Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chamber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Камерата

Редактор: Кристин Василева

Художник: Николай Пекарев

Типография на корицата: „ТопТайп“

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

ISBN 954–8240–16–5

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: ultimat)

25

Ако Бейкър Кули и другите адвокати в мемфиската кантора знаеха нещо за внезапното уволнение на Адам и за отменянето му по-късно, те не го показаха. Държаха се с него по същия начин, тоест стояха си в кабинетите и избягваха да се доближават до неговия кабинет. Не бяха груби, защото в Края на краищата той бе от Чикаго. Усмихваха се, когато се налагаше, и можеха дори да се насилят да поговорят в коридора, ако Адам имаше настроение. Но те бяха юристи с колосани ризи и изнежени ръце, несвикнали с мръсотията, с която се сблъскваше защитата на криминалните престъпници. Не ходеха по затворите да се срещат с клиенти. Работеха главно седнали зад бюрата и около махагоновите заседателни маси. Времето им отиваше в разговори с клиенти, които можеха да си позволят да им платят по неколкостотин долара час за съвет. В останалите свободни минути, когато не разговаряха с клиенти, говореха по телефона или обядваха с други адвокати, банкери и шефове на застрахователни компании.

Вестниците вече бяха публикували достатъчно материали, за да възбудят недоволство. Повечето адвокати се почувстваха неловко, като видяха името на тяхната фирма да се свързва с тип като Сам Кейхол. Не бяха имали никаква представа, че в продължение на много години той е бил представляван от фирмата в Чикаго. Сега приятелите им задаваха въпроси. Други адвокати подмятаха обидни шеги. На чай в градинските клубове съпругите им се чувстваха унизени. Роднините проявяваха внезапен интерес към кариерата им на юристи.

Сам Кейхол и внукът му бързо бяха създали неприятности на хората в мемфиската кантора, но нищо не можеше да се направи.

Адам го чувстваше, но това не го безпокоеше. Работното място беше временно, за още три седмици и нито ден повече. В петък сутринта той слезе от асансьора, без да поздрави служителката на пропуска, която изведнъж се зае да подрежда списания. Заговори секретарката си, млада жена на име Дарлийн, а тя му предаде съобщение от Тод Маркс от „Мемфис Прес“.

Взе розовото листче и го хвърли в кошчето в кабинета си. Остави палтото си на закачалката и започна да покрива масата с бележките, които си бе водил по време на полета до Чикаго и обратно, с пледоарии от архивите на Гудман и десетки копия от неотдавнашни решения на Федералния съд.

Скоро потъна в света на правните теории и стратегии.

Споменът за Чикаго избледня.

Роли Уедж влезе в сградата на Бринкли Плаза през входа откъм центъра. Бе чакал търпеливо на една маса в улично кафене, докато се появи черният сааб. Колата зави и спря на близкия паркинг. Роли беше облечен в бяла риза с вратовръзка, раирани панталони и мокасини. Пиеше чай с лед. Адам мина по тротоара покрай него и влезе в сградата.

Фоайето бе празно, докато Уедж разглеждаше указателя. „Кравиц и Бейн“ държаха трети и четвърти етаж. Имаше четири еднакви асансьора и той взе един до осмия етаж. Слезе в тясно фоайе. На вратата отдясно се виждаше табелка с името на финансова компания, изписано с бронз, а по коридора вляво имаше офиси на всякакви фирми. Вратата за стълбището бе до една чешмичка. Той бавно слезе четири етажа надолу, оглеждайки вратите по пътя си. Никой не мина покрай него с асансьора. Отиде на площадката на четвъртия етаж и взе асансьора до третия. Усмихна се на жената на пропуска, която още подреждаше списания, и точно се готвеше да я попита къде се намира финансовата компания, когато телефонът иззвъня и тя посегна към него. Двойна стъклена врата разделяше пропуска от коридора към асансьорите. Роли се качи на четвъртия етаж и видя подобна врата, този път без човек до нея. Беше заключена. На стената вдясно имаше табло с девет номерирани бутона. Но трябваше да се знае кодът.

Той чу гласове и излезе на площадката. Вратата беше без ключалки и от двете страни. Почака малко, после мина през вратата и пи вода. Асансьорът се отвори и отвътре изскочи млад човек в белезникави панталони и син блейзър, с картонена кутия под едната мишница и дебела книга в дясната ръка. Той се отправи към вратата на „Кравиц и Бейн“. Тананикаше си някаква мелодия и не забеляза Уедж, който бе зад него. Спря и внимателно постави книгата върху кутията, освобождавайки дясната си ръка, за да натисне кода. Седем, седем, три и таблото писукаше при всяка цифра. Уедж бе на няколко сантиметра и надничаше над рамото му, за да види цифрите.

Младият човек бързо грабна книгата и точно щеше да се обърне, когато Уедж леко се блъсна в него и каза:

— Ама че работа! Извинявайте! Не исках… — Уедж отстъпи една крачка и погледна надписа над вратата. — Но това не е „Ривърбенд Тръст“ — почти извика той, смаян и озадачен.

— Не е. Тук е „Кравиц и Бейн“.

— На кой етаж сме? — попита Уедж. Нещо щракна и вратата се отключи.

— На четвъртия. „Ривърбенд Тръст“ е на осмия.

— Извинявайте — каза отново Уедж, вече притеснено и някак жално. — Объркал съм се.

Младежът направи гримаса и поклати глава, после отвори вратата.

— Извинявайте — каза за трети път Уедж и отстъпи назад. Вратата се затвори зад момчето, а Уедж слезе с асансьора до главното фоайе и напусна сградата.

Той се отдалечи от центъра на града и пое на североизток. След десетина минути стигна до район с държавни жилища. Влезе в алеята за коли до Обърн Хауз и бе спрян от униформен надзирател. Точно завивал обратно, обясни той, заблудил се и много съжалява. Когато излезе на заден ход на улицата, той видя червения ягуар на Лий Бут, паркиран между две малки коли.

Отправи се към реката, после отново към центъра и след двайсет минути спря край изоставен тухлен склад на брега. В колата се преоблече в жълтеникавокафява риза със син кант около късите ръкави и с името „Ръсти“, избродирано на джоба После забърза пеша, гледайки да не прави впечатление, зави зад ъгъла на сградата и пое надолу по склона. Спря да си поеме дъх и да се скрие от палещите лъчи на слънцето под сянката на едно дръвче. Пред него се простираше спретната морава, а зад нея се виждаше редица от двайсет луксозни апартамента, кацнали на ръба на скалистия бряг. Оградата от камък и желязо представляваше досаден проблем и той търпеливо я разгледа от скривалището си под дървото.

Едната страна на блока бе паркинг със затворена врата към единствения вход и изход. Униформен надзирател обитаваше малка кабинка с климатична инсталация. Виждаха се няколко коли. Наближаваше десет сутринта. През оцветеното стъкло прозираше силуетът на надзирателя.

Уедж се отказа от оградата и реши да влезе откъм скалите. Промъкна се през един ред чимшири, вкопчвайки се в тревата, за да не се плъзне надолу от височина двайсет и четири метра до Ривърсайд Драйв. Шмугна се под дървените тераси, някои от които стърчаха три метра напред във въздуха, тъй като скалата рязко се спускаше под тях. Спря пред седмия апартамент и се прехвърли на верандата.

Отдъхна си за миг в плетения стол и опипа с ръка някакъв кабел, сякаш бе дошъл след повикване за услуги. Наоколо не се виждаше никой. Уединението бе много важно за тези богаташи и те плащаха скъпо за него. Всяка малка тераса бе изолирана от следващата с декоративни прегради и пълзящи растения. Ризата му вече бе мокра и залепнала за гърба.

Плъзгащата се стъклена врата от терасата към кухнята бе, разбира се, заключена. Ключалката бе съвсем проста и му отне една минута. Отвори, без да повреди нещо и без да остави следи, после хвърли още един поглед наоколо, преди да влезе. Точно сега идваше трудната част. Предполагаше, че има алармена система на всяка врата и прозорец. Тъй като в апартамента нямаше никой, твърде голяма бе вероятността системата да се задейства. Въпросът бе какъв шум щеше да предизвика отварянето на вратата. Мълчалива тревога ли щеше да има, или щеше да го стресне оглушителният вой на сирена?

Пое въздух и внимателно отвори вратата. Нямаше вой на сирени. Бързо хвърли поглед към монитора над вратата и влезе вътре.

Релето веднага алармира Уилис, надзирателя на входа, който чу остро, но не много силно писукане от екрана на своя монитор. Погледна примигващата червена лампичка на номер седем, апартамента на Лий Бут, и зачака да спре. При мисис Бут алармената инсталация се обаждаше поне два пъти месечно. Също толкова често го правеха и останалите, които охраняваше. Провери в бележника си и видя, че мисис Бут е излязла в девет и петнайсет. Тук обаче понякога оставаха гости, обикновено мъже, а сега племенникът й живееше при нея. Затова Уилис изчака около четирийсет и пет секунди, докато червената лампичка сиря да мига, и се установи на степен „включен“.

Това не бе нормално, но нямаше повод за паника. Тези хора живееха зад ограда и плащаха на денонощна охрана. Затова не се отнасяха сериозно към алармените системи. Той бързо набра номера на мисис Бут, но никой не отговори. Натисна един бутон и включи автоматичното набиране на полицията на номер 911. Отвори чекмеджето с ключовете и взе ключа за номер седем, излезе от кабината и забърза през паркинга към апартамента на мисис Бут. Разкопча кобура си, за да може да грабне пистолета, ако се наложи.

Роли Уедж влезе в кабината и видя отвореното чекмедже. Взе един комплект, надписан „апартамент №7“, с картонче за кода на алармената инсталация и с инструкции. Взе ключовете и картончетата за апартамент №8 и №13, за да заблуди стария Уилис и ченгетата.