Джон Гришам
Невинният (1)

(Убийство и несправедливост в един малък град)

Включено в книгата
Невинният
Убийство и несправедливост в един малък град
Оригинално заглавие
The Innocent Man (Murder and Injustice in a Small Town), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 28 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Издателство „Обсидиан“, София


Посвещава се на

Анет Хъдсън и Рене Симънс

и на паметта на техния брат

1

Ниските заоблени хълмове в югоизточната част на щат и Оклахома се простират от Норман до Арканзас и почти с нищо не подсказват за огромните залежи от суров петрол, които някога са лежали под тях. Местността е изпъстрена със стари сонди; малкото работещи сред тях се днижат бавно, вадят едва по няколко литра петрол с всяко вдигане и карат хората да се питат дали изобщо има смисъл от това усилие. Много от сондите просто са се откачали и стоят неподвижни насред полето, като ръждиви паметници от славните дни на търсачите на петрол, които бяха натрупали богатствата си в един-единствен бляскав миг.

Някои от тези сонди са пръснати и в полята около Ейда — стар град на сондьори и петролотърсачи, с шестнайсет хиляди жители, университет и дори съд. Но сондите около Ейда не работят — петрол вече няма. Сега парите тук се изкарват на час: във фабриките, животновъдните ферми и овощните градини.

Центърът на Ейда кипи от живот. На главната улица няма празни или изоставени сгради. Търговците оцеляват, макар че повечето фирми са се изместили в покрайнините. По обяд кафенетата са пълни.

Сградата на окръжния съд на Понтоток е стара и претъпкана с адвокати и техните клиенти. Заобикаля я обичайният миш-маш от административни сгради и адвокатски кантори. Местният затвор — бомбоубежшце без прозорци — по някаква отдавна забравена причина е построен в двора на съда. Жертвите на метаамфетаминовия порок се грижат винаги да е пълен.

Главната улица води до Източния университет — дом на четири хиляди студенти, много от тях пътуващи всеки ден от родните си места. Учебното заведение оживява града с постоянния приток от млади хора и с преподавателите в него, които внасят известно разнообразие в обществото на Югоизточна Оклахома.

Почти нищо не остава незабелязано от „Ейда Ивнинг Нюз“ — популярен всекидневник, който се разпространява в региона и успешно се конкурира с „Оклахоман“, най-големия вестник в щата. На първа страница обикновено има световни и национални новини, следвани от новините от щата и региона, а накрая са най-важните за хората неща — резултати от спортните първенства в училищата, местна политика, календар на местните събития и некролози.

Жителите на Ейда и окръг Понтоток са приятна смес от провинциални южняци и независими индивидуалисти от някогашния Див запад. Акцентът им е подобен на този в източната част на щата Тексас или Арканзас — с равни провлачени гласни. Тук са били някогашните земи на племето чикасо. В Оклахома живеят повече индианци, отколкото във всеки друг щат, и след сто години смесени бракове в жилите на мнозина от белите тече индианска кръв. Някогашното срамно клеймо бързо избледнява; в днешни дни индианското наследство е по-скоро повод за гордост.

Библията е дълбоко тачена в Ейда. В града има петдесет църкви от десетина различни течения в християнството. Те развиват активна дейност, при това не само в неделя. Има една католическа църква и една епископална, но няма храм или синагога. Повечето хора са християни, или поне така твърдят. От жителите на Ейда се очаква да са членове на някоя църква. Социалното им положение често се определя от религиозната им принадлежност.

С населението си от шестнайсет хиляди души Ейда се смята за голям град по стандартите на селскостопанския щат Оклахома и е привлекателно място за строеж на фабрики и хипермаркети. Хора от няколко съседни окръга пътуват до него, за да отидат на работа или на пазар. Градът се намира на 130 км югоизточно от Оклахома Сити и на три часа път с кола на север от Далас. Всеки в Ейда има познати, които работят или живеят в Тексас.

Най-големият извор на местна гордост са конните надбягвания на къси разстояния. Някои от най-добрите жребци и кобили са отгледани от собственици на коневъдни ферми край Ейда. А когато местният футболен отбор „Ейда Кугарс“ спечели щатското първенство, всички се радват с години.

Градът е приятен и дружелюбен — жителите му са отворени към непознати, любезни едни към други и винаги готови да помогнат на човек, изпаднал в нужда. Децата играят на сенчестите ливади пред домовете си. През деня къщите не се заключват. Тийнейджърите обикалят с коли през нощта, без да се забъркват в нищо сериозно.

И ако не бяха две печално известни убийства в началото на 80-те, Ейда никога нямаше да бъде забелязан от останалата част на света. А жителите на града нямаше да имат нищо против.

 

Сякаш по силата на някаква неписана наредба на градската управа повечето от нощните клубове и барове в Ейда бяха в покрайнините на града, така че безделниците и неприятностите, които създаваха, да стоят далеч от добрите хора. Едно от тези места беше „Лампата“ — огромна метална постройка с лошо осветление, евтина бира, джубокс машини, жива музика през уикенда, дансинг и просторен, застлан с чакъл паркинг, на който калните пикапи винаги бяха много повече от седаните. Постоянните клиенти бяха точно такива, каквито се събират на подобни места — работници от фабриките, които трябва да изпият по нещо, преди да се приберат у дома, местни момчета, които искат да се позабавляват, свикнали с нощния живот младежи на двайсет и няколко и любители на музиката и танците, които са дошли да послушат някоя банда на живо. В началото на кариерата си дори Винс Джил и Ранди Травис бяха свирили тук.

„Лампата“ беше популярно и посещавано място, в което на смени работеха много бармани, охранители и сервитьорки. Тук работеше и Деби Картър. Беше на двайсет и една, бе завършила гимназията в Ейда преди няколко години и все още бе щастливо неомъжена. Освен в „Лампата“ тя работеше на смени на още две места и от време на време гледаше деца. Деби имаше собствена кола и живееше сама в тристаен апартамент над един гараж на Осма улица, близо до университета. Беше красиво момиче — с тъмна коса и стройно атлетично тяло. Имаше независим характер и момчетата я харесваха.

Майка й Пеги Стилуел винаги се притесняваше, че дъщеря й прекарва твърде много време в „Лампата“ и другите клубове. Не беше възпитала детето си за такъв живот; всъщност Деби беше силно религиозна. След гимназията обаче започна да ходи по купони и да се прибира по-късно. Пеги не беше съгласна с това и двете с Деби понякога се караха за новия й начин на живот. Момичето взе твърдо решение да отстоява независимостта си. Намери си апартамент под наем и се изнесе от къщи, но продължи да бъде много близка с майка си.

Вечерта на 7 декември 1982 г. Деби беше на работа в „Лампата“, сервираше напитки и постоянно поглеждаше към часовника на стената. Нямаше много клиенти и тя беше помолила шефа си да приключи по-рано, за да се види с приятели. Той нямаше нищо против и малко след това Деби вече седеше на една маса в клуба с Джина Виета, добра приятелка от гимназията, и още няколко души. Мина друг приятел от гимназията, Глен Гор, и я покани да танцуват. Деби се съгласи, но по средата на песента изведнъж спря и видимо ядосана се отдалечи от Гор. По-късно, в дамската тоалетна, тя каза на приятелките си, че ще се чувства по-спокойна, ако някоя от тях остане да спи при нея, но не обясни какво я тревожи.

В „Лампата“ бяха започнали да затварят рано, около половин час след полунощ, и Джина Виета покани няколко души от компанията да пийнат по още нещо в нейния апартамент. Повечето се съгласиха, но Деби беше уморена и гладна и просто искаше да се прибере. Приятелите си тръгнаха от клуба, без да бързат особено.

Няколко души видяха как Деби си говори с Глен Гор на паркинга, докато затваряха „Лампата“. Томи Глоувър я познаваше добре, защото бяха работили заедно в една местна фабрика. Познаваше и Гор. Докато се качваше в пикапа си, беше видял как Деби отваря вратата на собствената си кола. Тогава Гор се беше появил отнякъде, двамата бяха разменили по една реплика и тя го беше отблъснала.

Майк и Тери Карпентър също работеха в „Лампата“ — той като охрана, а тя като сервитьорка. Докато вървяха към колата си, те минаха покрай автомобила на Деби. Тя беше на шофьорското място и говореше с Глен Гор, който беше застанал до вратата. Семейство Карпентър им махнаха за довиждане и продължиха. Месец по-рано Деби беше споделила с Майк, че се страхува от Гор, защото има тежък и избухлив характер.

Тони Рамзи лъскаше ботуши в клуба. През 1982 г. петролният бизнес в Оклахома все още процъфтяваше. В Ейда се носеха много хубави ботуши. Някой трябваше да ги лъска и Тони си докарваше пари, от каквито със сигурност имаше нужда. Тя също познаваше добре Гор. Когато си тръгваше от клуба тази вечер, Тони видя Деби зад волана на колата й. Гор беше откъм страната на пътника, приклекнал до отворената врата. Разговаряха на пръв поглед цивилизовано. Всичко изглеждаше както трябва.

Гор, който нямаше кола, беше дошъл до „Лампата“ с един познат, Рон Уест. Пристигнаха към 11:30 ч. Уест поръча бира, докато Гор обикаляше заведението, за да се обади на познатите си. Изглежда, познаваше всички. Когато обявиха последни поръчки, Уест намери Гор и го попита дали все още има нужда от кола, за да се прибере. Гор кимна утвърдително и Уест отиде на паркинга, за да го изчака. Минаха няколко минути, после Гор се появи бързешком и се качи в колата.

Решиха, че са гладни, така че Уест спря пред едно кафене в центъра, което се казваше „Вафлата“. И двамата си поръчаха нещо от менюто за закуска. Уест плати сметката; беше платил и напитките в „Лампата“. Самият той беше ходил първо в „Харолдс“ — друг клуб, където беше търсил някакви колеги. Вместо тях беше срещнал Гор, който от време на време работеше там като барман или диджей. Двамата почти не се познаваха, но когато Гор беше помолил Уест да го закара до „Лампата“, той нямаше как да му откаже.

Самият Уест имаше щастлив брак и две малки дъщери и обикновено не стоеше до късно в баровете. Искаше да се прибере, но Гор му беше увиснал на врата и му излизаше все по-скъпо с всяка изминала минута. Когато напуснаха кафенето, Уест го попита къде иска да го закара. В къщата на майка му, отвърна Гор, на Оук Стрийт, само на няколко пресечки на север оттам. Уест познаваше добре града и подкара в тази посока, но преди да стигнат до Оук Стрийт, Гор изведнъж промени решението си. След като се беше возил в колата на Уест в продължение на няколко часа, сега изведнъж му се прииска да повърви пеша. Беше студено, температурата продължаваше да пада и духаше леден вятър. Над града се спускаше студен атмосферен фронт.

Спряха до баптистката църква на Оук Стрийт, недалеч от мястото, където според Гор живееше майка му. Той скочи от колата, благодари за всичко и тръгна пеша на запад.

Църквата беше на километър и половина от апартамента на Деби Картьр.

Майката на Гор всъщност живееше в другия край на града, твърде далеч от църквата.

Около 2:30 ч. през нощта Джина Виета беше в апартамента си с няколко приятели и проведе два много необичайни телефонни разговора, и двата с Деби Картър. Първшя път Деби помоли Джина да дойде да я вземе с колата си, защото някакъв човек бил в нейния апартамент и я притеснявал. Джина попита кой е той. Но разговорът прекъсна, чуха се приглушени гласове и звуци от борба за телефонната слушалка. Джина с право се притесни и си помисли, че молбата на Деби е странна. Деби си имаше собствена кола, олдсмобил модел 1975-а, и със сигурност можеше да отиде сама където си поиска. Докато Джина бързешком излизаше от апартамента си, телефонът отново звънна. Пак беше Деби, която този път каза, че си е променила решението, всичко при нея било наред и нямала нужда от нищо. Джина пак попита кой е при нея, но Деби смени темата и не пожела да спомене името му. Помоли Джина да й се обади сутринта, за да я събуди, така че да не закъснее за работа. Тази молба също беше странна — Деби никога преди не беше искала такова нещо.

Джина се накани да отиде с колата си при Деби, но после размисли. Самата тя имаше гости. Беше много късно. Деби Картър можеше да се грижи сама за себе си, а ако беше с мъж, тя не искаше да им пречи. Така че Джина си легна и забрави да се обади на Деби след няколко часа.

Около 11 ч. сутринта на 8 декември Дона Джонсън мина покрай апартамента на Деби и реши да се отбие. Двете бяха добри приятелки в гимназията, преди Дона да се премести в Шоуни, на един час път от града. Сега беше дошла да се види с родителите си и с приятели. Докато се качваше на бегом по тясното стълбище към входа на Деби над гаража, тя осъзна, че стъпва по счупени стъкла, и забави крачка. Малкият прозорец на вратата беше разбит. Кой знае защо, Дона първо си помисли, че Деби е забравила ключовете си вътре и е трябвало да счупи прозореца на собствената си врата, за да си влезе. Почука на вратата. Отговор нямаше. Тогава тя чу музика от радио вътре. Завъртя топката и откри, че вратата не е заключена. Още щом прекрачи прага, разбра, че нещо не е наред.

В хола цареше хаос — по пода бяха разхвърляни възглавници от канапето, навсякъде имаше дрехи. На стената отдясно с някаква червена течност беше надраскано „Сега ще умре и Джим Смит“.

Дона извика Деби по име; отговор нямаше. Тя беше идвала веднъж в апартамента на приятелката си, така че бързо се отправи към спалнята, като продължаваше да я вика по име. Леглото беше преместено, а завивките бяха паднали. Дона видя крак, а после и самата Деби на пода от другата страна на леглото — просната по очи, гола, окървавена, с някакъв надпис на гърба.

Дона замръзна от ужас. Неспособна да помръдне, тя се вторачи в приятелката си в очакване да види как си поема дъх. Помисли си, че може би сънува.

Отстъпи назад и влезе в кухнята, където на една бяла масичка видя още думи, надраскани от убиеца. Изведнъж си помисли, че той може би все още е тук, хукна навън и затича към колата си. Бързо подкара към един магазин в края на улицата, където намери телефон и се обади на майката на Деби.

Пеги Стилуел чу какво й се говори, но не можа да повярва на думите. Дъщеря й лежала гола на пода, окървавена и неподвижна. Тя накара Дона да повтори това, което беше казала, после хукна към колата си. Акумулаторът не работеше. Трепереща от ужас, тя се върна в къщата и се обади на бившия си съпруг Чарли Картър, бащата на Деби. Преди няколко години се бяха развели със скандал и рядко разговаряха.

В дома на Чарли Картър не вдигна никой. От другата страна на улицата, срещу къщата на Деби, живееше една нейна приятелка, Каръл Едуардс. Пеги й се обади, каза й, че има някакъв ужасен проблем, и я помоли да отиде и да провери как е дъщеря й. После зачака. След известно време отново се обади на Чарли и този път той вдигна.

Каръл Едуардс изтича по улицата до апартамента на Деби и видя същото счупено стъкло и отворената входна врата. Влезе вътре и видя трупа.

Чарли Картър беше едър и набит. Работеше като зидар, от време на време си докарваше и нещо допълнително като охрана в „Лампата“. Той скочи в пикапа си и бързо подкара към апартамента на дъщеря си, като по пътя си представи всички ужасни неща, които един баща може да си помисли в такъв случай. Но истината беше по-ужасна от онова, което можеше да си представи.

Когато видя тялото, той извика дъщеря си два пъти по име. После приклекна до нея и внимателно повдигна рамото й, за да види лицето. В устата й беше натъпкана окървавена кърпа. Нямаше съмнение, че Деби е мъртва, но Чарли все пак зачака за някакъв признак на живот. След като не видя такъв, той бавно се изправи и се огледа. Леглото беше преместено встрани от стената, завивките ги нямаше и в стаята цареше хаос. Очевидно беше имало борба. Той отиде до дневната, видя думите на стената, влезе в кухнята и се огледа. Сега всичко беше местопрестъпление. Чарли пъхна ръце в джобовете си, за да не пипа нищо, и излезе.

На площадката пред вратата стояха Дона Джонсън и Каръл Едуардс. И двете плачеха. Бяха чули как Чарли се сбогува с дъщеря си и казва колко съжалява за това, което се е случило с нея. Когато излезе, той също плачеше.

— Да повикам ли линейка? — попита Дона.

— Не — отвърна той. — Няма смисъл от линейка. Повикай полицията.

 

Все пак линейката пристигна първа, с двама санитари. Те бързо изтичаха по стълбите до апартамента, но само след няколко секунди единият излезе и започна да повръща на площадката.

Когато в апартамента пристигна детектив Денис Смит, отпред вече гъмжеше от патрулни полицаи, санитари, зяпачи и дори двама местни прокурори. Когато разбра, че вероятно става дума за убийство, той изгони от местопрестъплението всички, които нямаха работа там.

Капитан от полицията със седемнайсет години служба в управлението в Ейда, Смит знаеше точно какво се прави. Първо изкара от апартамента всички освен един друг детектив, а после изпрати останалите ченгета да обиколят квартала, да почукат на всички врати и да потърсят свидетели. Междувременно Смит беше бесен, но се опитваше да се пребори с емоциите си. Самият той познаваше добре Деби; дъщеря му и най-малката сестра на Деби бяха приятелки. Познаваше Чарли Картър и Пеги Стилуел и не можеше да повярва, че детето им лежи мъртво на пода на собствената си спалня. Когато установи контрол върху местопрестъплението, детективът се зае с оглед на апартамента.

Стъклата на площадката бяха от счупеното прозорче на входната врата и бяха пръснати както навътре, така и навън. Вляво в дневната имаше канапе и възглавниците от него бяха разхвърляни из цялата стая. На пода пред канапето откри нова памучна нощница, от която все още не беше свален етикет от супермаркета „Уолмарт“. Детективът разгледа написаното на отсрещната стена и установи, че червената течност е лак за нокти. „Сега ще умре и Джим Смит“.

Детективът познаваше Джим Смит.

На бяла масичка в кухнята откри друго послание, очевидно написано с кетчуп: „Не ни търсете, щот иначи“. На пода до масата бяха захвърлени джинси и ботуши. Скоро той щеше да разбере, че Деби е била с тях предишната вечер в „Лампата“.

Той отиде до спалнята, където леглото беше преместено и пречеше на вратата да се отвори напълно. Прозорците зееха, завесите бяха дръпнати и в стаята беше много студено. Преди смъртта беше имало сериозна борба; подът беше покрит с разхвърляни завивки, чаршафи, одеяла и плюшени играчки. Сякаш нищо не беше на мястото си. Когато детектив Смит приклекна до тялото на Деби, той видя и трети надпис, оставен от убиеца. На гърба й с нещо като засъхнал кетчуп беше изписано едно име: „Дюк Грем“.

Той познаваше и Дюк Греъм.

Под тялото беше затиснат електрически кабел и каубойски колан с голяма сребърна катарама. В центъра на катарамата беше гравирано името „Деби“.

Докато Майк Кийсуетър, друг служител на полицейското управление в Ейда, фотографираше местопрестъплението, Смит започна да събира улики. Откри косми по тялото, по пода, по леглото и по плюшените играчки. Методично ги събра един по един в лист хартия, сгънат на две като плик, като си записваше къде точно е открил всеки от тях.

Внимателно събра, описа и прибра в найлонови пликове чаршафите, възглавниците, одеялата, електрическия кабел и колана, чифт носени бикини, които откри на пода в спалнята, някои от плюшените играчки, пакет цигари „Марлборо“, празна кутия от „Севън Ъп“, пластмасово шишенце от шампоан, фасове, една чаша от кухнята, телефона и още няколко косъма, които откри под тялото. Близо до Деби, увита в един чаршаф, лежеше бутилка кетчуп „Дел Монте“. Тя също беше внимателно прибрана за оглед в щатската криминологична лаборатория. Капачката й липсваше, но по-късно щеше да бъде открита от съдебния лекар.

Когато приключи със събирането на веществени доказателства, детектив Смит се зае да събира пръстови отпечатъци — нещо, което беше правил много пъти на много различни места. Той поръси с прах за сваляне на отпечатъци външната врата от двете страни, первазите на прозорците, всички дървени повърхности в спалнята, масата в кухнята, по-големите парчета счупено стъкло, телефона, ръбовете на стените около вратите и прозорците и дори колата на Деби, която беше паркирана отвън.

Гари Роджърс беше агент от щатското бюро за разследвания в Оклахома, ЩБРО, който живееше в Ейда. Когато към 12:30 ч. пристигна в апартамента, Денис Смит му докладва за всичко. Двамата бяха приятели и бяха работили заедно по множество престъпления.

Докато оглеждаше спалнята, Роджърс забеляза нещо като малко петно от кръв недалеч от южната стена, точно над дъските на пода, близо до един контакт. По-късно, след като преместиха трупа, той накара един полицай на име Рик Карсън да изреже парче от гипсокартона, за да запази петното.

Денис Смит и Гари Роджърс имаха едно и също първоначално впечатление: че убиецът не е бил само един. Хаосът, който цареше на местопрестъплението, отсъствието на следи от връзване по глезените и китките на Деби, тежките наранявания по главата й, хавлиената кърпа, натъпкана в устата й, синините по ребрата и ръцете й, вероятната употреба на електрическия кабел и колана — твърде много насилие за един човек. Деби не беше дребна, беше висока 170 сантиметра и тежеше 65 килограма. Беше силна и жизнена и със сигурност се беше борила до последно, за да спаси живота си.

Доктор Лари Картмел, местният съдебен лекар, също пристигна, за да направи кратък оглед. Първоначалното му заключение беше, че смъртта е настъпила в резултат от удушаване. Той разреши тялото да бъде преместено и го предаде на Том Крисуел, собственика на местния погребален дом. Тялото беше откарано в една от катафалките на Крисуел до кабинета на щатския съдебен лекар в Оклахома Сити, където пристигна в 6:25 ч. вечерта, и беше оставено на съхранение в хладилно помещение.

 

Детектив Смит и агент Роджърс се върнаха в полицейското управление на Ейда и прекараха известно време с родителите на Деби Картър. Докато се опитваха да ги успокоят, събираха имена. Приятели, гаджета, колеги, врагове, бивши шефове — всички, които бяха имали контакти с Деби и можеха да знаят нещо повече за смъртта й. Докато списъкът им нарастваше, Смит и Роджърс започнаха да се обаждат на всичките й познати от мъжки пол. Молбата им беше проста: елате в полицейското управление и ни оставете пръстови отпечатъци, проби от слюнка, косми от главата и половите органи.

Никой не отказа. Майк Карпентър, служителят от охраната в „Лампата“, който беше видял Деби на паркинга с Глен Гор около 12:30 ч. предишната нощ, беше един от първите доброволци, които дойдоха да оставят проби. Томи Глоувър, друг свидетел на срещата между Деби и Гор, също не закъсня.

Около 7:30 ч. вечерта на 8 декември Глен Гор се появи в клуб „Харолдс“ и застана зад бара и диджейския пулт. В клуба нямаше почти никой и когато попита защо е толкова празно, някой му разказа за убийството. Много от редовните клиенти и дори от персонала на „Харолдс“ бяха в полицейското управление, отговаряха на въпроси и даваха пръстови отпечатъци.

Гор също забърза към управлението, където го разпитаха Гари Роджърс и един полицай на име Д.В. Барет. Той им каза, че познава Деби още от гимназията, а предишната вечер я е видял в „Лампата“.

Пълният полицейски доклад от разпита на Гор гласи следното:

 

Глен Гор работи в клуб „Харолдс“ като диджей. Сузи Джонсън казала на Глен за Деби в клуб „Харолдс“ около 7:30 ч. вечерта на 8.12.82 г. Глен е съученик на Деби от гимназията. Глен я видял в понеделник, 6 декември, в клуб „Харолдс“. Глен я видял на 7.12.82 г. в „Лампата“. Говорили за боядисване на колата на Деби. Тя не споменала да има проблеми с някого. Глен отишъл в „Лампата“ около 10:30 ч. вечерта с Рон Уест. Тръгнал си с Рон около 1:15 ч. сутринта. Глен никога не е ходил в апартамента на Деби.

 

Докладът беше подготвен от Д.В. Барет с Гари Роджърс като свидетел и беше заведен към делото по случая заедно с десетки други като него.

По-късно Гор щеше да промени показанията си и да твърди, че е видял един мъж на име Рон Уилямсън да тормози Деби в клуба вечерта на 7 декември. Променените показания нямаше да бъдат потвърдени от никого. Много от присъстващите наистина познаваха Рон Уилямсън, който беше прословут с редовните си шумни изпълнения по баровете. Но никой не си спомняше да го е виждал в „Лампата“; всъщност повечето от разпитаните със сигурност твърдяха, че не е бил там.

Защото, когато Рон Уилямсън беше в някое заведение, всички разбираха.

По някаква странна причина сред цялото сваляне на пръстови отпечатъци и вземане на проби от косми на 8 декември Гор някак си изпадна от играта. Или се беше измъкнал, или за по-удобно го бяха пропуснали, или просто го бяха забравили. Каквато и да беше причината, той не даде нито пръстови отпечатъци, нито проби от слюнка или косми.

Щяха да минат повече от три години и половина, преди полицията в Ейда най-сетне да вземе отпечатъци и проби от Гор: последният човек, когото бяха видели с Деби Картър, преди да бъде убита.

 

В три часа на следващия следобед, 9 декември, доктор Фред Джордан, щатски съдебен лекар и патоанатом, направи аутопсия. Присъстваха агент Гари Роджърс и колегата му Джери Питърс.

Доктор Джордан, ветеран с хиляди извършени аутопсии, първо отбеляза, че трупът е на млада бяла жена, напълно гола, с изключение на чифт бели къси чорапи. Rigor mortis беше настъпил в пълна степен, което означаваше, че беше мъртва поне от двайсет и четири часа. С нещо, което приличаше на червен лак за нокти, на гърдите й беше написана думата „умри“. Друга червена субстанция, вероятно кетчуп, беше омазана по цялото й тяло, а на гърба й, също с кетчуп, беше написано „Дюк Грем“.

По ръцете, гърдите и лицето й имаше няколко малки синини. Докторът забеляза ранички от вътрешната страна на устните й, а дълбоко в гърлото й беше натъпкана зелена хавлиена кърпа, подгизнала от кръв, която той внимателно извади. В полукръг по гърлото й имаше ожулвания и синини. Вагината й също беше охлузена. Ректумът й беше доста разширен. След като го изследва, доктор Джордан откри и извади метална капачка от бутилка за бира.

Огледът на вътрешните органи не доведе до изненадващи резултати — белите дробове бяха хлътнали, сърцето беше разширено, по скалпа имаше няколко малки рани, но мозъкът не беше увреден.

Всички наранявания бяха причинени, докато жертвата все още е била жива.

По китките и глезените й нямаше следи от връзване. Многобройните малки ожулвания по предмишниците й вероятно бяха резултат от борба при самозащита. Съдържанието на алкохол в кръвта й към момента на смъртта беше ниско — 0,4 промила. Докторът взе клетъчни проби от устата, вагината и ануса й. Изследванията с микроскоп по-късно щяха да потвърдят присъствието на сперматозоиди във вагината и ануса на жертвата, но не и в устата й.

За да запази веществените доказателства, доктор Джордан изряза ноктите на ръцете й, изстърга проба от кетчупа и лака за нокти, извади с гребен няколко пубисни косъма и отряза с ножица няколко кичура от косата й.

Причината за смъртта беше задушаване, причинено от двойното действие на кърпата, натъпкана в гърлото й, и колана или електрическия кабел, стегнати около шията й.

Когато доктор Джордан приключи с аутопсията, Джери Питьрс фотографира трупа и събра пълен набор от пръстови и дланови отпечатъци.

 

Пеги Стилуел беше толкова разстроена, че не можеше да се занимава с нищо, нито да взема решения. Не се интересуваше кой ще организира погребението или какво точно се планира за случая, защото не смяташе да присъства. Не можеше да се храни или да отиде до банята и със сигурност не беше в състояние да приеме факта, че дъщеря й е мъртва. Една от сестрите й, Глена Лукас, остана при нея и взе нещата в свои ръце. Погребението беше организирано и Пеги беше учтиво осведомена от останалите членове на семейството си, че от нея също се очаква да присъства.

Погребалната служба се проведе в събота, на 11 декември, в параклиса на погребалния дом „Крисуел“. Глена изкъпа и облече Пеги, а после я откара до дома и държа ръката й през цялото време, докато траеше това изпитание.

В провинциалните райони на щата Оклахома почти всички погребения се извършват с отворен ковчег, поставен точно под олтара, така че присъстващите да виждат починалия. Причините за това са неясни и отдавна забравени и крайна сметка тази традиция само засилва мъчението на страдащите.

Беше очевидно, че Деби е загинала от насилствена смърт. Лицето й беше подуто и разранено, макар че дантелената блуза с висока яка криеше раните от удушаването. Беше погребана с любимите си джинси и ботуши, каубойски колан с голяма катарама и с диамантения пръстен с форма на подкова, който майка й вече й беше купила като подарък за Коледа.

Преподобният Рик Съмърс проведе заупокойната служба пред голямо множество. Деби беше погребана в гробището „Роуздейл“, докато над главите на хората се сипеше лек сняг. След нея останаха живи и двамата й родители, двете й сестри, две баби и двама дядовци и двама племенници. Деби беше член на малка баптистка църква, където беше покръстена още на шестгодишна възраст.

Убийството разтърси Ейда. Въпреки че в града бяха свикнали с насилието и убийствата, жертвите обикновено бяха каубои и скитници — хора, които вероятно някой ден сами щяха да натиснат спусъка, ако не бяха намерили смъртта си по този начин. Но бруталното изнасилване и убийство на една млада жена беше ужасяващо и наоколо кипеше от слухове, предположения и страх. Прозорците и вратите вече се залостваха. За тийнейджърите беше въведен строг вечерен час. Младите майки не се откъсваха от децата си, докато те играеха на сенчестите ливади пред къщите.

И по заведенията не се говореше почти за нищо друго. Деби работеше като сервитьорка и много от редовните клиенти я познаваха лично. Беше ходила с доста момчета и след смъртта й те всички бяха разпитани от полицията. Появяваха се нови и нови лица — приятели, познати и гаджета. От десетките разпити излизаха нови и нови имена, но никакви сериозни заподозрени. Деби беше много харесвано, обичано и общително момиче, така че беше трудно дори да си представиш, че някой би искал да й направи нещо лошо.

Полицаите съставиха списък от двайсет и трима души, присъствали в „Лампата“ на 7 декември, и разпитаха повечето от тях. Нито един от свидетелите не си спомняше да е видял Рон Уилямсън, макар че повечето го познаваха. В полицейското управление се събираха нови и нови слухове, доноси и разкази за странни личности. Една млада дама на име Анджелия Нейл се свърза с Денис Смит и му разказа за срещата си с Глен Гор. Двете с Деби Картър били близки приятелки, а Деби била твърдо убедена, че именно Гор е откраднал чистачките от предното й стъкло. Той отричал. Деби познавала Гор още от гимназията и се страхувала от него. Около седмица преди убийството Анджелия откарала Деби до къщата, в която живеел Гор, за да го обвини лице в лице. Деби влязла вътре да говори с него. Когато се върнала, била ядосана и все така убедена, че той е откраднал чистачките й. Двете отишли до полицейското управление и се оплакали на един полицай, но не подали официална жалба.

* * *

Както Дюк Греъм, така и Джим Смит бяха добре познати на полицията в Ейда. Греъм заедно със съпругата си Джони вьртеше свой собствен нощен клуб — доста прилично място, където не толерираха проблемни клиенти. Рядко се стигаше до сблъсъци, но беше имало един особено неприятен случай с Джим Смит, местен хулиган и дребен престъпник. Смит бил пиян и създавал проблеми, а след като отказал да си тръгне, Дюк извадил пушка и го заплашил с нея. Двамата си разменили куп обиди и през следващите няколко дни в клуба царяло напрежение. Смит беше от онзи тип хора, които са в състояние да се върнат със собствената си пушка и да започнат да гърмят наред.

Глен Гор също беше редовен клиент на бара на Дюк, докато не започна да прекарва твърде много време във флиртове с Джони. Веднъж, когато прекали, самата Джони изви ръката му зад гърба, а Дюк го изхвърли оттам — завинаги.

Убиецьт на Деби Картър се беше опитал доста тромаво да натопи Дюк Греъм и в същото време да сплаши Джим Смит. Смит обаче вече беше на топло, защото излежаваше присъда в щатския затвор. Колкото до Дюк Греъм, той сам отиде с колата си в полицейското управление. Имаше солидно алиби.

 

Семейството на Деби беше уведомено, че наетият от нея апартамент трябва да бъде освободен. Майка й все още беше в шок. Лелята Глена Лукас се нагърби с тази неприятна задача.

Един полицай отключи вратата и Глена бавно влезе вътре. След убийството не беше пипано нищо и първата й реакция беше яростен гняв. Следите от борба бяха очевидни. Племенничката й отчаяно се беше борила за живота си. Как беше възможно някой да упражни такова насилие над едно сладко, невинно момиче?

В апартамента беше студено и се усещаше неприятна миризма. Глена не можеше да определи каква точно. На стената все още се четяха думите „Сега ще умре и Джим Смит“. Глена зяпна невярващо, когато видя грозното послание на убиеца. Помисли си, че сигурно не е бързал. Останал е дълго. Племенничката й беше загинала след продължително брутално мъчение. Матракът в спалнята беше захвърлен до стената и нищо не беше на мястото си. Всички дрехи в гардероба бяха свалени от закачалките и се въргаляха на пода. Защо убиецът се беше занимавал с това?

В малката кухня също цареше хаос, но нямаше следи от борба. Последната вечеря на Деби беше от замразени картофи „Тейтър Тотс“ и остатъците стояха недокоснати в една картонена чинийка заедно с малко кетчуп. До чинията имаше солница. И двете бяха на бялата масичка, на която се хранеше Деби. До чинията беше оставено още едно отвратително послание: „Не ни търсете, щот иначи“. Глена знаеше, че убиецът е написал някои от нещата с кетчуп. Остана поразена от правописните грешки.

Най-сетне тя успя да се пребори с ужасните си мисли и се зае да опакова нещата на Деби. Цели два часа събираше в кашони дрехите, съдовете, кърпите и всичко останало. Окървавената кувертюра на леглото не беше прибрана от полицията и по пода все още имаше кръв.

Глена не беше възнамерявала да почиства апартамента — искаше само да събере нещата на Деби и да се махне възможно най-бързо. Но й беше противно да остави думите на убиеца, написани с лака за нокти на Деби. Освен това й се струваше нередно някой друг да измие кървавите петна от пода.

Помисли си дали да не почисти апартамента сантиметър по сантиметър, така че да заличи и последната следа от убийството. Но вече й призляваше. Беше пристъпила толкова близо до смъртта, че не беше в състояние да остане и минута повече.

 

В дните след убийството продължиха да разпитват обичайните заподозрени. Общо двайсет и един мъже дадоха пръстови отпечатъци и проби от косми или слюнка. На 16 декември детектив Смит и агент Роджърс отидоха до криминанологичната лаборатория на Бюрото в Оклахома Сити и предадоха доказателствата, събрани от местопрестъплението, заедно с пробите от седемнайсет мъже.

Най-обещаващата следа изглеждаше парчето гипсокартон. Ако кървавото петно наистина беше оставено на стената по време на борбата и убийството и ако не беше от Деби Картьр, полицията щеше да се сдобие със сериозна следа, която в крайна сметка щеше да ги отведе до убиеца. Агент Джери Питърс от Бюрото изследва парчето и внимателно сравни отпечатъците по него с тези, които беше взел от Деби по време на аутопсията. Първоначалното му впечатление беше, че отпечатъците не са на Деби Картър, но искаше да направи по-сериозен анализ.

На 4 януари 1983 г. Денис Смит предаде още пръстови отпечатъци. Същия ден пробите от косми на Деби Картър и от местопрестъплението бяха предадени на Сюзан Ланд, специалист по анализ на косми в ЩБРО. Две седмици по-късно на бюрото й пристигнаха още проби от местопрестъплението. Те бяха описани, добавени към останалите и в крайна сметка се озоваха на дългата опашка от веществени доказателства, които някой ден щяха да бъдат анализирани от Ланд, защото тя имаше толкова много работа, че все още не беше приключила с миналите си случаи. Както и повечето криминологични лаборатории в страната, тази в Оклахома Сити страдаше от недостиг на средства и персонал, въпреки че беше под огромен натиск да разкрива нови и нови престъпления.

Докато чакаха резултатите, Смит и Роджърс упорито продължаваха собственото си разследване по останалите следи. Убийството все още беше новина номер едно в Ейда и местните жители настояваха да бъде разкрито. Но след като разпитаха всички бармани, охранители, приятели и редовни посетители на баровете, разследването зацикли. Нямаше нито един сериозен заподозрян; нямаше нито една сериозна следа.

На 7 март 1983 г. Гари Роджърс разпита Робърт Дийн Детъридж, местен жител. Детьридж току-що беше излязъл от кратък престой в окръжния затвор, защото беше карал пиян. Там беше попаднал в една и съща килия с някой си Рон Уилямсън, който също излежаваше присъда за шофиране в нетрезво състояние. В затвора постоянно се говореше за убийството на Картър, тиражираха се всякакви налудничави теории какво точно се е случило и затворниците нерядко твърдяха, че разполагат с достоверна вътрешна информация за случая. Няколко пъти беше ставало дума за убийството и според Детъридж тези разговори видимо бяха притеснявали Уилямсън. Двамата често се бяха карали и дори си бяха разменили няколко удара. Скоро Уилямсън беше преместен в друга килия. Детъридж беше останал със смътното впечатление, че Рон по някакъв начин е свързан с убийството, и посъветва Гари Роджърс да накара полицията да се съсредоточи върху него като възможен заподозрян.

Тогава името на Рон Уилямсън за пръв път се появи в разследването.

Два дни по-късно полицията разпита Ноел Клемънт — един от първите, които се бяха явили доброволно в управлението, за да дадат отпечатъци от пръсти и проби от косата си. Клемънт разказа как Рон Уилямсън наскоро ходил в апартамента му, като според него търсил някой друг. Уилямсън влязъл, без да почука, видял една китара, взел я и подел разговор с Клемънт за убийството на Картър. По време на разговора Уилямсън казал, че когато видял полицейските коли в квартала на сутринта след убийството, предположил, че са дошли за него самия. Казал, че в Тълса се е забъркал в неприятности и се опитвал това да не се повтори в Ейда.

 

Беше неизбежно полицията да стигне до Рон Уилямсън; всъщност беше по-скоро странно, че им трябваха цели три месеца, за да се сетят да го разпитат. Някои от полицаите, включително Рик Карсън, бяха отраснали заедно с него, а повечето си спомняха за Рон от времето, когато беше играл бейзбол за гимназиалния отбор. И през 1983 г. той си оставаше най-известният играч на Ейда. Когато беше подписал договор с „Оукланд Ейс“ през 1971 г., мнозина от жителите на Ейда, включително и самият Уилямсън, си бяха помислили, че нищо чудно именно той да се окаже следващият Мики Мантъл — следващият велик играч, роден в щата Оклахома.

Но дните на бейзболната му слава отдавна бяха отминали и сега в полицията го познаваха по-скоро като безработен лентяй, който дрънка на китара, живее с майка си, пие твърде много и се държи странно.

Имаше няколко акта за шофиране в нетрезво състояние, един арест за хулиганска проява на обществено място и лоша репутация, която си беше изградил в Тълса.