже. Никакви жени. След Фърман през седемдесет и втора не беше използвана цели десет години, докато не дойде ред на Теди Доил Мийкс. После я използваха три пъти или общо сто и шейсет пъти. Аз ще бъда сто шейсет и първият.

Той отново закрачи, този път много по-бавно.

— Ужасно неефективен начин за убиване на хора. — Звучеше като професор по време на лекция. — И опасен. Опасен, разбира се, за нещастника, завързан за стола, но и за онези извън камерата. Проклетите съоръжения са стари и пропускат. Уплътненията изгниват и се рушат, а разходите за построяването на камера, която няма да пропуска, са ужасно големи. Дори малък пробив може да се окаже смъртоносен за палача, който е наблизо. Освен това винаги има няколко души — Найфе, Лукас Ман, а може би и свещеник, лекар, един-двама от охраната, — които стоят в стаичката точно до камерата. Към тази стаичка водят две врати и те са винаги затворени по време на екзекуцията. Ако малко газ от камерата проникне в нея, вероятно ще порази Найфе или Лукас Ман и те ще пукнат там, направо на пода. Не би било лошо, като си помислиш. Очевидците също са доста застрашени, без да могат да усетят опасността. Между тях и камерата няма нищо освен редица прозорци, които са стари и също могат да пропуснат. Те стоят в малка стая със затворена врата и ако отнякъде влезе газ, тези зяпна ли тъпаци също ще умрат. Но истинската опасност идва след това. Прикрепват ти една жица към ребрата, прокарват я през дупка в камерата и я извеждат навън, за да може чрез нея лекарят да провери сърдечната дейност. Щом лекарят обяви, че нещастникът е мъртъв, отварят един капак на тавана на камерата, през който се предполага, че отровният газ се изпарява навън. По-голямата част от нея наистина се изпарява. Чакат около петнайсет минути и отварят вратата. По-хладният въздух отвън предизвиква проблем, защото се смесва с останалия газ и се кондензира върху всичко вътре. Създава смъртоносен капан за всеки, който влезе в камерата. Изключително опасно е, но повечето от онези глупаци не съзнават сериозността на положението. Утайка от циановодород остава върху всичко — стени, прозорци, под, таван, врага и, разбира се, върху мъртвеца. Напръскват камерата и трупа с амоняк, за да неутрализират останалия газ, а после съответният екип влиза вътре с кислородни маски. Измиват мъртвеца втори път с амоняк или хлорен разтвор, защото отровата излиза през порите на кожата. Докато той е все още вързан за стола, му свалят дрехите, слагат ги в торба и ги изгарят. В миналото са разрешавали на затворника да носи само чифт къси гащета, за да си улеснят работата. Но сега са такива сладури, че ни позволяват да носим каквото искаме. Та, ако се стигне дотам, ще ми бъде дяволски трудно да си избера подходящо облекло.

При тази мисъл, той наистина се изплю на пода. Изруга тихо и се запъти към далечния край на масата.

— Какво става с тялото? — попита Адам, малко засрамен да засяга такива чувствителни въпроси, но въпреки това решен да отиде докрай. Сам изсумтя, после пъхна нова цигара в устата си.

— Знаеш ли какво съдържа гардеробът ми?

— Не.

— Има два червени гащеризона, четири комплекта бельо и един чифт от тези прекрасни гумени сандали, разпродадени на безценица от разни чернилки след някой пожар. Не искам да умра в тия червени дрешки. Мислил съм да упражня конституционните си права и да вляза в камерата гол. Нали ще бъде чудесна гледка? Представяш ли си онези тъпаци, които се опитват да ме завържат, без да докоснат срамните ми части?

— Какво става с тялото? — попита отново Адам.

— Ами след като го измият и дезинфекцират, обличат го в затворническо облекло, свалят го от стола и го слагат в чувал. Поставят го на носилка и с линейка го закарват до дома на покойника. После го поема семейството. В повечето случаи.

Сега Сам седеше с гръб към Адам и говореше на стената, облегнат върху рафт с книги. Мълча дълго време, вперил неподвижен поглед в ъгъла, мислейки за четиримата, които бе познавал и които вече бяха минали през газовата камера. Неписаното правило в Отделението гласеше, че когато удари твоят час, не трябва да отиваш в камерата с червения затворнически костюм. Да не им доставяш удоволствието да те убиват в дрехите, които са ти наложили да носиш в затвора.

Може би брат му, който му изпращаше месечната дажба цигари, ще му изпрати риза и чифт панталони. И чорапи. Каквото и да е, но не гумените сандали. По-скоро ще отиде бос, но не и обут в ония боклуци. Сам се обърна и бавно тръгна към края на масата, където седеше Адам.

— Харесва ми тая идея — каза той много тихо и сдържано. — Струва си да опитаме.

— Добре. Да се залавяме за работа. Искам да намериш повече дела като това на Джими Олд от Северна Каролина. Да открием всички известни опорочени екзекуции в газовата камера и да ги включим в делото. Искам да съставиш списък на хората, които могат да дадат показания за екзекуциите на Мийкс и Тоул. Може би дори и за Моук и Парис.

Сам отново се бе изправил и вадеше книги от рафтовете, мърморейки си нещо. Натрупа на масата десетки томове и се зарови в тях.