Джон Гришам
Камерата (30)

29

В Отделението бе тихо и спокойно, а времето бавно се точеше към пладне. Различните вентилатори бръмчаха и тракаха в малките килии, опитвайки се да раздвижат все по-лепкавия въздух.

Ранните телевизионни новини изобилстваха с възбудени съобщения, че Сам Кейхол е изгубил последната си битка със съда. Тръбяха решението на Слатъри из целия щат, сякаш това наистина бе последният гвоздей в ковчега. Един телевизионен канал в Джаксън продължаваше да брои — оставаха само петнайсет дни. ПЕТНАЙСЕТ ДНИ! — бе написано с главни букви под снимката на Сам. Репортерки с блеснали очи, силен грим и без никакви юридически познания правеха безстрашни прогнози пред камерите: „Според наши източници юридическите възможности за Сам Кейхол са буквално изчерпани. Много хора смятат, че екзекуцията ще се състои на определената дата — осми август.“ После даваха прогнозата за времето и спорт.

В Отделението имаше много по-малко разговори и викове. Много по-малко хвърчила се носеха покрай килиите. Очакваше се екзекуция.

Сержант Пакър се усмихна вътрешно, докато се тътреше по коридора на сектор А. Оплакванията и мърморенето, които бяха част от ежедневната му работа, бяха почти изчезнали. Сега затворниците се занимаваха с писане на молби и с адвокатите си. През последните две седмици най-честите искания бяха за ползване на телефона. Искаха да се свържат с адвокатите си.

Пакър не очакваше с нетърпение поредната екзекуция, но се наслаждаваше на тишината. Знаеше, че това е само временно. Ако Сам получеше отлагане на присъдата утре, шумът щеше незабавно да се увеличи.

Той спря пред килията на Сам.

— Време е за разходка.

Старецът седеше на леглото, пишеше на машина и както обикновено пушеше.

— Колко е часът? — попита той, като побутна машината и се изправи.

— Единайсет.

Сам се обърна с гръб към Пакър и протегна ръце през отвора на вратата. Пакър внимателно му сложи белезниците.

— Самичък ли ще излизаш — попита той.

Старецът се обърна с ръце на гърба.

— Не. Хеншоу също иска да се разходи.

— Ще го взема — каза Пакър, кимвайки към Сам и после към дъното на коридора. Вратата се отвори и Сам бавно го последва. Затворниците се облягаха на решетките с увиснали навън ръце и напрегнато наблюдаваха Сам.

Минаха покрай още решетки и коридори и Пакър отключи една небоядисана метална врата. Тя се отвори към двора и слънчевата светлина нахлу вътре. Сам мразеше тази част от разходката. Той стъпи на тревата, затвори очи, докато Пакър му сваляше белезниците, после бавно ги отвори, за да свикне с болезнения блясък на слънцето. Пакър изчезна вътре мълчаливо, а Сам остана неподвижен на ярката светлина. Главата му бучеше. Горещината не му пречеше, защото живееше с нея, но слънчевата светлина го прерязваше като острие на нож и му причиняваше силно главоболие всеки път, когато излезеше от тъмнината. Можеше да си позволи да си купи чифт евтини слънчеви очила, подобни на тези на Пакър, но това, разбира се, щеше да бъде прекалено. Слънчевите очила не фигурираха в списъка с вещи, които затворникът имаше право да притежава.

Тръгна несигурно през подрязаната трева, гледайки през оградата към памуковите поля. Дворът за разходка бе просто една оградена тревна площ, с две дървени пейки и баскетболен кош за африканците. И затворниците, и охраната го наричаха „кошарата“. Сам го бе мерил с крачки хиляди пъти и бе сравнявал изчисленията си с Другите затворници. Дворът бе дълъг петнайсет метра и широк единайсет. Оградата бе висока три метра и завършваше с още половин метър бодлива тел. Зад нея се виждаше ивица трева, която продължаваше около трийсетина метра до главната ограда. А тя се наблюдаваше От охраната в кулите.

Сам вървеше по права линия покрай оградата и когато стигнеше до края, завиваше на деветдесет градуса и продължаваше малката си разходка, като броеше всяка стъпка. Петдесет и една на трийсет и шест стъпки. Килията му бе шест на девет стъпки. Юридическата библиотека бе осемнайсет на петнайсет. Неговата страна на стаята за посещения бе шест на двайсет. Казваха, че „оная стая“ е петнайсет на дванайсет, а самата газова камера е просто кутийка, широка едва четири стъпки.

През първата година в затвора той обикаляше двора с тичане, стараейки се да се изпоти и да натовари сърцето си. Целеше се и в баскетболния кош, но се отказа, след като с дни не можа да вкара топката. Но най-накрая заряза упражненията и от години не правеше нищо през този час, освен да се наслаждава на свободата извън килията. По едно време бе придобил навика да застава на оградата и да гледа през полето към дърветата, въобразявайки си всякакви неща. Свобода. Магистрали. Риболов. Храна. Понякога секс. Във въображението си успяваше да види малката си ферма в окръг Форд, ей там, между две малки горички. Представяше си, че е в Бразилия или Аржентина, или в някое друго спокойно кътче, където живее под чуждо име.

После бе спрял да мечтае. Престана да се взира през оградата и да чака някакво чудо да го измъкне оттук. Вървеше и пушеше, почти винаги сам. Най-постоянното му занимание, макар и рядко, бе играта на дама.

Вратата се отвори отново и се появи Хенк Хеншоу. Пакър му свали белезниците, докато той мигаше учестено, вперил поглед към земята. Разтри китките си, щом се освободи от белезниците, после разкърши гърба и краката си. Пакър отиде до една от пейките и постави отгоре овехтяла картонена кутия.

Двамата затворници наблюдаваха Пакър, докато излезе от двора, после се приближиха до пейката и я възседнаха, а кутията остана между тях. Сам внимателно разгъна таблото, а Хеншоу преброи пуловете.

— Мой ред е с червените — каза Сам.

— Ти беше с червените миналия път — каза Хеншоу, гледайки го в очите.

— Миналия път играх с черните.

— Не, аз бях с черните. Сега е мой ред с червените.

— Слушай, Хенк. Остават ми петнайсет дни и искам да играя с червените.

Хеншоу вдигна рамене и отстъпи. Подредиха старателно пуловете.

— И ще играеш пръв, така ли? — запита Хеншоу.

— Естествено. — Сам плъзна един пул на празно квадратче и играта започна. Обедното слънце нагорещяваше земята около тях и след минути червените дрехи залепнаха към гърбовете им. И двамата носеха гумени сандали за баня на бос крак.

Хенк Хеншоу бе четирийсет и една годишен, от единайсет години в Отделението, но се надяваше никога да не види газовата камера. На процеса му бяха допуснати две съществени грешки и имаше доста голям шанс присъдата на Хенк да бъде отменена и да бъде освободен от Отделението.

— Вчерашните новини са лоши — каза той, докато Сам обмисляше следващия ход.

— Да, нещата изглеждат доста мрачни, нали?

— Да. Какво казва адвокатът ти? — Нито един от двамата не вдигаше поглед от таблото.

— Казва, че имаме шанс за битка.

— Какво значи това, по дяволите? — попита Хеншоу и направи следващия ход.

— Това според мен значи, че ще ми пуснат оня газ, но че ще загубя битката с усмивка.

— Момчето знае ли какво върши?

— О, да. Той е умен. Това ни е в кръвта.

— Но е ужасно млад.

— Умно момче е. Има стабилно образование. Знаеш ли, че е втори по успех в Юридическия в Мичиган? Бил е редактор и на правно списание.

— Какво значи това?

— Че има ум като бръснач. Все ще измисли нещо.

— Сериозно ли говориш, Сам? Мислиш ли, че е възможно?

Изведнъж Сам прескочи два черни пула и Хеншоу изруга.

— Ти си за окайване, бе — каза Сам и се ухили. — Кога ме би за последен път?

— Преди две седмици.

— Лъжец. Не си ме бил от три години.

Хеншоу направи колеблив ход и Сам отново го прескочи. Пет минути по-късно играта свърши и победителят отново бе Сам. Започнаха нова игра.

След час Пакър и един надзирател се появиха с белезниците и сложиха край на забавлението. Отведоха ги в килиите, където другите вече обядваха. Зелен фасул, грах пюре от картофи и няколко филии изсъхнал хляб. Сам хапна съвсем малко от този буламач и зачака търпеливо да дойдат да го вземат. Държеше в ръце чифт чисти къси гащета и парче сапун. Беше време за къпане.

Охраната пристигна и заведе Сам до малък душ в дъното на сектора. Според едно съдебно разпореждане осъдените на смърт имаха право на пет бързи ду̀ша седмично, независимо дали се нуждаят от тях, или не, както обичаха да казват надзирателите.

Сам пусна душа и насапуниса два пъти косата си. Наоколо бе чисто, но тъй като кабинката се използваше от всичките четиринайсет затворници в сектора, гумените обувки за баня не се събуваха. След пет минути водата спря и Сам остана така още малко, вперил поглед в мухлясалите стени. Някои неща в Отделението нямаше да му липсват.

Двайсет минути по-късно го качиха в затворническия микробус и го закараха до юридическата библиотека на половин миля от Отделението.

Адам го чакаше вътре. Той си съблече сакото и нави ръкавите на ризата. Пазачите свалиха белезниците на Сам и излязоха от стаята. Дядо и внук се ръкуваха. Сам бързо седна и запали цигара.

— Къде се губиш? — попита той.

— Бях зает — отвърна Адам и седна от другата страна на масата. — Неочаквано ми се наложи да пътувам до Чикаго миналата сряда и четвъртък.

— Нещо свързано с мен ли?

— Може и така да се каже. Гудман искаше да прегледаме делото, а имаше и още няколко други неща.

— Значи Гудман все още участва?

— В момента Гудман ми е шеф, Сам. Трябва да му докладвам за всичко, ако искам да си запазя работата. Знам, че го мразиш, но той е много загрижен за теб и делото. Няма да повярваш, но не иска да отидеш в газовата камера.

— Вече не го мразя.

— Как така се промениха чувствата ти?

— Не знам. Когато си толкова близо до смъртта, започваш много да мислиш.

На Адам много му се искаше да чуе още нещо, но Сам млъкна. Адам го гледаше как пуши и се помъчи да е мисли повече за Джо Линкълн. Опита се да не мисли бащата на Сам, пребит в пиянска свада на едно погребение и за всички останали жалки истории в окръг Форд, които Лий му бе разказала. Опита да изхвърли от мислите си всичко това, но не успя.

Беше й обещал да не споменава повече кошмарите от миналото.

— Предполагам, че вече си научил за последното ни поражение — каза той и извади документите от куфарчето си.

— Не отне много време, нали?

— Не. Доста бързо стана, но вече обжалвах в Пети областен съд.

— Никога не съм печелил в Пети областен.

— Знам. Но точно сега не можем да избираме съда, в който да обжалваме.

— Какво можем да направим точно сега?

— Няколко неща. Сблъсках се с губернатора миналия вторник на излизане от заседание при федералния съдия. Иска да говори с мен на четири очи. Даде ми личните си телефонни номера и ме покани да му позвъня, за да поговорим за твоя случай. Каза, че има някои съмнения относно степента на вината ти.

Сам го изгледа сърдито.

— Съмнения ли? Та той е единственият човек, заради когото съм тук. Умира от нетърпение да види екзекуцията ми.

— Може би си прав, но…

— Обеща ми да не говориш с него. Подписа договор, който изрично забранява всякакъв контакт с онзи глупак.

— Успокой се, Сам. Хвана ме точно когато излизахме от съда.

— Учудвам се, че не е свикал пресконференция по този повод.

— Е добре, аз го заплаших. Накарах го да обещае да мълчи.

— Тогава ти си първият, дето ще затвори устата на този негодник.

— Не му е чужда идеята за помилване.

— Той ли ти каза това?

— Да.

— Защо? Не го вярвам.

— Не знам защо, Сам. И всъщност не ме интересува. Но как би могло това да ни навреди? Какво страшно има да поискаме помилване? Ще публикуват снимката му във вестниците. Ще бъде известно време пред телевизионните камери. А ако има някакъв шанс да се вслуша в молбите ни, какво те интересува дали и той ще извлече някаква полза?

— Не. Отговорът ми е не. Няма да ги позволя да искаш помилване. Не, по дяволите. Хиляди пъти не. Познавам го, Адам. Той отново се опитва да те хване в примката си. Всичко е фалш, представление за публиката. Ще се преструва на загрижен до самия край, за да има максимална полза. Може да привлече към себе си повече внимание, отколкото аз, а това все пак е моята екзекуция.

— И какво лошо има в това?

Сам удари по масата с длан.

— Защото е безсмислено, Адам! Той няма да промени решението си.

Адам надраска нещо в бележника и замълча, за да даде възможност на Сам да се успокои. Старецът се облегна назад в стола и запали нова цигара. Косата му бе още влажна и той я разресваше назад с нокти.

Адам остави писалката на масата и погледна клиента си.

— Какво искаш да направим, Сам? Да се откажеш? Да се признаеш за победен? Нали твърдиш, че знаеш твърде много за законите. Хайде тогава кажи ми какво искаш.

— Ами мислих за това.

— Сигурен съм.

— Прехвърлянето на делото в Пети областен съм има смисъл, но положително не изглежда розово. Според мен не ни остават много възможности.

— Освен Бенджамин Кийз.

— Така е. Освен Кийз. Той свърши добра работа на процеса и при обжалването. Станахме почти приятели. — Неприятно ми е да го използвам по този начин.

— Но това е обичайната практика при делата на осъдени на смърт, Сам. Винаги се хващаш за адвоката, който те е защитавал на процеса, и твърдиш, че защитата е била неефективна. Гудман ми каза, че е искал да го направи, но ти си отказал. Трябвало е да го направиш преди много години.

— За това е прав. Той ме молеше да се съглася, но аз отказах. Май че сгреших тогава.

Адам седеше на ръба на стола и драскаше в бележника си.

— Прегледах протоколите. Кийз е сгрешил, че не те е накарал да дадеш показания.

— Аз исках да говоря пред съдебните заседатели, нали знаеш. Май вече ти го казах. След като Доугън даде показания, разбрах, че за мен е много важно да обясня пред съда, че съм поставил бомбата, но не съм имал намерение да убивам някого. Това е истината, Адам. Не съм го искал.

— Значи ти си искал да дадеш показания, но адвокатът ти не е разрешил?

Сам се усмихна и погледна към пода.

— Това ли искаш да ти кажа?

— Да.

— Нямам избор, нали?

— Така е.

— Добре. Ето как беше. Аз исках да дам показания, но адвокатът не ми позволи.

— Ще подам молбата още утре сутринта.

— Не е ли твърде късно?

— Късно е, разбира се, тъй като този въпрос е трябвало да се повдигне много отдавна. Но от друга страна, какво ще загубим?

— Ще позвъниш ли на Кийз, за да му кажеш?

— Ако ми остане време. В този момент чувствата му не ме интересуват много.

— Тогава и мен не ме е грижа. Да върви по дяволите. Кой друг можем да нападнем?

— Списъкът е много къс.

Сам скочи на крака. Стаята бе дълга осемнайсет стъпки. Той обиколи масата с отмерена крачка, мина зад Адам и тръгна покрай четирите стени, като през цялото време броеше. После се облегна на един рафт с книги.

Адам спря да пише и го погледна внимателно.

— Лий пита дали може да дойде да те види — каза той.

Сам го погледна, после бавно се върна на мястото си от другата страна на масата.

— Иска ли?

— Струва ми се, че да.

— Ще трябва да реша.

— Побързай.

— Как е тя?

— Ами добре е. Изпраща ти поздрави, моли се за теб. Напоследък много мисли за баща си.

— В Мемфис знаят ли, че ми е дъщеря?

— Май не. Вестниците още не са писали за това.

— Надявам се да не разберат.

— Миналата събота ходихме в Клантън.

Сам го погледна тъжно и после вдигна поглед към тавана.

— Какво видяхте там? — попита той.

— Много неща. Тя ми показа гроба на баба и гробовете на другите от семейство Кейхол.

— Баба ти не искаше да я погребват при останалите от семейство Кейхол, Лий каза ли ти?

— Да. Помоли ме да те попитам къде искаш да те погребем.

— Не съм решил още.

— Сигурно. Просто ми кажи, когато решиш. Разходихме се из града и тя ми показа къщата, в която сме живели. Ходихме до площада и поседяхме в беседката на моравата пред съда. В града беше доста оживено. Площадът бе пълен с хора.

— Обикновено наблюдавахме фойерверките от гробището.

— Лий ми разказа. Обядвахме в чайната и обиколихме окръга с колата. Тя ме заведе в къщата, където е живяла като малка.

— Още ли е там?

— Да, но изоставена. Порутена и обрасла с плевели. Разгледахме наоколо. Тя ми разказа много случки от детството си. Говорихме и за Еди.

— Спомня ли си нещо с умиление?

— Не много.

Сам скръсти ръце и погледна към масата. Една минута седяха мълчаливо. Най-накрая Сам попита:

— Тя каза ли ти за малкия черен приятел на Еди, Куинс Линкълн?

Адам бавно кимна и очите им се срещнаха.

— Да, каза ми.

— А за баща му, Джо?

— Разказа ми цялата история.

— Вярваш ли й?

— Да. Не трябва ли?

— Вярно е. Всичко е вярно.

— И аз така си помислих.

— Ти как се почувства, след като тя ти разказа? Как реагира на това?

— Мразех те в червата.

— А сега?

— Сега е друго.

Сам стана бавно от стола и отиде до края на масата, където спря и застана с гръб към Адам.

— Беше преди четирийсет години — измънка той едва чуто.

— Не съм дошъл тук да говорим за това — каза Адам гузно.

Сам се извърна и се облегна на същия рафт. Кръстоса ръце и погледна към стената.

— Хиляди пъти съм се молил да не се бе случвало.

— Обещах на Лий, че няма да говоря за това, Сам. Съжалявам.

— Джо Линкълн беше добър човек. Често съм се питал какво е станало с Руби, с Куинс и останалите деца.

— Забрави го, Сам. Хайде да говорим за нещо друго.

— Надявам се, че ще се зарадват, когато умра.