Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chamber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Камерата

Редактор: Кристин Василева

Художник: Николай Пекарев

Типография на корицата: „ТопТайп“

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

ISBN 954–8240–16–5

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: ultimat)

8

След двайсет и три години той най-сетне се връщаше в щата, в който се бе родил. Не се чувстваше кой знае колко добре и въпреки че не се страхуваше от нищо, караше предпазливо с петдесет и пет мили в час, без да задминава никого. Пътят се стесни и зави из гладка равнина в делтата на Мисисипи. В продължение на една миля крайпътният насип се издигаше отдясно и най-накрая изчезна. Мина през Уолс, първото селище по шосе 61, и продължи на юг.

По време на задълбочените си разследвания той бе наумил, че по този път в продължение на десетилетия са пътували бедни чернокожи от делтата на север към Мемфис и Сейнт Луис, Чикаго и Детройт, за да търсят работа и прилични жилища. Именно тук, в тези градове и ферми, в порутените ниски къщи, прашни магазини и пъстри барове покрай шосе 61, се беше родил блусът, за да се разпространи после на север. Тази музика беше намерила естественото си място в Мемфис, където се беше смесила с църковните песни и кънтри мелодиите, а всичко това заедно бе родило рокендрола. Той слушаше стара касетка на Мъди Уотърс, когато влезе в злополучния окръг Тъника, известен като най-бедния в страната.

Музиката не го успокои. Бе отказал закуската у Лий с извинението, че не е гладен, но всъщност в стомаха му имаше буца, която растеше с всяка измината миля.

На север от града ширналите се поля стигаха до хоризонта. Соята и памукът бяха до колене. Малка армия от зелени и червени трактори с плугове зад тях кръстосваха безкрайните спретнати редици от листна маса. Въпреки че още нямаше девет, вече бе горещо. Земята беше суха и след всяка бразда се виеха облаци прах. От време на време се появяваше хеликоптер, спускаше се акробатично почти до земята и пръскаше пестициди, а после се стрелваше нагоре. Движението бе натоварено и бавно, понякога почти спираше, когато чудовищен тежкотоварен камион преминаваше по средата на пътя, сякаш шосето е пусто.

Адам не бързаше. Не го очакваха преди десет, а и нямаше да има никакво значение, ако закъснееше.

В Кларксдейл той излезе от шосе 61 и се отправи на югоизток по 49-о, през малките селища Матсън, Дъблин и Тътуайлър, през други поля със соя. Мина покрай памукови вършачки, които не работеха, но явно чакаха жетвата. После покрай редици бедни къщурки и мръсни Фургони, които, неясно защо, бяха съвсем близо до шосето. Рядко зърваше по някоя хубава къща, винаги в Далечината, винаги всред величествени дъбове и брястове, обикновено с ограден басейн от едната страна. Нямаше съмнение кой е собственикът на полята.

Пътен знак съобщаваше, че щатският затвор е на пет мили, и Адам инстинктивно намали скоростта. Миг по-късно той се натъкна на голям трактор, който нехайно ръмжеше по пътя, и предпочете да го следва, без да го задминава. Шофьорът, възрастен мъж с мръсно кепе, му направи знак да го задмине. Адам му махна в отговор и продължи след него с двайсет мили в час. Не се виждаха други коли. От време на време парче кал отхвръкваше от задните гуми на трактора и се приземяваше на сантиметри от сааба. Той намали скоростта още повече. Шофьорът се извърна назад и отново махна на Адам. Устните му се движеха, а лицето му бе сърдито, сякаш това бе неговото шосе и му беше неприятно, че някакви идиоти карат след трактора му. Адам се усмихна и махна отново, но продължи отзад.

След няколко минути зърна затвора. Покрай пътя не се виждаха никакви високи огради с железни вериги, нито блестяща бодлива тел срещу бягства. Нямаше наблюдателни кули с въоръжена охрана, нито групи затворници, викащи по преминаващите. Адам видя входа отдясно и надписа ЩАТСКИ ЗАТВОР НА МИСИСИПИ над него. До входа имаше няколко постройки, обърнати към шосето и очевидно неохранявани.

Адам отново махна на шофьора на трактора и свърна в отбивката. Пое дълбоко въздух и огледа входа. Една жена в униформа излезе от караулката под арката и го загледа. Адам я приближи бавно и свали прозореца.

— Добро утро — каза тя. На колана й висеше пистолет, а в ръката си държеше папка. От караулката го наблюдаваше друг надзирател. — Какво желаете?

— Адвокат съм и дойдох да видя един клиент, осъден на смърт — рече тихо Адам, съзнавайки колко писклив и нервен е гласът му. Спокойно, повтаряше си той.

— Нямаме осъден на смърт, сър.

— Моля?

— Тук няма отделение за осъдени на смърт. Има една група в строгия тъмничен затвор, но и там няма да намерите осъдени на смърт.

— Добре.

— Името ви? — попита тя, разглеждайки папката.

— Адам Хол.

— А на вашия клиент?

— Сам Кейхол. — Той очакваше някаква реакция, но жената не прояви интерес. Тя откъсна един лист и каза:

— Почакайте тук.

Навътре водеше алея за коли, от двете страни на която имаше дървета и ниски постройки. Това не беше затвор, а приятна уличка в градче, където всеки миг щяха да се появят деца на колела и ролкови кънки. Отдясно се виждаше някаква странна конструкция с веранда и цветни лехи. Табелката гласеше ЦЕНТЪР ЗА ПОСЕТИТЕЛИ, сякаш там се продаваха сувенири и лимонада за туристи. Покрай него префуча бял пикап с трима чернокожи младежи и надпис на вратата ИЗПРАВИТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ — МИСИСИПИ.

Адам зърна жената от входа зад колата си. Записваше нещо в папката, докато се приближаваше към прозореца.

— Местоживеене — Илиной? И по-точно? — попита тя.

— Чикаго.

— Носите ли фотоапарат, оръжие или касетофон?

— Не.

Тя протегна ръка през прозорчето и постави картонче върху таблото. После отново погледна папката си и каза:

— Ще ви дам бележка, че трябва да се срещнете с Лукас Ман.

— Кой е той?

— Адвокатът на затвора.

— Не знаех, че е нужно да се виждам с него.

Тя държеше лист хартия на около метър от лицето си.

— Така пише тук. Завийте на третата пресечка вляво, ей там, после покрай онази червена тухлена постройка — показа му жената.

— Какво иска той?

Тя изсумтя и вдигна рамене, после се отправи към караулката, клатейки глава. Тъпи адвокати.

Адам леко натисна газта и премина покрай Центъра за посетители надолу по сенчестата алея. От двете страни се виждаха спретнати бели дървени къщи, където, както научи по-късно, живееха надзирателите на затвора и други служители със семействата си. Той следваше указанията и паркира пред стара тухлена постройка. Двама затворници в сини панталони на бели райета премитаха стълбите. Адам избягваше да ги гледа в очите, докато влизаше.

Малко се затрудни да намери кабинета на Лукас Ман, защото нямаше табелка. Секретарката го посрещна с усмивка и отвори вратата към голяма стая, където мистър Ман стоеше прав до писалището си и говореше по телефона.

— Седнете — прошепна му секретарката и затвори вратата.

Ман се усмихна и махна смутено с ръка, докато слушаше какво му говорят.

Адам постави куфарчето си на един стол и застана зад него. Кабинетът беше голям и чист. Високите прозорци гледаха към шосето и осигуряваха обилна светлина в стаята. На стената отляво висеше голяма снимка в рамка. Познато лице — красив млад мъж с честна усмивка и волева брадичка. Дейвид Макалистър, губернатор на щата Мисисипи. Адам подозираше, че такива снимки висят във всяка канцелария, коридор, килер или тоалетна, собственост на щата.

Лукас Ман издърпа шнура на телефона и застана до прозореца, с гръб към бюрото и към Адам. Той изобщо не приличаше на адвокат. Наближаваше шейсетте, с дълга прошарена коса, която някак успяваше да държи пригладена на тила. Облеклото му бе връх на академичния шик — силно колосана риза в защитен цвят, с два джоба, и шарена вратовръзка, стегнато вързана и все пак свободно висяща; под разкопчаното горно копче се виждаше сива памучна фланелка; кафяви памучни панталони, също силно колосани, с маншет, широк един пръст, разкриващ ивица бял чорап; обувките му блестяха. Очевидно Лукас знаеше как да се облича. Ако имаше и малка обица на лявото ухо, би бил безупречният застаряващ хипи, който с възрастта започва да се придържа към общоприетите норми.

Кабинетът бе обзаведен с канцеларски мебели втора употреба — дървено бюро, върху което цареше идеален ред; три метални стола с износена дамаска; няколко различни по размер кантонерки, подредени до стената. Адам стоеше зад стола и се опитваше да се успокои. Дали тази среща бе задължителна за всички адвокати, които идваха на посещение? Не, естествено. В Парчман имаше пет хиляди затворници. Гарнър Гудман не беше споменал, че трябва да се срещне с Лукас Ман.

Името му беше смътно познато. Някъде на дъното на един от кашоните със съдебни дела и изрезки от вестници го бе виждал и напразно се опитваше да си спомни дали Лукас Ман е добър или лош. Каква точно бе ролята му в споровете за смъртното наказание? Адам знаеше със сигурност, че враг номер едно е главният прокурор на щата, докато Лукас не се вместваше никъде в сценария.

Лукас рязко затвори телефона и протегна ръка към Адам.

— Радвам се да се запознаем, Адам. Моля, седнете — каза той спокойно, като провлачваше думите, и посочи към стола. — Благодаря ви, че се отбихте.

— Няма нищо. Приятно ми е да се запознаем — отвърна Адам нервно и седна. — Какво има?

— Няколко неща. Първо, исках просто да се срещнем. Адвокат съм тук от дванайсет години. Занимавам се с повечето граждански дела, които възникват. Знаете как е, всякакви смахнати молби, подавани от нашите обитатели — за правата на затворниците, дела за щети и други подобни. Май че ни съдят всеки ден. Според статута, който имам, играя малка роля и в делата на осъдените на смърт. Разбрах, че сте дошли, за да се видите със Сам.

— Именно.

— Той ли ви нае?

— Не съвсем.

— И аз така си помислих. Възниква един малък проблем. Виждате ли, не можете да посетите затворник, ако не го представлявате, а знам, че Сам се е отказал от защитата на „Кравиц и Бейн“.

— Значи не мога да го видя, така ли? — попита Адам почти с облекчение.

— Нямате право. Вчера надълго говорихме с Гарнър Гудман. Припомнихме си екзекуцията на Мейнард Тоул. Знаете ли нещо за нея?

— Смътно.

— Беше през осемдесет и шеста. Втората екзекуция в моята практика — заяви Лукас, сякаш самият той бе включил газа. Седна на ръба на писалището и погледна към Адам. — Всъщност съм имал четири. Сам ще бъде петият. Та Гарнър представляваше Мейнард Тоул и така се запознахме. Той е истински джентълмен и яростен защитник на своите довереници.

— Благодаря — каза Адам, тъй като не можа да измисли нищо друго.

— Аз лично мразя екзекуциите.

— Противник ли сте на смъртното наказание?

— В повечето случаи. Всъщност при мен нещата са циклични. Всеки път след екзекуция си мисля, че целият свят е полудял. После, а така става винаги, отново преглеждам документите по делото и си спомням колко жестоки и ужасни са някои от извършените престъпления. Първата ми екзекуция беше на Теди Доил Мийкс, скитник, изнасилил, обезобразил и убил малко момче. Никой не се натъжи, когато му пуснаха газа. Вижте, мога да ви разкажа безброй истории. Вероятно ще имаме време за това по-късно, а?

— Разбира се — отвърна Адам уклончиво. Не може ще да си представи, че в някакъв момент ще му се прииска да чуе истории за жестоки убийци и тяхното екзекутиране.

— Казах на Гарнър, че според мен не е редно да ви се разреши посещение при Сам. Той ме изслуша, после обясни доста неясно, че може би вашият случай е по-специален и че трябва да ви се разреши поне едно посещение. Не пожела да ми каже какво толкова специално има, разбирате ли? — Докато говореше, Лукас поглаждаше брадичката си, сякаш почти бе сглобил мозайката.

— Правилникът ни тук е доста строг, особено за осъдените на смърт. Но директорът ще изпълни всичко, което му кажа. — Думите му увиснаха във въздуха.

— Аз, ъъъ, наистина трябва да го видя — промърмори Адам.

— Е, той има нужда от адвокат. Искрено се радвам, че сте тук. Никога не сме екзекутирали някого, без да присъства адвокатът му. До последния миг съществуват възможности за всякакви юридически маневри и ще ми бъде по-леко, ако Сам има адвокат.

Той заобиколи бюрото и седна от другата страна. Отвори една папка и се загледа в лист хартия. Адам чакаше и се опитваше да диша нормално.

— Извършваме доста подробни проучвания за миналото на осъдените на смърт — каза Лукас, без да вдига поглед от папката. Думите му прозвучаха като тържествено предупреждение. — Особено когато възможностите за обжалване са се изчерпили и екзекуцията наближава. Знаете ли нещо за семейството на Сам?

Адам изведнъж усети възела в стомаха си като баскетболна топка. Успя едновременно да вдигне рамене и да поклати глава в знак, че не знае нищо.

— Възнамерявате ли да говорите със семейството на Сам?

Отново никакъв отговор, а само същото неловко повдигане на раменете, които в този миг тежаха като олово.

— Мисля, че е нормално при такива случаи, когато наближи екзекуцията, да се увеличат контактите със семейството на осъдения. Вероятно ще искате да се свържете с тези хора. Сам има дъщеря в Мемфис, някоя си мисис Лий Бут. Имам тук един адрес, мога да ви го дам, ако искате. — Лукас го гледаше подозрително. Адам не можеше да помръдне. — Не я познавате, нали?

Адам поклати глава, но не каза нищо.

— Сам е имал син, Еди Кейхол. Клетият човечец се е самоубил през осемдесет и първа. Живял е в Калифорния. Еди е оставил две деца. Син, роден в Клантън, Мисисипи на дванайсети май, шейсет и четвърта, което според юридическия указател на Мартиндейл-Хубел странно съвпада с вашата дата на раждане. Там пише, че сте роден в Мемфис на същата дата. Еди е имал и дъщеря, родена в Калифорния. Това са внуците на Сам. Ще се опитам да се свържа с тях, ако вие…

— Еди Кейхол е баща ми — изрече с мъка Адам, пое дълбоко дъх и се отпусна на стола. Сърцето му биеше до пръсване, но поне сега можеше да диша по-спокойно.

Изведнъж му олекна. Дори успя да се усмихне.

Лицето на Ман остана безизразно. Помисли за миг, после заяви с нотка на задоволство:

— Така и очаквах. — Веднага започна да прехвърля листата в папката, сякаш тя съдържаше много други изненади. — Сам е много самотен в Отделението и често съм се питал какво е неговото семейство. Получаваше някакви писма, но почти нищо от близките си. Посетители всъщност няма, но той едва ли желае някой да дойде. Все пак не е нормално такъв известен затворник да бъде пренебрегнат от своите роднини. Особено бял. Не мислете, че това е просто любопитство от моя страна.

— Дума да няма.

— Трябва да се подготвим за екзекуцията, мистър Хол — продължи Лукас, сякаш не го чу. — Например трябва да знаем какво ще правим с тялото. Уреждане на погребението и други подобни. Ето това е работа на семейството. След разговора ни с Гарнър вчера помолих наши хора в Джаксън да издирят семейството. Оказа се много лесно. Провериха в нашата документация и откриха, че в щата Тенеси няма регистрирано раждане на Адам Хол на дванайсети май, шейсет и четвърта. Нещата сами се навързаха. Не беше трудно.

— Вече не се крия.

— Кога научихте за Сам?

— Преди девет години. Леля ми, Лий Бут, ми каза след погребението на баща ми.

— Поддържали ли сте някаква връзка със Сам?

— Не.

Лукас затвори папката и се облегна назад в скърцащия стол.

— Значи Сам няма представа кой сте и защо сте тук?

— Точно така.

— Ама че работа — подсвирна Лукас и впери поглед в тавана.

Адам се успокои и се поизправи. Бе изплюл камъчето и ако не беше Лий с нейните страхове, че ще я разкрият, щеше да се чувства напълно доволен.

— За колко време мога да го видя днес? — попита той.

— Ами ето какво мистър Хол…

— Защо не ме наричате просто Адам?

— Добре, Адам, всъщност имаме два правилника за Отделението.

— Извинете, но охраната на вратата ми каза, че тук няма Отделение за осъдени на смърт.

— Официално не. Няма да чуете тук да се споменава нещо друго освен строг тъмничен затвор или СТЗ, или Отделение 17. Така или иначе, когато наближи часът на някой от Отделението, малко облекчаваме правилата. Обикновено посещенията на адвокат са ограничени до един час дневно. Но в случая със Сам времето няма да бъде проблем. Сигурно има за какво да разговаряте.

— Значи времето няма да бъде ограничено?

— Не. Ако искате, може да останете цял ден. Опитваме се да облекчим положението през последните дни. Можете да идвате и да си отивате когато пожелаете, стига да няма някакъв риск за сигурността. Бил съм в отделенията за осъдени на смърт в пет други щата и повярвайте ми, ние тук се отнасяме с тях най-добре. За бога, в Луизиана изкарват нещастника от килията му и го затварят в друга, наречена Дом на смъртта, три дни преди да го убият. Жестоко е. Ние не правим подобни неща. Към Сам ще има специално отношение до съдбовния ден.

— Съдбовният ден?

— Да. Точно след четири седмици, не знаехте ли? Осми август. — Лукас се пресегна към някакви книжа в ъгъла на бюрото и ги подаде на Адам. — Получихме ги тази сутрин. Пети областен съд отменил отлагането на присъдата вчера късно следобед. Върховният съд на щата Мисисипи е определил като нова дата на екзекуцията осми август.

Адам пое документите, без да ги поглежда.

— Четири седмици — повтори той смаяно.

— Боя се, че са толкова. Занесох копие на Сам преди около час, така че той е в доста лошо настроение.

— Четири седмици — отново повтори Адам на себе си. Прочете становището на съда. Делото бе озаглавено „Сам Кейхол срещу щата Мисисипи“. — Май е по-добре да отида и да го видя веднага, какво ще кажете? — попита той, без да се замисли.

— Добре. Вижте какво, Адам, аз не съм от лошите, ясно ли е? — Лукас стана бавно, отиде до писалището и се намести леко отгоре. Скръсти ръце и загледа Адам. — Просто си върша работата, разбирате ли? Не мога да не се намеся, защото трябва да наблюдавам това място и да съм сигурен, че всичко става законно, според правила та. Не ми харесва, защото тук вече е истинска лудница и голямо напрежение, звънят ми непрекъснато по телефона директорът, заместниците му, от кабинета на главния прокурор, губернаторът, вие и стотици други. Така че никога не мога да остана настрана, въпреки че бих искал. Това е най-неприятната част от работата. Да знаете, че ако имате нужда от мен, аз съм тук. Винаги ще бъда честен и откровен с вас.

— Мислите ли, че Сам ще ми позволи да поема защитата му?

— Да, мисля, че ще се съгласи.

— Какви са шансовете екзекуцията да се извърши след четири седмици?

— Петдесет на сто. Човек никога не знае какво ще реши съдът в последната минута. Ще започнем подготовката след около седмица. Доста дълъг е задължителният списък.

— Един вид сценарий за екзекуцията.

— Нещо такова. Не мислете, че ни е приятно да го правим.

— Предполагам, че всички тук просто си изпълняват задълженията, нали?

— Такъв е законът на щата. Ако обществото ни желае да убива престъпници, някой все пак трябва да го извърши.

Адам пъхна листа със становището на съда в куфарчето си и се изправи.

— Благодаря за гостоприемството.

— Няма за какво. Бих искал да знам как е минало посещението при Сам.

— Ще ви изпратя копие от споразумението, ако той подпише.

— Точно това искам.

Ръкуваха се и Адам се отправи към вратата.

— Още нещо — спря го Лукас. — Когато доведат Сам в стаята за посещения, помолете охраната да му свали белезниците. Аз също ще се разпоредя. Сам ще го оцени.

— Благодаря.

— На добър час.