Джон Гришам
Камерата (20)

19

Развълнуваното житно поле се простираше чак до величествените планини, сливащи се с хоризонта. Над него, в просторна долина, защитена отзад от същите тези планини, се намираше лагерът на нацистите. Жив плет и храсти прикриваха оградите от бодлива тел, стрелбищата и тренировъчните площадки също бяха маскирани, за да не могат да бъдат открити от хеликоптер. Над земята се виждаха само две дървени колиби, които отвън приличаха на рибарски хижи. Но под тях, дълбоко в недрата на хълмовете, имаше две шахти с асансьори, които се спускаха в лабиринт от естествени кухини и изкопани от човешка ръка пещери. Тунели, достатъчно широки, за да поемат колички за голф, се разклоняваха във всички посоки и свързваха десетина различни помещения. В едното имаше печатарска преса. В други две бе складирано оръжие и амуниции. Три стаи бяха предназначени за живеене, а в още една имаше малка библиотека. Най-голямото помещение, около дванайсет метра от тавана до пода, представляваше централната зала, където нацистите се събираха на своите сборища и се прожектираха филми.

Лагерът бе оборудван с най-модерни съоръжения, със сателитни антени, които ловяха телевизионните новини от целия свят, с компютри, свързани с други лагери и осигуряващи бърз поток от информация, с факсове, безжични телефони и всякаква друга модерна електронна техника.

Всеки ден се получаваха най-малко десет вестника. Поставяха ги върху маса в стаята до библиотеката, където първи ги четеше мъж, наричан Роланд. Повечето време той живееше в лагера заедно с неколцина други помощници, които се грижеха за поддържането му. Когато вестниците пристигаха от града, обикновено около девет сутринта, Роланд си наливаше голяма чаша кафе и започваше да чете. Не беше само за удоволствие. Той беше обиколил света многократно, говореше четири езика и имаше ненаситна страст към знания. Ако някакъв материал привлечеше вниманието му, той го отбелязваше, по-късно си правеше копие и го даваше за архивиране.

Имаше разнообразни интереси. Прочиташе бегло спортните страници и не поглеждаше обявите и рекламите. Страниците за мода, стил, забавления и други подобни почти не предизвикваха любопитството му. Събираше статии за групировки на арийци, нацисти и куклуксклановци. Напоследък колекционираше много материали от Германия и Източна Европа и се въодушевяваше от възраждането на фашизма там. Говореше добре немски и прекарваше най-малко по един месец в годината във великата страна. Наблюдаваше политиците и голямата им загриженост за престъпленията, предизвикани от различни форми на нетърпимост, както и желанието им да ограничат правата на групи като неговата. Следеше действията на Върховния съд и процесите срещу скинхедс в САЩ, както и тежките моменти, които изживяваха членовете на Клана.

Обикновено прекарваше по два часа всяка сутрин с вестниците, за да научи последните новини и да реши кои статии да запази за бъдещи справки. Беше рутинно занимание, което му доставяше голямо удоволствие.

Тази сутрин щеше да бъде различна. Усети нещо лошо, когато зърна снимката на Сам Кейхол на първата страница на всекидневник от Сан Франциско. Статията се състоеше само от три абзаца, които обаче отразяваха изчерпателно горещата новина, че най-старият осъден на смърт затворник в Америка ще бъде представляван от своя внук. Роланд прочете материала три пъти, за да го осъзнае, и после го отбеляза. След един час бе прочел същата история вече пет-шест пъти. Два вестника бяха публикували снимката на младия Адам Хол, за пръв път появила се на първа страница на мемфиски вестник.

Роланд от много години следеше делото на Сам Кейхол. Първо, това бе дело, което фигурираше отдавна в техните компютри — застаряващ терорист клановец от шейсетте години очаква изпълнението на присъдата си в Отделението за осъдени на смърт. Купчината изрезки за Кейхол бе дебела две педи. Въпреки че не разбираше нищо от право, Роланд споделяше преобладаващото мнение, че поводите на Сам за обжалване са се изчерпали и че той ще умре. Това прекрасно устройваше Роланд, но той не споделяше с никого своето мнение. Сам Кейхол бе смятан за герой от активистите за бяло господство и дори малката нацистка група на Роланд бе получила покана да участва в демонстрациите преди екзекуцията. Нямаха пряка връзка с Кейхол, тъй като не бе отговорил на писмата им, но той бе символ за тях и те искаха да извлекат максимална полза от смъртта му.

Фамилното име на Роланд — Форчин, говореше, че е кейджун, сиреч преселник от френски произход, някъде от Тибодо в дълбокия Юг. Нямаше социална осигуровка, никога не бе подавал данъчни декларации и просто не съществуваше според държавните закони. Имаше три майсторски фалшифицирани паспорта — единият — немски, друг — уж издаден от властите в Ирландия. Роланд минаваше през граници и имиграционни власти без всякакви проблеми.

Едно от имената на Роланд, известно само на него и непроизнесено пред никоя жива душа, бе Роли Уедж. Бе напуснал САЩ през шейсет и седма след атентата срещу Крамер и за кратко време бе пребивавал в Северна Ирландия. Беше живял и в Либия, Мюнхен, Белфаст, и в долината Бекаа в Ливан. През шейсет и седма и шейсет и осма се бе върнал за малко в САЩ, за да следи двата процеса на Сам Кейхол. Дотогава отлично подправените документи му бяха осигурили безпрепятствено пътуване.

Имаше още няколко кратки пътувания до Щатите, все свързани с делото Кейхол. С времето обаче той започна да се тревожи все по-малко. Преди три години се бе преместил в бункера, за да разпространява посланията на нацизма. Не се смяташе вече за клановец. Сега той бе горд фашист.

Когато свърши с четенето на сутрешната преса, установи, че делото Кейхол е отразено в седем от десетте вестника. Остави ги в телена кошница и реши да излезе на слънце. Наля си още кафе в пластмасовата чаша и асансьорът го качи двайсет и четири метра нагоре до верандата на една дървена колиба. Денят бе прекрасен, прохладен и слънчев, на небето не се виждаше нито едно облаче. Той тръгна нагоре по тясна пътека към планините и след десет минути вече гледаше долината под себе си. В далечината се виждаха житните поля.

Вече двайсет и три години Роланд мечтаеше за смъртта на Кейхол. Тежкият товар на общата им тайна можеше да изчезне само след екзекуцията на Сам. Той му се възхищаваше. За разлика от Джеремая Доугън Сам бе спазил клетвата си и не бе проговорил. При няколко адвокати, безброй обжалвания и милиони разпити Сам Кейхол не се бе поддал и на трите процеса. Той беше почтен човек и Роланд желаеше смъртта му. Е, разбира се, бе принуден да отправи няколко заплахи към Кейхол и Доугън по време на първите два процеса, но това бе толкова отдавна. Доугън се огъна под натиска, проговори и даде показания срещу Сам. И Доугън умря.

Сега го безпокоеше това момче. Като всички останали, Роланд бе изгубил следите на сина на Сам и неговото семейство. Знаеше, че дъщеря му е в Мемфис, но синът бе изчезнал. А сега изневиделица се бе появил този хубав, образован млад адвокат от голяма и богата еврейска фирма и бе решен да спаси дядо си. Тъй като Роланд знаеше много за екзекуциите, за него бе ясно, че в малкото останало време адвокатите ще опитат всичко. Ако Сам се огъне, то това щеше да стане сега в присъствието на внука му.

Хвърли един камък надолу по хълма и го гледа, докато подскачаше и изчезна. Трябваше да отиде до Мемфис.

 

 

Съботите в Чикаго бяха обикновено изпълнени с напрегната работа, докато в мемфиския клон бе малко по-спокойно. Адам пристигна в кантората в девет и завари само двама адвокати и един стажант. Заключи се в стаята си и спусна щорите.

Вчера той и Сам работиха два часа и когато Пакър се влезе в юридическата библиотека с белезниците и веригите, те вече бяха успели да покрият масата с десетки книги и бележници. Пакър чака нетърпеливо, докато Сам бавно нареди книгите по рафтовете.

Адам прегледа бележките, които бяха направили. Вкара в компютъра данните от собствените си проучвания и за трети път провери петицията. Вече беше я изпратил по факса до Гарнър Гудман, който на свой ред я бе проверил и върнал обратно.

Гудман не беше оптимист по отношение на справедливото разглеждане на делото, но на този етап нямаше какво да губят. Ако случайно се проведеше бързо заседание във Федералния съд, Гудман бе готов да свидетелства за екзекуцията на Тоул. Той и Питър Вайзенберг бяха присъствали на нея. Всъщност Вайзенберг бе толкова отвратен от умъртвяването на човек в газовата камера, че подаде оставка от фирмата и започна работа като учител. Дядо му беше оцелял при изтреблението на евреите, но баба му бе една от жертвите. Гудман обеща да се свърже с Вайзенберг. Бил уверен, че и той ще даде показания.

Към обяд Адам вече се бе отегчил да стои в канцеларията си. Отключи вратата — на сектора бе тихо. Другите адвокати си бяха отишли. Той напусна сградата.

Качи се в колата и пое на запад, прекоси моста над реката и мина покрай паркингите за камиони и алеята за разходка на кучета в Западен Мемфис. Накрая се измъкна от задръстването и навлезе в полето. Мина покрай селцата Ърл, Паркин и Уейн. Местността стана по-хълмиста. Отби се в селски магазин, за да ние кока-кола. Отред седяха трима старци в избелели работни комбинезони, биеха мухите и се измъчваха от горещината. Той свали гюрука на колата и продължи нататък.

Два часа по-късно отново спря, този път в град Маунтин Вю, за да си купи сандвич и да попита за посоката. Калико Рок не бе далеч, просто трябваше да следва река Уайт. Пътят бе прелестен, виеше се в подножието на планините Озаркс, през гъсти гори и чисти потоци. Реката завиваше наляво, осеяна с лодките на рибари, дошли заради пъстървата.

Калико Рок бе малко градче, кацнало върху един скат над реката. На източния бряг близо до моста се виждаха три риболовни пристана. Адам паркира до реката и се запъти към първия, където се намираше базата Калико Марина за рибарски съоръжения под наем. Сградата плаваше върху понтони. Дебели въжета я задържаха до брега. Редица празни лодки бяха привързани една към друга до кея. Остър мирис на бензин и масло се носеше от единствената колонка за бензин. На една табела бяха написани цените за наемане на лодки, водачи, съоръжения и за получаване на риболовен билет.

Адам влезе в покрития понтон и се загледа в реката. Млад мъж с мръсни ръце се появи от някаква стая отзад, огледа Адам от глава до пети и очевидно реши, че той не е рибар. Все пак го попита какво желае.

— Търся Уин Летнър.

Името „Рон“ бе пришито върху джоба на ризата и бе леко зацапано с грес. Рон се върна в стаята и извика „Мистър Летнър!“ към мрежата срещу мухи, зад която имаше малък магазин. После изчезна.

Уин Летнър бе огромен мъж, висок над метър и осемдесет, с доста излишни килограми. Като видя голямото му шкембе, Адам си спомни, че Гарнър му го бе описал като любител на бирата. Наближаваше седемдесетте, а оредялата му посребрена коса бе прибрана под униформено кепе. Някъде из архивите си Адам пазеше най-малко три вестникарски изрезки със снимки на специалния агент Летнър. На тях той изглеждаше като всеки стандартен агент на ФБР — черен костюм, бяла риза, тясна вратовръзка. Ниско подстриган. И много по-слаб.

— Да, сър — извика той и излезе иззад мрежата, като изтриваше трохи от устата си. — Аз съм Уин Летнър. — Имаше плътен глас и приятна усмивка.

Адам протегна ръка.

— Казвам се Адам Хол. Приятно ми е да се запознаем.

Летнър пое ръката му и силно я разтърси. Дланите му бяха големи и силни.

— Да, сър — прогърмя гласът му. — С какво мога да ви бъда полезен?

За щастие нямаше хора освен Рон, който не се виждаше, но се чуваше силният шум от някаква машина в стаята му. Адам замълча за миг и после каза:

— Ами аз съм адвокат и представлявам Сам Кейхол.

Усмивката стана по-широка и разкри два реда здрави жълти зъби.

— Тъкмо работа за теб, момче — каза той през смях и потупа Адам по гърба.

— Май е така — каза неловко Адам, очаквайки атаката да продължи. — Бих искал да поговорим за Сам.

Изведнъж Летнър стана сериозен. Поглаждаше брадичка с тлъстата си ръка и малките му очички гледаха изпитателно Адам.

— Четох за него във вестниците, момче. Разбрах, че Сам е твой дядо. Сигурно не ти е леко. А ще стане още по-лошо. — Той отново се усмихна. — И за Сам ще е трудно. — Премигна, сякаш току-що бе изрекъл страхотна шега и очакваше Адам да се превие от смях.

Адам не схвана хумора му.

— На Сам му остава по-малко от месец, нали знаете? — каза той, сигурен, че Летнър е чел и за датата на екзекуцията.

Тежката ръка изведнъж се стовари върху рамото на Адам и го побутна по посока на магазина.

— Заповядай тук, синко. Ще поговорим за Сам. Искаш ли бира?

— Не, благодаря. — Влязоха в тясна стая с рибарски принадлежности, провесени по стени и тавани, и паянтови дървени рафтове, отрупани с храна — бисквити, рибни консерви, консервирани кренвирши, хляб, свинско с фасул, кейкове — всичко необходимо за един ден, прекаран на реката. В единия ъгъл до кутия със скакалци и кофа с риба за стръв имаше охладител за напитки.

— Сядай — каза Летнър и махна към ъгъла близо до касата. Адам се намести на разклатен дървен стол, а домакинът извади бутилка бира от хладилника. — Сигурен ли си, че не искаш?

— Може би по-късно. — Наближаваше пет часът.

Летнър отвори капачката, пресуши наведнъж една трета от бутилката, премляска и после седна на смачкана кожена седалка, очевидно извадена от служебна камионетка.

— Ще се отърват ли най-сетне от стария Сам? — попита той.

— Правят всичко възможно.

— Какви са шансовете?

— Не много добри. Разполагаме с обичайните възможности за последно обжалване, но времето тече.

— Сам не е лош — каза Летнър с нотка на разкаяние, после го преглътна с поредната доза бира. Щурците свиреха жалостиво от кутията, а над вратата тракаше климатичната инсталация. Подът поскърцваше от движението на реката.

— Откога сте в Мисисипи? — попита Адам.

— От пет години. Хувър ме повика след изчезването на трима активисти от движението за граждански права. През шейсет и четвърта. Сформирахме специален отряд и се заловихме за работа. След атентата срещу Крамер Кланът някак позагуби хъс.

— А вие за какво отговаряхте?

— Мистър Хувър бе много конкретен. Каза ми да проникна в Клана на всяка цена. Искаше да го съсипе. Вярно е, че доста бавно задвижихме нещата в Мисисипи. Поради няколко причини. Хувър мразеше семейство Кенеди, а те силно го притискаха, затова той се бавеше. Но след изчезването на тримата запретнахме ръкави. Шейсет и четвърта беше ужасна година в Мисисипи.

— Роден съм тогава.

— Да, във вестниците пише, че си роден в Клантън.

Адам кимна.

— Дълго време не знаех това. Родителите ми казваха, че съм роден в Мемфис.

Вратата издрънча и Рон влезе в магазина. Погледна ги, после извърна глава към бисквитите и сардините. Те също го гледаха и чакаха. Той се обърна към Адам, сякаш му казваше, „Продължавай да говориш. Аз не слушам.“

— Какво искаш? — грубо го попита Летнър.

Рон грабна консерва кренвирши с мръсната си ръка и я обърна към тях. Летнър кимна и махна към вратата. Рон тръгна, без да бърза, гледайки пътьом към рафта с кейкове и чипс.

— Ужасно е любопитен — каза Летнър, след като младежът беше излязъл. — Няколко пъти разговарях с Гарнър Гудман. Преди години. Ама и той е странна птица.

— Той ми е шеф. Даде ми името ви и каза, че ще се съгласите да разговаряме.

— За какво? — попита Летнър и после извади още една бира.

— За случая Крамер.

— Той е приключен. Единственото, което остана от него, е Сам и датата на екзекуцията в газовата камера.

— Искате ли да го екзекутират?

Чуха се стъпки и гласове, после вратата отново се отвори. Влезе мъж с едно момче и Летнър се изправи. Искаха стръв и храна и в продължение на десет минути пазаруваха, разговаряха и спореха къде точно рибата кълве. Летнър не забрави да скрие бирата си под тезгяха, докато клиентите му бяха вътре.

Адам си взе газирано питие от хладилника и излезе от магазина. Тръгна по края на дървения понтон и сиря пред колонката за бензин. Две хлапета в лодка бяха хвърлили въдици близо до моста и изведнъж Адам си помисли, че никога през живота си не е ловил риба. Баща му не беше човек с хобита или желание за приятни занимания. Нито бе успял да се задържи продължително време на една работа. В този момент Адам не можа да си спомни какво точно е нравел баща му в свободното си време.

Клиентите си тръгнаха и вратата се затвори. Летнър се приближи тромаво към него.

— Обичаш ли да ловиш пъстърва? — попита той, като се любуваше на реката.

— Не. Никога не съм го правил.

— Хайде да се разходим. Трябва да проверя едно място на две мили надолу по реката. Изглежда, че там има много риба.

Летнър носеше хладилната чанта и внимателно я пусна в лодката. Той слезе от понтона, а лодката силно се разклати.

— Скачай — извика на Адам, който измерваше с поглед близо еднометровото разстояние между него и лодката. — И вземи онова въже. — Летнър посочи към тънка връв, закачена на една кука.

Адам откачи въжето и нервно скочи в лодката. Тя се залюля, а той загуби равновесие и падна на главата си, като за малко не се озова във водата. Летнър избухна в смях и дръпна въжето на стартера. Естествено, Рон също бе видял всичко и се хилеше глупаво от платформата. Адам бе смутен, но също се разсмя, сякаш всичко бе наистина много смешно. Летнър запали мотора, предната част на лодката се вдигна нагоре и те потеглиха.

Адам сграбчи дръжките от двете страни, когато излетяха напред към моста. Калико Рок скоро остана далеч зад тях. Реката се виеше между живописни хълмове и скални насипи. Летнър управляваше с едната ръка, а с другата държеше поредната бира. След няколко минути Адам се успокои и успя да извади една бира от хладилната чанта, без да загуби равновесие. Бутилката бе леденостудена. Той я стискаше в дясната ръка, а с лявата се държеше за лодката. Детнър си тананикаше нещо зад него. Шумът от мотора не им позволяваше да разговарят.

Минаха покрай мажа платформа, където група градски тарикати брояха улова и пиеха бира. Отминаха флотилия от гумени салове с противни младежи, които пушеха и се печаха на слънце. Махнаха с ръка на други рибари, които работеха усилено.

Лодката най-накрая забави ход и Летнър внимателно взе завоя, сякаш виждаше рибата отдолу и се опитваше да заеме най-добрата позиция. Изключи мотора.

— Риба ли ще ловиш, или ще пиеш бира? — попита той, без да откъсва поглед от водата.

— Ще пия бира.

— И аз си помислих същото. — Щом взе въдицата и я хвърли по посока на брега, той забрави за бирата.

Адам гледа една секунда и тъй като нямаше резултат, се отпусна назад и провеси крака над водата. Лодката не беше удобна.

— Често ли ловиш риба? — попита той.

— Всеки ден. Това е част от работата ми, нали разбираш, част от услугите, които предлагам на своите клиенти. Трябва да знам къде рибата кълве.

— Трудна работа.

— Все някой трябва да я върши.

— Какво те доведе в Калико Рок?

— Прекарах сърдечен удар през седемдесет и пета и трябваше да се оттегля от ФБР. Получих хубава пенсия и всичко останало, но човек дяволски се отегчава от безделието. С жената открихме базата и разбрахме, че се продава. Едната грешка доведе до следващата, и ето ме тук. Подай ми бирата.

Адам му я подаде и той отново хвърли въдицата. Бързо преброи, че в чантата остават четиринайсет бутилки. Лодката се носеше по водата и Летнър хвана едно гребло. В едната ръка държеше въдица, с другата направляваше лодката и успяваше да балансира бутилката бира между коленете си. Животът на инструктор по риболов.

Спряха под няколко дървета и за кратко време бяха защитени от палещото слънце. При него хвърлянето на въдицата изглеждаше лесно. Мяташе я с плавно движение на китката и изпращаше стръвта и кукичката точно където искаше. Но рибата не кълвеше. Летнър заметна към средата на реката.

— Сам не е лош. — Беше го казал вече.

— Смяташ ли, че трябва да го екзекутират?

— Моето мнение няма никакво значение, синко. Хората от щата искат смъртно наказание и то съществува. Казаха, че Сам е виновен и че трябва да бъде екзекутиран, така че какво значение има какво мисля аз?

— Но ти си имаш свое мнение.

— Каква полза от това? Мнението ми няма никаква стойност.

— Защо казваш, че Сам не е лош?

— Това е дълга история.

— Остават ни още четиринайсет бири.

Летнър се засмя и широката усмивка се върна на лицето му. Отпи глътка и се загледа надолу по реката.

— Всъщност ние не се интересувахме от Сам, разбираш ли? Той не участваше активно в мръсната работа, поне отначало. След изчезването на ония активисти за граждански права се заловихме бясно за работа. Пръскахме пари из целия район и не след дълго разполагахме с всякакви информатори от Клана. Всъщност тези хора бяха просто невежи селяци, нямаха нито цент и ние залагахме на жаждата им за пари. Без пари нямаше никога да открием ония тримата. Струваше ни трийсет хиляди, доколкото си спомням, въпреки че аз лично не съм контактувал с информатора. Ей богу, бяха ги заровили в един насип. Открихме ги и знаеш ли, помислихме, че сме успели. Най-накрая бяхме свършили нещо. Арестувахме неколцина, но се оказа трудно някой да бъде осъден. Насилието продължи. Взривяваха църкви и къщи на чернокожи толкова често, че не можехме да насмогнем. Беше истинска война. Стана още по-лошо, Хувър се гневеше, а ние пръскахме още повече пари. Слушай, синко, няма да ти кажа нищо полезно, разбираш ли?

— Защо?

— За някои неща мога да говоря, но за други — не.

— Когато е поставял бомбата в кантората на Крамер, дядо ми не е бил сам, нали?

Летнър отново се усмихна и се загледа във въдицата. Пръчката беше в скута му.

— Както и да е, в края на шейсет и пета и началото на шейсет и шеста разполагахме с доста широка мрежа от информатори. Всъщност не беше толкова трудно. Научавахме, че някой е член на Клана, и започвахме да го следим. Следяхме го вечер до дома му, светехме с фенерчета зад него, паркирахме колите си пред къщата му. Обикновено го плашехме до смърт. После го следвахме до местоработата му, понякога дори разговаряхме с шефа му, показвахме значките си и действахме, сякаш се готвехме да разстреляме някого. Разговаряхме с родителите му, показвахме им значките си, черните си костюми, говорехме с акцент на янки и тези нещастни провинциалисти буквално се огъваха пред нас. Ако човекът ходеше на църква, следвахме го и там в неделя, а на другия ден отивахме да говорим с проповедника му. Казвахме му как сме чули ужасния слух, че мистър еди-кой си е активен член на Клана, и го питахме дали случайно не знае нещо по въпроса. Държахме се, сякаш членството в Клана е престъпление. Ако имаше деца в юношеска възраст, проследявахме ги на срещите им, сядахме зад тях в кината, хващахме ги, когато паркираха в гората. Беше си чист тормоз, но имаше ефект. Най-накрая звъняхме на нещастника по телефона или го сгащвахме сам някъде и му предлагахме пари. Обещавахме му да го оставим на мира и това винаги имаше ефект. Обикновено те вече бяха рухнали психически и сами искаха да ни сътрудничат. Виждал съм ги да плачат, момче, представяш ли си? Всъщност плачеха, когато най-накрая се озоваваха пред олтара и признаваха греховете си. — Летнър се засмя. Въдицата не помръдваше.

Адам отпи от бирата си. Може би ако я изпиеха всичката, езикът му щеше да се развърже.

— Тя стана една с онзи човек, никога няма да го забравя. Хванахме го в леглото с чернокожата му любовница, което не ни изненада. Имам предвид, че тези хора горяха кръстове и стреляха по негърските къщи, а после тичаха като луди да се срещнат с чернокожите си приятелки. Не можах да разбера защо чернокожите жени се примиряваха с това. Както и да е, той имаше малка ловна хижа в гората и я използваше за любовно гнездо. Срещна се с нея един следобед за малко и на тръгване, когато отвори входната врата, ние го снимахме. Нея също, а после разговаряхме с него. Той бе църковен настоятел, а може би е имал и по-висок сан в някаква провинциална църква, наистина е представлявал нещо, разбираш ли, а ние разговаряхме с него като с куче. Нея отпратихме, а него накарахме да влезе в малката хижа, за да поприказваме. Не след дълго той заплака. По-късно стана един от най-добрите ни свидетели. Но най-накрая влезе в затвора.

— Защо?

— Изглежда, че докато е кръшкал с приятелката си, жена му е правила същото с един чернокож младеж, който работел във фермата им. Госпожата забременяла, не е ясно от кого и нашият информатор отишъл в болницата я убил майката и детето. Лежа петнайсет години в Парчман.

— Така му се пада.

— По онова време нямаше много осъдени клановци, но ние толкова ги тормозехме, че те се страхуваха да вилнеят много. Насилието значително намаля, докато Доугън не реши да започне да преследва евреите. Трябва да ти призная, че ни завариха неподготвени. Нямахме никаква следа.

— Защо?

— Защото той се изхитри. Разбра, че е по-добре да действа с малобройни, независими групи.

— Групи ли? Повече от един човек?

— Нещо такова.

— Значи Сам и още някой?

Летнър изсумтя и се изкиска, после реши, че рибата се е преместила другаде. Остави въдицата и макарата в лодката и дръпна въжето на стартера. Потеглиха отново по течението. Краката на Адам висяха от лодката и скоро кожените му мокасини и голите глезени се намокриха. Той отпи от бирата. Най-накрая слънцето се скри зад хълмовете и Адам се полюбува на прелестта на реката.

Следващата спирка бе малък залив под една скала, от която висеше въже. Летнър хвърли въдицата, отново без резултат, след което започна да разпитва. Зададе стотина въпроса за Адам и семейството му — за бягството на запад, смяната на името, самоубийството. Обясни, че докато Сам е бил в затвора, направили проучвания за семейството и разбрали, че има син, който наскоро е напуснал града, но тъй като Еди изглеждал безобиден, не продължили разследването. Вместо това следели братята и братовчедите на Сам. Заинтригува го младостта на Адам и това, че е израснал, без да познава никакви свои роднини.

Адам зададе няколко въпроса, но отговорите бяха неясни и веднага предизвикаха още въпроси за неговото минало. Той се състезаваше с човек, който бе прекарал двайсет и пет години в задаване на въпроси.

Третото и последно място не беше далеч от Калико Рок и те ловиха риба, докато се стъмни. След пет бири Адам бе събрал смелост да хвърли въдицата и той. Летнър бе търпелив учител и след минути Адам хвана голяма пъстърва. За миг те забравиха Сам, Клана и другите кошмари от миналото и просто се отдадоха на риболова. Пиеха бира и ловяха риба.

 

 

Малкото име на мисис Летнър бе Айрини и тя посрещна съпруга си и неочаквания му гост любезно и непринудено. Докато Рон ги караше към къщи, Уин обясни на Адам, че Айрини е свикнала с внезапните посещения. Изглеждаше спокойна, когато те влязоха, олюлявайки се, през входната врата и й подадоха наниз пъстърви.

Домът на Летнър беше всъщност крайречна вила на една миля северно от града. Задната веранда бе оградена с мрежа против насекоми, а от нея се откриваше прекрасен изглед към реката. Седнаха на плетените столове на верандата и отвориха още бири, докато Айрини пържеше рибата.

Сервирането на храната бе ново преживяване за Адам и той с наслада похапна от своя улов. Винаги е по-вкусно, когато сам си хванал рибата, уверяваше го Уин, докато дъвчеше. Бяха преполовили вечерята, когато Уин премина на скоч. Адам отказа. Пиеше му се само вода, но мъжката му гордост го накара да продължи с бирата. Точно в този момент не трябваше да показва слабост. Летнър нямаше да му го прости.

Айрини пиеше вино и разказваше истории за Мисисипи. Заплашвали ги на няколко пъти и децата им отказвали да идват. И двамата били от Охайо и близките им непрекъснато се безпокоели за тяхната безопасност. Чудесно време беше, повтори тя няколко пъти с носталгичен тон. Гордееше се много със съпруга си и с това, което бе направил но време на войната за граждански права.

След като свършиха с вечерята, тя ги остави и изчезна някъде в къщата. Наближаваше десет и на Адам вече му се спеше. Уин се изправи, подпирайки се на дървена греда, и се извини, че отива до тоалетната. Скоро се върна с две високи чаши скоч. Подаде едната на Адам и отново се настани в люлеещия се стол.

Известно време пиха и се люлееха в столовете си мълчаливо, после Летнър каза:

— Значи си убеден, че Сам е имал помощник?

— Разбира се, че е имал. — Адам съзнаваше, че езикът му е надебелял и думите излизат бавно за разлика от забележително отчетливата реч на Летнър.

— Защо си толкова сигурен?

Адам остави с мъка тежката чаша и се закле да не пие повече.

— ФБР претърсиха къщата на Сам след взрива, нали така?

— Да.

— Сам бе в затвора в Гринвил и вие получихте разрешение за обиска.

— Бях там, синко. Отидохме десетина души и тършувахме три дни.

— И не открихте нищо.

— И така би могло да се каже.

— Никакви следи от динамит. Никакви следи от капсули, фитили, детонатори. Никакви следи от каквото и да е съоръжение или вещество, използвани при взрив. Прав ли съм?

— Така е. Е, и какво е твоето заключение?

— Сам не е разбирал нищо от експлозиви, нито пък се знае някога да ги е използвал.

— Не, напротив, знае се. Доколкото си спомням, Крамер е бил шестият атентат. Смахнатите негодници непрекъснато поставяха бомби и ние не можехме да ги спрем. Ти не си бил там, но аз бях в центъра на събитията. Тормозехме клановците и внедрявахме толкова много свои хора сред тях, че ги беше страх да шавнат, а после изведнъж войната започваше отново и бомбите избухваха навсякъде. Слухтяхме, когато се налагаше. Извивахме ръце, докато се огънеха. И въпреки това нямахме никакви улики. И информаторите ни не разполагаха с улики. Сякаш някакво съвсем ново поделение на Клана бе изникнало в Мисисипи, без всякаква връзка с предишното.

— Знаеше ли нещо за Сам?

— Името му фигурираше в нашите архиви. Помня, че баща му е бил клановец и може би единият или и двамата му братя. Бяха регистрирани при нас, но изглеждаха безопасни. Живееха в северната част на щата, където Кланът не вилнееше. Вероятно се горели кръстове и са вдигнали във въздуха няколко къщи, но това не можеше да се сравнява с изстъпленията на Доугън и бандата му. При нас гъмжеше от убийци. Нямахме време да разследваме всеки член на Клана в щата.

— Тогава как си обясняваш внезапния обрат към насилие при Сам?

— Не мога да си го обясня. Не е бил светец, нали? И преди е убивал.

— Моля?

— Чу ме добре. В началото на петдесетте години е застрелял един от чернокожите си работници. Не е лежал нито ден в затвора заради това. Всъщност не съм сигурен, но мисля, че дори не го арестуваха.

— Убеден ли си, че това е истина? — попита Адам.

— Да. Излезе наяве, когато Сам беше вече в затвора и очакваше процеса. Ровихме се из окръг Форд месеци наред и чухме няколко пъти за убийството. Може да е имало и други убийства. Някоя и друга чернокожа жертва.

— Предпочитам да не го научавам.

— Питай него. Виж дали старият негодник ще има достатъчно кураж да го признае пред внука си. — Отпи още една глътка. — Обичал е насилието, синко, и положително е знаел как да поставя бомби и да убива хора. Не бъди наивен.

— Не съм наивен. Просто се опитвам да спася живота му.

— Защо? Той уби две напълно невинни момченца. Две деца. Съзнаваш ли го?

— Той бе осъден за убийствата. Но ако убийствата са нещо лошо, значи е лошо щатът да го убива.

— Не на мене тия. Смъртното наказание е прекалено добро за тези хора. Твърде чисто и стерилно. Те знаят, че ще умрат, и имат време да си кажат молитвите и да се сбогуват. Ами жертвите? Нима са имали някакво време да се подготвят?

— Значи искаш Сам да бъде екзекутиран?

— Да. Искам всички те да бъдат екзекутирани.

— Ти май каза, че той не е лош.

— Излъгах те. Сам Кейхол е хладнокръвен убиец. И е абсолютно виновен. Как иначе можеш да обясниш факта, че атентатите спряха, след като го арестуваха?

— Може би са се уплашили след Крамер?

— Те? Кои по дяволите са „те“?

— Сам и партньорът му. И Доугън.

— Добре. Да продължим по тази линия. Нека приемем, че Сам е имал съучастник.

— Не. Да допуснем, че Сам е бил съучастникът. Да предположим, че другият е бил специалист по взривовете.

— Специалист ли? Това се били най-прости бомби, синко. При първите пет атентата просто няколко пръчки динамит, увити с жица. Драсваш клечката, бягаш като луд, а петнайсет минути по-късно избухва. Бомбата в кантората на Крамер не е била нищо повече от връзка динамитни пръчки с прикрепен към нея будилник. Има ли са късмет, че не е избухнала, докато са я поставяли.

— Мислиш ли, че е избухнала според плана?

— Съдебните заседатели смятаха така. Доугън каза, че са искали да убият Марвин Крамер.

— Тогава защо Сам се е мотаел наоколо? Защо е бил толкова близо, че е бил ранен от стъкла, отхвръкнали при взрива?

— Ще трябва да питаш Сам. Сигурен съм, че вече си го направил. Той твърди ли, че е имал съучастник?

— Не.

— Това решава нещата. Ако собственият ти клиент отрича, защо, по дяволите, продължаваш да ровиш?

— Защото мисля, че клиентът ми лъже.

— Ами толкова по-зле за клиента ти тогава. Ако той иска да лъже и да прикрие някого, теб какво те интересува?

— Защо ще ме лъже?

Летнър поклати объркано глава, после измънка нещо и отпи от чашата си.

— Откъде накъде питаш мен, по дяволите? Не искам да знам, ясно ли ти е? Честно ти казвам, не ме интересува дали Сам лъже, или казва истината. Но ако лъже и теб, неговия адвокат и собствен внук, тогава нека го вкарат в камерата.

Адам отпи голяма глътка и се загледа в тъмнината. Всъщност на моменти се чувстваше доста глупаво, когато се мъчеше да докаже, че го лъже собственият му клиент. Ще опита за последен път и после ще говорят за друго.

— Не вярваш ли на свидетелите, които са видели Сам с друг човек?

— Не. Помня, че бяха съмнителни. Мъжът на паркинга дълго време е мълчал. Другият точно е излизал от някакъв бардак. Не може да им се вярва.

— А на Доугън вярваш ли?

— Съдебните заседатели му повярваха.

— Не питам за тях.

Най-накрая Летнър започна да диша тежко, изглежда, го хващаше.

— Доугън беше едновременно и откачен, и гений. Каза, че бомбата е била поставена, за да убие човек, и аз му вярвам. Имай предвид, Адам, че те за малко не ликвидираха цяло семейство във Виксбърг. Не си спомням името…

— Пиндър. А ти продължаваш да казваш, че „те“ са направили това или онова.

— Просто допускаме нещо, нали? Приемаме, че дядо ти не е бил сам. Поставили са бомбата в къщата на Пиндър посред нощ. Могли са да изтрепят цялото семейство.

— Сам каза, че е поставил бомбата в гаража, за да не пострада никой.

— Той ли ти каза това? Признал е, че го е направил? Тогава защо, по дяволите, ме питаш за някакъв съучастник? Май трябва да повярваш на клиента си. Тоя кучи син е виновен, Адам. Повярвай му.

Адам пак отпи от питието си и клепачите му натежаха. Погледна часовника си, но не можа да види нищо.

— Кажи ми за записите — каза той с прозявка.

— Какви записи? — попита Летнър и също се прозя.

— Записите, които ФБР са пуснали на процеса. В които Доугън говори с Уейн Грейвз за взривяването на кантората на Крамер.

— Разполагахме с много записи. А те имаха много обекти. Крамер беше един от многото. Имахме запис на разговора на двама клановци за взривяването на някаква синагога по време на сватбена церемония. Искаха да залостят вратата, да пуснат някакъв газ по тръбите на отоплителната инсталация и да изтрепят всички вътре. Човече, тия копелета бяха откачени. Не беше Доугън, а двама от неговите идиоти, които си говореха глупости, и затова не обърнахме внимание на записа. Уейн Грейвз беше от Клана, но беше на щат и при нас и ни позволяваше да подслушваме телефона му. Една нощ позвъни на Доугън, каза, че се обажда от автомат, и започнаха да говорят за атентата срещу Крамер. Споменаха и други обекти. Записът имаше голям ефект на процеса. Но записите не ни помогнаха да предотвратим нито един взрив. Нито да идентифицираме Сам.

— Значи не сте имали някаква представа, че Сам Кейхол е замесен?

— Ни най-малка. Ако този глупак бе напуснал Гринвил навреме, може би все още щеше да е на свобода.

— Крамер знаеше ли, че е в списъка им?

— Казахме му. Но тогава вече той бе свикнал със заплахите. Държеше охрана пред дома си. — Летнър започваше да заваля думите, а брадичката му се бе отпуснала към гърдите с три-четири сантиметра.

Адам се извини и бавно се отправи към тоалетната. Когато се върна на верандата, чу силно хъркане. Летнър бе заспал на стола с чаша в ръка. Адам я взе и отиде да потърси къде да легне.