Джон Гришам
Камерата (10)

9

Температурата се бе повишила най-малко с три-четири градуса, когато Адам излезе от сградата. Мина покрай същите двама затворници, които метяха същите боклуци със същите лениви движения. Той спря на първите стъпала и за миг се загледа в групата затворници, които събираха сметта покрай магистралата на стотина метра от него. Отстрани ги наблюдаваше въоръжен надзирател на кон. Колите профучаваха, без да намаляват скоростта. Адам се запита какви ли престъпления са извършили хората, получили разрешение да работят извън оградата, толкова близо до шосето. Май никой друг освен него не се интересуваше от това.

Измина краткото разстояние до колата и докато отвори вратата и включи мотора, от него вече течеше пот. Пое през паркинга зад кабинета на Ман, после зави вляво и излезе на главната алея. Отново подмина спретнатите малки бели къщи с цветя и дървета отпред. Каква цивилизована малка общност. Една стрелка сочеше към Отделение 17. Той бавно зави и след секунди се озова на черен път, който водеше към висок зид с бодлива тел отгоре.

Отделението бе построено през петдесет и четвърта и официално се наричаше Строг тъмничен затвор или за по-кратко СТЗ. Задължителната табелка на стената вътре посочваше датата, името на тогавашния губернатор, имената на различни влиятелни и отдавна забравени длъжностни лица, играли важна роля в построяването му, и, разбира се, имената на архитекта и предприемача. Беше доста модерна за онова време едноетажна постройка от червени тухли с плосък покрив, представляваш два дълги правоъгълника, долепени един до друг.

Адам паркира и впери поглед към Отделението. Отвън не се виждаха решетки на прозорците, нито патрулираща охрана. Ако не бяха оградите и бодливата тел, постройката можеше да мине за начално училище в предградията. На пустеещото игрище встрани самотен затворник дриблираше с баскетболна топка, която току хвърляше към изкривения баскетболен кош.

Оградата пред Адам беше най-малко дванайсет стъпки висока и на върха завършваше с дебела бодлива и остра тел, която стигаше до ъгъла, където се издигаше наблюдателната кула. Този зид обикаляше Отделението от четирите страни със забележителна симетрия, а във всеки ъгъл се виждаше една и съща кула, с остъклена кабинка на върха. Отвъд зида се простираха безкрайни памукови поля. Отделението беше буквално потънало в разцъфтял памук.

Адам слезе от колата, защото изведнъж усети, че се задушава, и стисна здраво дръжката на малкото си куфарче, докато гледаше нагорещената ниска постройка, където убиваха хора. Той бавно свали сакото си и забеляза, че на ризата му вече са избили петна от пот, която лепнеше по тялото. Възелът в стомаха му отново се стегна. Пристъпи бавно и смутено напред с треперещи колене.

Скъпите му плетени мокасини се бяха покрили с прах, когато стигна наблюдателната кула и погледна нагоре. Една сериозна жена в униформа вече спускаше надолу с въже червена кофа. С такива обикновено миеха колите.

— Сложете ключовете си в кофата — каза тя без всякакви предисловия и се облегна на перилата. Бодливата тел на върха на оградата бе на около два метра под нея.

Адам веднага се подчини. Внимателно сложи ключовете в кофата, където имаше много други такива връзки. Тя дръпна въжето нагоре, а той гледаше как кофата се издига и после спира. Жената завърза някак въжето и малката червена кофа увисна безпомощно във въздуха. Ако имаше лек бриз, тя щеше да се поклаща, но в този задух нямаше и въздух за дишане. Ветровете отдавна бяха изчезнали оттук.

Охраната бе приключила с него. Някой отвътре натисна копче или дръпна лост. Адам нямаше представа кой го направи, но нещо избръмча и едното крило на масивната врата от преплетени железни халки започна да Се плъзга, за да може той да влезе. Измина пет-шест метра по черния път, после спря, когато първата врата се затвори зад него. Беше на път да научи основното правило за сигурност в затвора — на всеки вход има по две заключващи се врати.

Когато първата врата зад него отново щракна на мястото си, втората се отвори и се плъзна навътре покрай оградата. В това време един як надзирател с ръце, дебели колкото краката на Адам, се появи на главния вход на Отделението и бавно се отправи към посетителя. Имаше шкембе и дебел врат и на практика изчакваше Адам, както Адам изчакваше вратите да се затворят след него.

Протегна огромната си черна ръка и каза:

— Сержант Пакър.

Адам я пое, но погледът му бе привлечен от лъскавите черни каубойски ботуши на сержант Пакър.

— Адам Хол — отвърна той, като се опитваше да се справи с ръчището на сержанта.

— Идвате при Сам — рече Пакър, сякаш съобщаваше някакъв добре известен факт.

— Да, сър — усмихна се слабо Адам, чудейки се дали всички тук го наричат просто Сам.

— За пръв път ли идвате? — Те бавно се запътиха към входа на постройката.

— Да — каза Адам и погледна към най-близкия ред отворени прозорци. — Всички осъдени на смърт ли са тук? — попита той.

— Аха. Сега са четирийсет и седем. Изгубихме един от тях миналата седмица.

Бяха стигнали почти до главния вход.

— Изгубихте ли го?

— Да. Върховният съд анулира решението си. Трябваше да бъде преместен в друго отделение с общ режим. Сега трябва да ви претърся. — Бяха стигнали входа и Адам нервно се оглеждаше, за да види къде точно Пакър смята да извърши операцията.

— Само разтворете малко краката си — каза сержантът, като взе от ръцете му куфарчето и го постави на циментовия под. Скъпите плетени мокасини бяха залепнали за земята. Въпреки че беше замаян и за миг неспособен да мисли, в този ужасен момент Адам не можеше да си спомни някой някога да го е молил да разтвори краката си, дори и малко. Но Пакър беше професионалист. Той чевръсто опипа чорапите му, прокара съвсем деликатно пръсти към коленете, които видимо трепереха, после около кръста. За щастие претърсването свърши бързо, след като сержант Пакър доста сръчно бръкна под мишниците му — да не би да носи пистолет, — после ловко пъхна дебелата си дясна ръка в куфарчето и го върна на Адам. — Днес не е най-подходящият ден за посещение при Сам — добави той.

— Казаха ми вече — отвърна Адам и отново метна сакото си през рамо.

— Оттук — измърмори Пакър, като слезе на тревата и заобиколи ъгъла. Адам покорно го последва по друга червена тухлена пътечка до обикновена незабележима врата с плевели покрай нея. На вратата нямаше никакъв надпис или табелка.

— Какво е това? — попита Адам. Смътно си спомни описанието на Гудман за мястото, но в момента всички подробности му се губеха.

— Стая за разговори — каза Пакър, извади ключ и отключи. Адам се огледа наоколо, преди да влезе, и се опита да се съсредоточи. Вратата беше в съседство с централната част на Отделението и на Адам му хрумна, че може би надзирателите и техните началници не искат адвокатите да любопитстват и да душат наоколо. И така, стигнаха до входа.

Той си пое дълбоко въздух и влезе. Нямаше други адвокати, дошли на посещение при своите клиенти, и Адам се успокои. Срещата можеше да се окаже доста бурна и емоционална и той предпочиташе всичко да стане насаме. Поне в този момент нямаше никой. Стаята бе достатъчно голяма, за да побере няколко адвокати, може би девет метра дълга и четири широка, с бетонен под и ярко луминесцентно осветление. Стената в далечния край беше от червени тухли с три прозореца до тавана, точно както външната страна на Отделението. Веднага ставаше ясно, че стаята за разговори е била пристроена впоследствие.

Вентилатор, монтиран на прозореца, бръмчеше сърдито и почти не охлаждаше. Дебела стена от тухли и метал разделяше помещението на две: от едната страна стояха адвокатите, а от другата — техните клиенти. Един Метър от стената беше от тухли, после следваше нещо като малко гише, където адвокатите можеха да поставят неотменните си бележници и да си водят задължителните записки. Яркозелена преграда от дебели метални решетки се издигаше от гишето до тавана.

Адам бавно отиде до края на стаята, минавайки покрай сбирщина от стари столове — зелени и сиви на цвят, изхвърлени от някой ресторант или канцелария.

— Ще заключа вратата — каза Пакър от прага. — Ще доведем Сам. — Вратата се затръшна и Адам остана сам. Бързо си избра място в края на стаята в случай, че дойдеше и друг колега; той несъмнено би заел позиция в другия край. Така биха могли да подготвят стратегията си, без да си пречат. Придърпа един стол към дървеното гише, остави сакото си на друг стол, извади бележник, отвори писалката и започна да си гризе ноктите. Опита се да спре, но не можа. Стомахът му се бунтуваше яростно, а краката му трепереха неудържимо. Разгледа през преградата частта на затворниците — същото дървено гише, същите стари различни по вид столове. В средата на преградата пред него се виждаше малък процеп — десет на двайсет сантиметра, и именно през тази пролука щеше да види лицето на Сам Кейхол.

Зачака нервно, повтаряйки си, че трябва да запази спокойствие, да не се притеснява, да се отпусне. Щеше да се справи с положението. Надраска нещо в бележника си, но не можа да го прочете. Нави си ръкавите. Огледа стаята за скрити микрофони и камери, но обстановката бе толкова обикновена и скромна, че трудно се връзваше с мисълта за подслушване. Ако можеше да се съди по сержант Пакър, служителите бяха флегматични, почти безразлични.

Той погледна празните столове от двете страни на преградата. Колко ли отчаяни хора са се срещали тук в последните часове от живота си със своите адвокати, за да чуят утешителни думи? Колко ли настойчиви молби са преминавали през преградата, докато часовникът безмилостно е отмервал минутите и часовете? Колко ли адвокати са седели на неговото място и са казвали на клиентите си, че няма какво повече да се направи и че екзекуцията ще се състои? Това бяха отрезвяващи мисли, които поуспокоиха Адам. Не беше нито първият, нито последният, дошъл тук на посещение. Беше адвокат, добре образован, надарен с пъргав ум, и имаше зад себе си мощната подкрепа на „Кравиц и Бейн“. Щеше да направи всичко, което е нужно. Краката му спряха да треперят и той престана да си гризе ноктите.

Резето на вратата щракна и Адам едва не подскочи, тя се отвори бавно и в частта от стаята, определена за затворниците, влезе млад бял мъж от охраната. Зад него в яркочервен гащеризон и с белезници на ръцете се показа Сам Кейхол. Той огледа мрачно стаята и премигна към преградата; очите му се спряха на Адам. Младокът отзад го дръпна за лакътя и го заведе точно срещу новия му адвокат. Беше слаб, блед и с една глава по-нисък от двамата надзиратели, които не стояха плътно зад него и не го притесняваха.

— Кой си ти? — просъска той на Адам, който в този момент отново бе захапал ноктите си.

Единият от охраната бутна стол зад Сам, а другият го накара да седне. Той постави окованите си ръце върху гишето и се втренчи в Адам. Двамата от охраната отстъпиха и понечиха до излязат, когато Адам каза:

— Може ли да свалите белезниците му?

— Не, сър. Не може.

Адам преглътна с мъка.

— Просто ги свалете. Ще бъдем тук за кратко време — рече той колкото се може по-настоятелно. Двамата от охраната се спогледаха, сякаш никога не бяха чували подобна молба. Извадиха бързо ключето и свалиха белезниците.

Сам показа пълно безразличие. Той гледаше Адам през отвора в преградата, докато надзирателите излизаха от стаята. Вратата се затръшна след тях и резето щракна.

Бяха сами. Среща на двама от семейство Кейхол. Вентилаторът бръмчеше и съскаше. В един дълъг миг това бяха единствените звуци, които нарушаваха тишината. Въпреки че полагаше всички усилия, Адам просто не можеше да гледа Сам в очите повече от две секунди. Той се подготви да записва важни неща е бележника си и докато номерираше всеки ред, погледът на Сам го изгаряше.

Най-накрая Адам пъхна визитната си картичка през отвора на преградата.

— Казвам се Адам Хол. Адвокат съм в компанията „Кравиц и Бейн“. В Чикаго и Мемфис.

Сам спокойно взе визитната картичка и я разгледа от Двете страни. Адам наблюдаваше всяко негово движение. Пръстите на стареца бяха сбръчкани и потъмнели от тютюна. Лицето му беше бледо и само небръснатата от пет дни сива остра брада му придаваше цвят. Косата му бе дълга, прошарена и мазна, опъната назад. Адам веднага реши, че той изобщо не прилича на мъжа от видеофилма. Не приличаше и на последните си снимки от процеса през осемдесет и първа. Сега бе стар, с пепеляв цвят на лицето и гъсти тънки бръчици около очите. Дълбоки бразди от възрастта и несгодите прорязваха челото му. Единственото приятно нещо у него бяха пронизващите тъмносини очи, които сега се впиха в новия посетител.

— Вие, евреите, никога не се отказвате, нали? — каза той с приятен, равен глас. Нямаше никакъв намек за гняв.

— Не съм евреин — отвърна Адам и успя да не отклони погледа си.

— Тогава как така работиш за „Кравиц и Бейн“? — попита Сам и остави визитната картичка настрана. Говореше тихо, бавно, с търпението на човек, прекарал девет години в единична килия.

— Компанията предлага равни възможности за работа на всички.

— Това е чудесно. Предполагам, че всичко е както трябва и напълно законно. В пълно съответствие с решенията за гражданските права и добронамерените федерални закони.

— Разбира се.

— Колко съдружници има сега в „Кравиц и Бейн“?

Адам вдигна рамене. Броят им се променяше всяка година.

— Около сто и петдесет.

— Сто и петдесет съдружници. А колко от тях са жени?

Адам се поколеба и се опита да измисли.

— Наистина не знам точно. Може би десетина.

— Десетина — повтори Сам почти без да движи устните си. Бе скръстил неподвижно ръце и го гледаше немигащо. — Значи по-малко от десет на сто са жени съдружници. А колко от съдружниците ви са негри?

— Не можем ли да ги наричаме чернокожи?

— Ама разбира се, но това също е остарял термин. Те искат да ги наричат афроамериканци. Разбира се, ти си достатъчно просветен политически и го знаеш.

Адам кимна мълчаливо.

— Колко са афроамериканските ви съдружници?

— Май са четирима.

— По-малко от три на сто. Да, „Кравиц и Бейн“, великият бастион на гражданска справедливост и либерални политически действия, всъщност дискриминира афроамериканците и американките. Просто не знам какво да кажа.

Адам надраска нещо нечетливо в бележника си. Разбира се, можеше да заяви, че почти една трета от сътрудниците са жени и че фирмата полага всички усилия да привлече най-добрите чернокожи студенти по право. Можеше да му обясни как двама бели, чиито предложения за работа бяха изчезнали в последната минута, сега съдеха фирмата за обратна дискриминация.

— Колко са съдружниците евреи? Осемдесет на сто ли?

— Не знам. Всъщност за мен това няма значение.

— Но за мене има. Винаги съм се чувствал неловко, когато са ме защитавали такива отявлени лицемери.

— Много хора намират това за напълно нормално.

Сам внимателно бръкна в единствения джоб на гащеризона си, извади син пакет цигари „Монклер“ и запалка. Гащеризонът му бе наполовина разкопчан и разкриваше гъстите сиви косми по гърдите му. Беше от много тънък памук. Адам не можеше да си представи как се живее тук без климатична инсталация.

Сам запали цигара и издуха дима към тавана.

— Мислех, че съм приключил с вашата фирма.

— Не ме изпраща фирмата. Дойдох доброволно.

— Защо?

— Не знам. Вие имате нужда от адвокат и…

— Защо си толкова нервен?

Адам свали пръстите от устата си и спря да потрепва с крака.

— Не съм нервен.

— Напротив. Виждал съм много адвокати тук, но никога не съм виждал толкова нервен човек. Какво има, момче? Страхуваш се, че мога да те нападна през преградата ли?

Адам изсумтя и се опита да се усмихне.

— Глупости. Не съм нервен.

— На колко си години?

— На двайсет и шест.

— Изглеждаш на двайсет и две. Кога завърши правото?

— Миналата година.

— Прекрасно. Еврейските негодници са изпратили един новак да ме спасява. Отдавна разбрах, че тайничко искат да ме видят мъртъв, но това вече го доказва. Убил съм няколко евреи, а сега те искат да ме убият. През цялото време съм бил прав.

— Признавате ли, че сте убили момчетата на Крамер?

— Какъв е този идиотски въпрос? Съдебните заседатели казаха, че съм го извършил. От девет години апелативните съдилища твърдят същото. Единствено това има значение. Защо, по дяволите, ми задаваш такива въпроси?

— Имате нужда от адвокат, мистър Кейхол. Тук съм, за да ви помогна.

— Имам нужда от много неща, момче, но, дявол да го вземе, сигурен съм, че нямам нужда от съветите на амбициозен младок като теб. Ти си опасен, синко, но си твърде невеж, за да го разбереш. — Отново тонът му бе преднамерен и безчувствен. Държеше цигарата между показалеца и средния пръст на дясната ръка и от време на време изтръскваше пепелта в пластмасова чашка. Току примигваше. Лицето му бе безизразно.

Адам си водеше безсмислени бележки, после отново се опита да погледне Сам в очите през малкия процеп на преградата.

— Вижте, мистър Кейхол, аз съм адвокат и имам силно морално предубеждение относно смъртното наказание. Имам стабилно образование и подготовка, добре познавам всичко, свързано с Осмата поправка, и мога да ви помогна. Затова съм тук. Безплатно.

— Безплатно — повтори Сам. — Каква щедрост. Нима не знаеш, синко, че сега получавам поне по три предложения седмично от адвокати, които искат да ме представляват безплатно? Големи адвокати. Известни адвокати. Богаташи. Вярно, че някои от тях са отвратителни влечуги. Всички те искрено желаят да седнат на твоето място, да запишат всички предложения и молби, отправени в последната минута, да дават интервюта, да застанат пред камерите, да ми държат ръката в последните часове, да наблюдават как ми пускат газа, после да проведат поредната пресконференция, да подпишат до говор за записваното на книга, за снимането на филм, а може би и на телевизионен сериал за живота и времето, в което е живял Сам Кейхол, един истински убиец от Клана. Разбираш ли, момче, аз съм известен и това, което съм извършил, е вече легенда. И тъй като се готвят да ме убият, след това ще стана още по-известен. Затова ме искат адвокатите. Струвам куп пари. Ама това е, нещата тая страна са много калпави.

Адам клатеше глава.

— Кълна ви се, че не искам нито една от тези облаги. Ще го оформим писмено. Ще подпишем споразумение за запазване на пълна тайна.

Сам се изкиска.

— Добре, ама кой ще го приведе в сила, след като мен ме няма?

— Вашето семейство — отвърна Адам.

— Забрави за семейството ми — отсече Сам.

— Мотивите ми са безкористни, мистър Кейхол. Фирмата, в която работя, ви е представлявала седем години и ние знаем почти всичко за живота ви. Проучих доста задълбочено и миналото ви.

— Стотици тъпи репортери са разглеждали дори бельото ми. Много хора май знаят твърде много за мен, но аз нямам абсолютно никаква полза сега от цялата тая комбинирана информация. Остават ми четири седмици. Знаеш ли това?

— Да, имам копие от становището на съда.

— Четири седмици, и ще ми пуснат газа.

— Затова хайде да се заловим за работа. Обещавам ви, че няма да кажа нито дума на пресата, и освен ако вие не ми разрешите, никога няма да повторя нищо, казано от вас, и никога няма да подпиша договор за написването на книга или снимането на филм. Заклевам се.

Сам запали още една цигара и се загледа в нещо върху гишето. Леко разтри с десния палец дясното си слепоочие, а цигарата бе на сантиметри от косата му. Доста дълго единственият звук бе гъргоренето от изтощения вентилатор на прозореца. Сам пушеше и размишляваше. Адам драскаше нещо в бележника си и беше много горд, че краката му си стоят неподвижно на пода, а стомахът не го боли. Мълчанието бе неловко и той съвсем правилно си помисли, че Сам би могъл да си седи, да пуши и да мисли, без да говори нищо дни наред.

— Познаваш ли „Барони“? — тихо попита Сам.

— „Барони“ ли?

— Да, „Барони“. Дойде тук миналата седмица от Девети областен съд. Дело от Калифорния.

Адам си блъскаше главата да си спомни нещо за Барони.

— Може би съм го виждал.

— Може би си го виждал ли? Ти си добре образован, знаеш много и така нататък и може би си виждал делото „Барони“? Що за тъпак си, ей богу?

— Не съм тъпак.

— Добре, добре. Какво ще кажеш за делото „Щата Тексас срещу Икс“? Сигурно си чел за него.

— Кога се е гледало?

— През последните шест седмици.

— От кой съд?

— От Пети областен.

— Осмата поправка ли?

— Не бъди глупав — изръмжа Сам с искрено отвращение. — Да не мислиш, че прекарвам времето си в четене на дела за свободата на словото. Тук седи собственият ми задник, момче, собствените ми китки и глезени ще бъдат вързани и собственият ми нос ще вдиша отровата.

— Не, не помня нищо за Икс.

— Какво четеш изобщо?

— Всички важни дела.

— Чел ли си делото „Беърфут“?

— Разбира се.

— Разкажи ми за Беърфут.

— Какво е това, изпит ли?

— Така го искам. Откъде е бил Беърфут? — попита Сам.

— Не си спомням. Но делото се казваше „Беърфут срещу Естел“, най-известния случай през осемдесет и трета година, в който Върховният съд постанови, че осъдените на смърт не могат да задържат за по-късен етап искове за обжалване, които да ги спасят впоследствие. Най-общо казано.

— Да, чел си го. Не ти ли се струва странно, че един и същи съд може да си променя мнението когато си пожелае? Помисли за това. В продължение на два века Върховният съд на САЩ е разрешавал законно екзекуциите. Твърдеше се, че са конституционни, въз основа на Осмата поправка. После, през седемдесет и втора, Върховният съд на САЩ цитира същата непроменена конституция и обяви смъртната присъда извън закона. После, през се деветдесет и шеста, Върховният съд на САЩ обяви, че в края на краищата екзекуциите били законни. Същите надути пуяци с черни тоги в същата онази сграда във Вашингтон. Сега Върховният съд на САЩ отново променя правилата чрез същата конституция. Момчетата на Рейгън са се отегчили да четат толкова много обжалвания, затова обявяват, че затварят някои вратички. Струва ми се странно.

— На много хора им се струва странно.

— Какво ще кажеш за делото „Дулейни“? — попита Сам, дръпвайки силно от цигарата си. В стаята нямаше почти никаква вентилация и над тях вече се бе образувал облак дим.

— Къде се е гледало?

— В Луизиана. Сигурно си го чел.

— Да, сигурно. Положително съм чел повече дела от вас, но невинаги си правя труда да ги запомня, освен ако нямам намерение да ги използвам.

— Къде да ги използваш?

— За различни процедури и обжалвания.

— Значи и преди си се занимавал със смъртни присъди. Колко?

— Това ми е първата.

— Защо това не ме успокоява? Ония евреи от „Кравиц и Бейн“ са те изпратили тук да си правиш опити с мен, нали? Да се поупражниш малко, да обогатиш практиката си.

— Казах ви, че никой не ме е изпратил тук.

— Как е Гарнър Гудман? Жив ли е още?

— Да. Той е на вашите години.

— Значи не му остава много, нали? А Тайнър?

— Мистър Тайнър е добре. Ще му кажа, че сте питали за него.

— О, моля те. Кажи му, че наистина ми липсва, всъщност и за двамата ми е мъчно. По дяволите, трябва ха ми почти две години, за да се отърва от тях.

— Те се изтрепаха от работа заради вас.

— Кажи им да ми изпратят сметката. — Сам се подсмихна под мустак и това бе първата му усмивка от началото на срещата им. Той старателно изгаси цигарата в чашката и запали нова. — Истината е, мистър Хол, че мразя адвокатите.

— Това е типично за американците.

— Адвокатите ме преследваха, обвиняваха, мамеха и после ме натикаха тук. Откакто съм дошъл, отново ме преследват, изстискват, лъжат и сега се връщат чрез теб, някакъв разпален младок без никаква идея как въобще да стигне до проклетата съдебна зала.

— Може би ще останете изненадан.

— Ще бъда страшно изненадан, синко, ако можеш да различиш задника си от дупка в земята. Ти ще бъдещ първият от „Кравиц и Бейн“, който притежава такава информация.

— Но те са ви спасявали от газовата камера през последните седем години.

— И може би трябва да им бъда благодарен за това, така ли? В Отделението има петнайсет обитатели, които са с по-дълъг стаж от мен. Защо аз да бъда следващият? Тук съм от девет години и половина. Тримон е дошъл преди четиринайсет. Е, той, разбира се, е афроамериканец, а това винаги помага. Нали знаеш, че те имат повече права. Много по-трудно е да се екзекутира някой от тях, защото каквото и да са направили, то винаги е по вина на някой друг.

— Не е вярно.

— Откъде, по дяволите, знаеш кое е вярно и кое не? Преди една година си бил още студентче с избелели джинси, което е пиело евтина бира с приятелчета идеалисти. Не си поживял още, синко. Не ми разправяй на мене кое е вярно, кое не.

— Значи подкрепяте бързите екзекуции на афроамериканците?

— Всъщност това не е лоша идея. В действителност много от тия нещастници заслужават газовата камера.

— Сигурен съм, че повечето хора в Отделението не мислят така.

— Това е твое мнение.

— А вие, разбира се, сте различен и нямате нищо общо с това.

— Така е. Аз съм политически затворник, изпратен тук от самовлюбен маниак, който ме използваше за собствените си кариеристични цели.

— Можем ли да поговорим за собствената ви вина или невинност?

— Не. Но не съм направил това, което твърдят съдебните заседатели.

— Значи сте имали съучастник? Друг ли постави бомбата?

Сам разтри дълбоките бръчки по челото си със средния пръст, сякаш за да прогони някаква мисъл. Но не успя. Изведнъж изпадна в някакъв унес. Тук бе много по-хладно, отколкото в килията. Разговорът нямаше смисъл, но поне беше с някой друг, а не с охраната или със съседа по килия. Щеше да се възползва и да го продължи колкото се може повече.

Адам прегледа бележките си и се зачуди какво да говори по-нататък. Бъбреха вече от двайсет минути, всъщност се препираха без някаква определена цел. Той реши да спомене за тяхното семейство, преди да си отиде. Но не знаеше как да започне.

Времето минаваше. Не се гледаха в очите. Сам си запали нова цигара.

— Защо пушите толкова много? — попита най-накрая Адам.

— Предпочитам да умра от рак на белите дробове. Често ще срещнеш подобно желание в Отделението за осъдени на смърт.

— По колко кутии пушите на ден?

— Стигам до три. Зависи дали имам пари.

Мина още една минута. Сам бавно допуши цигарата си и любезно попита:

— Къде си учил?

— В Юридическия в Мичиган, преди това в Пепърдайн.

— Това къде е?

— В Калифорния.

— Там ли си израсъл?

— Да.

— В колко щата съществува смъртното наказание?

— В трийсет и осем. Въпреки че в повечето от тях не се прилага. Изглежда, че е популярно само в дълбокия Юг, в Тексас, Флорида и Калифорния.

— Знаеш ли, че почитаемото правосъдие тук промени законите? Сега можем да умираме чрез смъртоносна инжекция. По-хуманно е. Нали е хубаво? Не се отнася за мен обаче, тъй като съм осъден преди това. Ще трябва да помириша газа.

— Може би няма да се наложи.

— На двайсет и шест ли си?

— Аха.

— Роден си през шейсет и четвърта, значи.

— Да.

Сам извади още една цигара от пакета и почука с Филтъра по дъската.

— Къде?

— В Мемфис — отвърна Адам, без да го гледа.

— Не разбираш, синко. Този щат има нужда от екзекуция, а аз случайно се оказвам най-близката жертва. В Луизиана, Тексас и Флорида ги убиват като мухи, а ревностните застъпници на закона в този щат не могат да разберат защо нашата малка камера не се използва Колкото по-жестоки престъпления се извършват, толкова повече хора искат екзекуции. Това им помага да се чувстват по-добре, сякаш системата започва да действа по-ефективно и престъпленията ще намалеят. Политиците открито обещават в кампаниите си създаването на повече затвори, въвеждането на по-сурови присъди и повече екзекуции. Затова онези тъпаци в Джаксън гласуваха за смъртоносната инжекция. Предполага се, че тя е по-хуманна, по-малко отвратителна и по-лесна за прилагане. Следиш ли мисълта ми?

Адам леко кимна.

— Време е за нова екзекуция и аз съм наред. Ето защо така дяволски бързат. Не можеш да ги спреш.

— Но защо да не опитаме? Искам да се възползвам от възможността.

Сам най-накрая запали цигарата си. Дръпна силно, после издуха дима през леко отворената си уста. Облегна се на лакти и надникна през отвора на преградата.

— От коя част на Калифорния си?

— От южен Лос Анджелис. — Адам срещна пронизващия му поглед и извърна очи.

— Семейството ти все още ли е там?

Остра болка преряза Адам в гърдите и за миг сърцето му спря. Сам си пафкаше цигарата и не мигаше.

— Баща ми умря — каза той с треперещ глас и се смъкна с няколко сантиметра в стола си.

Измина една дълга минута. Сам седеше изправен на стола си. Най-накрая попита:

— А майка ти?

— Тя живее в Портланд. Омъжи се повторно.

— Сестра ти къде е?

Адам затвори очи и отпусна глава.

— Учи в колеж — измънка той.

— Мисля, че се казва Кармен, нали? — попита тихо Сам.

Адам кимна.

— Откъде разбра? — попита той през зъби.

Сам се отдръпна от преградата и се отпусна назад в сгъваемия метален стол. Хвърли цигарата си на пода, без да я поглежда.

— Защо дойде тук? — попита той с много по-твърд и суров глас.

— Откъде разбра, че съм аз?

— По гласа. Същият е като на баща ти. Защо дойде тук?

— Еди ме изпрати.

Погледите им се срещнаха за миг, после Сам погледна настрани. Той бавно се облегна напред и постави лакти на коленете си. Заби поглед в пода. Седеше напълно неподвижно.

После закри очи с дясната си ръка.