Джон Гришам
Камерата (32)

31

Адам пристигна в Мемфис преди изгрев слънце и в седем часа вече се бе заключил в кабинета си. До осем бе говорил три пъти с Е. Гарнър Гудман. Гудман изглеждаше изнервен и също имаше проблеми със съня. Обсъдиха подробно въпроса със защитата, проведена от Кийз. Делото Кейхол бе пълно с бележки и проучвания за грешки, в провеждането на процеса, но в тях не се съдържаше почти нищо срещу Бенджамин Кийз. Той бе великолепен адвокат и даваше малък повод за критика.

Но това бе станало преди много години, когато газовата камера изглеждаше много далеч. Гудман бе доволен, задето Сам смята, че е трябвало да даде показания на процеса и че Кийз му е попречил. Бе настроен скептично по отношение на истината в този момент, но приемаше твърдението на Сам.

И Гудман, и Адам знаеха, че този въпрос е трябвало да се повдигне преди много години и че сега шансовете им са малки. С всяка седмица към учебниците по право се добавяха решения на Върховния съд, които забраняваха законни искове, защото не са били подадени навреме. Но това бе реална възможност — този въпрос винаги се бе разглеждал от съдилищата и затова Адам се оживи, докато съставяше и преработваше иска и си разменяше факсове с Гудман.

Според закона искът трябваше първо да се подаде в Щатския съд. Адам се надяваше на бърз отказ там, за да може веднага да го подаде във Федералния съд.

В десет часа той пусна по факса окончателния вариант на иска до секретаря на Върховния съд на Мисисипи и едно копие на вниманието на Брек Джеферсън в канцеларията на Слатъри. Изпрати факсове и до секретаря на Пети областен съд в Ню Орлиънс. После позвъни на мистър Оландър, секретаря по делата със смъртни присъди във Върховния съд, и му съобщи как е процедирал. Мистър Оландър го инструктира незабавно да прати копие до Вашингтон.

Дарлийн почука на вратата и Адам отключи. Имаше посетител, който чакаше на пропуска, някой си мистър Уин Летнър. Адам й благодари и няколко минути по-късно стисна ръката на Летнър. Уин бе сам и бе облечен като собственик на риболовен пристан. Рибарски ботуши, рибарска шапка. Размениха си обичайните любезности: рибата кълве, Айрини е добре, кога се връща обратно в Калико Рок.

— Тук съм по работа и исках да те видя за няколко минути — каза той шепнешком, с гръб към пропуска.

— Разбира се — отвърна също шепнешком Адам. — Кабинетът ми е в края на коридора.

— Не. Хайде да се разходим навън.

Слязоха с асансьора до фоайето и напуснаха сградата. Летнър купи пакетче фъстъци от уличен търговец и предложи на Адам. Той отказа. Тръгнаха бавно на север към кметството. Летнър ядеше фъстъци. Хвърляше и на гълъбите.

— Как е Сам? — попита той най-накрая.

— Остават му четиринайсет дни. Ти как би се чувствал на негово място?

— Мисля, че щях да се моля. Горещо.

— Той още не е стигнал дотам, но и това ще стане скоро.

— Ще го екзекутират ли?

— Запланувано е да стане. Засега няма решение, което да го отмени.

Летнър изсипа шепа фъстъци в устата си.

— Ами дано да имате късмет. След посещението ти се хванах, че мисля за вас със Сам.

— Благодаря ти. Значи си дошъл до Мемфис, за да ми пожелаеш късмет.

— Не само затова. След като си отиде, мислих много за Сам и за бомбения атентат срещу Крамер. Прегледах личния си архив, който не бях отварял от години. Спомних си много неща. Позвъних на някои стари приятели и си разказахме истории от войната срещу Клана. Такова беше времето тогава.

— Съжалявам, че не съм бил свидетел на това време.

— Така или иначе, помислих си, че трябва да ти кажа още някои работи.

— Като например?

— Нещо свързано с Доугън. Нали знаеш, че той умря една година, след като даде показания.

— Сам ми каза.

— Той и жена му загинали от взрив в къщата. Печката изпускала газ и нещо я подпалило. Къщата хвръкнала във въздуха като бомба, огромно огнено кълбо. Погребаха ги в чували, тъй като от тях не останало почти нищо.

— Тъжна история, но какво от това?

— Ние не повярвахме, че е било случайност. Момчетата от лабораторията се опитаха да възстановят печката. Въпреки че беше почти напълно унищожена, сметна ха, че е била повредена нарочно.

— Какво общо има това със Сам?

— Няма.

— Тогава защо го обсъждаме?

— Може би засяга теб.

— Наистина не разбирам.

— Доугън имал син, който постъпил в армията през седемдесет и девета и го изпратили в Германия. По някое време през лятото на осемдесета Областният съд в Гринвил отново предявил обвинение на Доугън и Сам и скоро сред това се разбра, че Доугън се е съгласил да свидетелства срещу Сам. Вдигна се голям шум. През октомври осемдесета синът на Доугън избягал от армията в Германия. Изчезнал. — Той сдъвка няколко фъстъка и хвърли люспите към гълъбите наблизо. — Не го откриха. Армията претърси навсякъде. Минаха месеци. После година. Доугън умря, без да разбере какво се е случило със сина му.

— А какво се е случило?

— Не знам. До ден-днешен не се е появил.

— Умрял ли е?

— Възможно е. Ни вест, ни кост от него.

— Кой го е убил?

— Може би същият, който е убил и родителите му.

— И кой може да е той?

— Ние си имахме своя теория, без да подозираме определена личност. Навремето смятахме, че синът е бил отвлечен преди процеса, като предупреждение към Доугън. Вероятно Доугън е знаел някои тайни.

— Тогава защо са убили Доугън след процеса?

Спряха под едно сенчесто дърво и седнаха на пейката.

Най-накрая и Адам си взе няколко фъстъка.

— Кой е знаел подробностите за атентата? — попита Летнър. — Всичките подробности.

— Сам. И Джеремая Доугън.

— Правилно. И кой е бил техният адвокат на първите два процеса?

— Кловис Брейзълтън.

— Да допуснем ли, че Брейзълтън е знаел подробностите?

— Мисля, че да. Той е бил активен член на Клана, нали?

— Да, бил е. Така стават трима — Сам, Доугън и Брейзълтън. Някой друг?

Адам помисли за секунда.

— Може би тайнственият съучастник.

— Вероятно. Доугън е мъртъв. Сам не иска да проговори. А Брейзълтън е умрял отдавна.

— Как е умрял?

— При самолетна катастрофа. Случаят Крамер го превърна в герой и той успя да използва славата си да развие много успешно адвокатската си практика. Обичал да лети, затова си купил самолет, с който летял навсякъде, където се гледали негови дела. Истински тузар. Връщал се от крайбрежието една вечер, когато радарът изгубил самолета. Открили тялото му в клоните на едно дърво. Времето било ясно. От авиацията казали, че причината била някаква повреда в мотора.

— Още една мистериозна смърт.

— Да. Значи всички освен Сам са мъртви, но и той вече е близо до смъртта.

— Има ли някаква връзка между смъртта на Доугън и Брейзълтън?

— Не. Делят ги много години. Но теоретически и двата случая са дело на една и съща ръка.

— И кой по-точно?

— Някой много загрижен да не се разкрият тайните. Би могъл да бъде тайнственият съучастник на Сам. Лицето Хикс.

— Това е доста безумна теория.

— Така е. Освен това не съществува нито едно доказателство в нейна подкрепа. Но аз вече ти казах в Калико Рок — винаги сме подозирали, че Сам е имал съучастник. Или може би Сам е бил просто помощник на лицето Хикс. Във всеки случай, когато Сам се забърка и го хванаха, лицето Хикс изчезна. Може би се е погрижил да отстрани свидетелите.

— Защо е трябвало да убива жената на Доугън?

— Защото е била с него в леглото, когато къщата е хвръкнала във въздуха.

— Защо му е било нужно да убива сина на Доугън?

— За да затвори устата на Доугън. Не забравяй, че когато той давал показания, синът му е бил в неизвестност от два месеца.

— Никога не съм чел нищо за сина.

— Не се разчу. Станало е в Германия. Посъветвахме Доугън да го запази в тайна.

— Не разбирам. Доугън не е споменал друго име на процеса, освен Сам. Защо след това е трябвало лицето Хикс да го убива?

— Защото той все още е знаел някои тайни. И защото е свидетелствал срещу друг клановец.

Адам счупи две черупки и пусна фъстъците пред един тлъст гълъб. Летнър изпразни кесийката и хвърли шепа обелки на тротоара, близо до една чешма. Беше почти обед и десетки чиновници бързаха през парка, устремени към дългоочаквания трийсетминутен обяд.

— Гладен ли си? — попита Летнър, поглеждайки часовника си.

— Не.

— Жаден ли си? На мен ми се пие бира.

— Не. Каква е връзката между лицето Хикс и мен?

— Сам е единственият жив свидетел и трябва да замлъкне завинаги след две седмици. Ако умре, без да проговори, тогава лицето Хикс може да живее спокойно. Но ако това не стане, лицето Хикс ще продължи да се тревожи. И ако Сам започне да приказва, някой може да пострада.

— Аз ли?

— Ти си единственият, който се опитва да открие истината.

— Мислиш, че е някъде наблизо ли?

— Вероятно. А може би е далеч или никога не е съществувал.

Адам погледна през рамо с пресилен израз на уплаха.

— Знам, че звучи налудничаво — каза Летнър.

— Лицето Хикс е в безопасност. Сам няма да проговори.

— Съществува потенциална опасност, Адам. Исках просто да го знаеш.

— Не се плаша. Ако Сам ми каже името на лицето Хикс сега, ще го изкрещя по улиците и ще подам тонове жалби. Но за съжаление няма да има никаква полза. Твърде късно е да се търси нова вина.

— Ами губернаторът?

— Съмнявам се, че ще направи нещо.

— Добре, но искам да внимаваш.

— Благодаря, ще го направя.

Хайде да пийнем по една бира. Трябва да го държа далече от Лий, помисли си Адам. — Дванайсет без пет е. Ти, разбира се, не почваш толкова рано.

— О, понякога почвам още на закуска.

 

 

Лицето Хикс седеше на една пейка в парка с вестник пред лицето и гълъби около краката. Беше на около трийсетина метра от тях и не можеше да чуе какво си говорят. В стареца до Адам той разпозна агента от ФБР, чието лице се бе появило във вестниците преди години. Щеше да го проследи и да разбере кой е и къде живее.

На Уедж това му идваше добре, тъй като Мемфис му бе омръзнал. Момчето работеше в кантората, пътуваше до Парчман, спеше в апартамента и, изглежда, работеше на празни обороти. Уедж следеше внимателно всички новини. Името му не се споменаваше никъде. Никой не знаеше за неговото съществуване.

 

 

Бележката върху плота бе с точната дата. Бе определила и времето — седем и петнайсет вечерта. Почеркът на Лий, който по принцип бе нечетлив, сега бе още по-разкривен. Съобщаваше му, че си ляга, тъй като може би има грип. Ако обича, да не я безпокои. Ходила на лекар и той й казал, че ще й мине с повече сън. За да бъде още по-убедителна, бе поставила шишенце с лекарство до наполовина пълна чаша с вода. На етикетчето бе написана днешната дата.

Адам бързо провери кошчето за боклук под мивката — нямаше остатъци от пиене.

Тихо сложи замразената пица в микровълновата печка и излезе на терасата да наблюдава корабите по реката.