Джон Гришам
Камерата (35)

34

Надзирателят на име Тайни сложи белезниците на го изведе от сектор А. Сам носеше найлонова пълна с писма от съмишленици. През повечето което бе прекарал в Отделението, всеки месец бе получавал връзка писма от доброжелатели — клановци и техни симпатизанти, расисти, антисемити и всякакви други фанатици. В продължение на две години им отговаряше после му омръзна. Каква полза имаше? За някои герой, но колкото повече пишеше на почитателите си толкова по-смахнати ставаха. Сред тях имаше доста откачени. Беше му минавала мисълта, че в Отделението може би се намира в по-голяма безопасност, отколкото свободния свят.

Федералният съд бе постановил, че получаването на поща е право, а не привилегия. Затова писмата не можеха да се отнемат. Но можеха да се следят. Всяко се отваряше от инспектор, освен ако не беше видно, че е от адвокат. Но ако върху пощата на затворника не бе наложена цензура, писмата му не се отваряха. Те се доставяха и се раздаваха в Отделението без закъснение. Колетите също се отваряха в проверяваха.

Мисълта за смъртта на Сам плашеше много фанатици и писмата до него нарастваше лавинообразно, след като Пети областен съд отмени отлагането на присъдата. Предлагаха му силната си подкрепа и молитвите си. Някои му предлагаха и пари. Писмата бяха дълги особено когато в тях се обвиняваха евреите, черните, либералите и другите конспиратори. Някои се оплакваха от данъците, контрола върху притежаването на оръжие и националния дълг. Други му пишеха цели проповеди.

Сам се бе уморил да чете писмата. Получаваше по пет-шест на ден. Постави ги на гишето, когато му свалиха белезниците, и помоли охраната да отключи една вратичка в преградата. Надзирателят пъхна през нея найлоновата торбичка и Адам я взе от другата страна. Надзирателят си отиде и заключи след себе си.

— Какво е това? — попита Адам, държейки торбичката.

— Писма от почитатели — отвърна Сам и като зае обичайното си място, запали цигара.

— Какво да правя с тях?

— Прочети ги. Изгори ги. Не ме интересува. Тази сутрин си почиствах килията. Пречат ми писмата. Разбрах, че си бил в Ню Орлиънс вчера. Разказвай.

Адам постави писмата върху един стол и седна срещу Сам. Вън температурата бе трийсет и осем градуса, а вътре не бе по-хладно. Беше събота и Адам бе с джинси, мокасини и тънко памучно поло.

— Позвъниха ми от Областния съд в четвъртък и казаха, че искат да ме изслушат в петък. Отидох, омаях ги с блестящата си пледоария и долетях обратно в Мемфис тази сутрин.

— Кога ще излезе решението?

— Скоро.

— Комисия от трима съдии ли беше?

— Да.

— Кои?

— Джуди, Робишо й Макнийли.

Сам се замисли за миг.

— Макнийли е печен и ще ни помогне. Джуди е консервативна кучка, ох, извинявай, исках да кажа консервативна американка, назначена от републиканците. Съмнявам се, че ще е на наша страна. Робишо не го познавам. Откъде е?

— От Южна Луизиана.

— А, значи американец, кейджун де.

— Май че да. Той е непреклонен. Няма да ни помогне.

— Значи ще изгубим с два на един. Доколкото си спомням, каза, че си ги омаял с пледоарията си.

— Все още не сме загубили. — Адам бе изненадан от фамилиарността, с която Сам говореше за отделните съдии. Какво пък, нали той изучаваше съдебната система от девет години.

— Къде е искът срещу неефективната защита? — попита Сам.

— Все още е в Окръжния съд тук. Подадена е няколко дни след първата.

— Хайде да подадем още нещо, става ли?

— Работя по това.

— Работи по-бързо. Остават ми единайсет дни. На стената имам календар и го гледам най-малко по три часа дневно. Щом се събудя сутрин, зачерквам с главно Х изминалия ден. Заградил съм с кръгче осми август. Хиксовете се доближават до кръгчето. Направи нещо.

— Нали работя. Всъщност разработвам нова теория за атака.

— Браво, момче.

— Смятам, че можем да те изкараме невменяем.

— Мислил съм за това.

— Стар си. Изкуфял си. Твърде спокойно приемаш екзекуцията. Нещо не е наред. Неспособен си да разбереш причината за съществуването си.

— Чел съм за подобни случаи.

— Гудман познава един експерт, който ще каже всичко срещу заплащане. Смятаме да го доведем тук, за да те прегледа.

— Чудесно. Ще си скубя косата и ще гоня пеперуди из стаята.

— Мисля, че можем да опитаме с иск за невменяемост.

— Съгласен съм. Направи го. Нека да подадем всякакви искове.

— Ще го направя в понеделник.

Известно време Сам пуши и размишлява мълчаливо. И двамата се потяха, а Адам се нуждаеше от свеж въздух. Копнееше да се качи в колата си, да затвори прозорците и да включи на последна степен климатичната инсталация.

— Кога ще се върнеш? — попита Сам.

— В понеделник. Слушай, Сам, това не е приятна тема, но не можем да я избегнем. Все някога ще умреш. Може да е на осми август, а може да бъде и след пет години. Както пушиш, няма да изкараш много.

— Пушенето не е най-големият проблем за здравето ми.

— Знам. Но твоето семейство, Лий и аз, трябва да уредим някои неща, свързани с погребението. Не можем да го направим за двайсет и четири часа.

Сам впери поглед в редиците от малки триъгълници в преградата. Адам драскаше нещо в бележника си. Климатичната инсталация съскаше и плюеше, без да върши много работа.

— Баба ти беше много добра жена, Адам. Съжалявам, че не я познаваш. Тя заслужаваше по-добър живот от този с мен.

— Лий ме заведе на гроба й.

— Причиних й много страдания, а тя ги понесе твърдо. Погребете ме до нея, може би ще мога да й кажа, че съжалявам.

— Ще се погрижа за това.

— Направи го. Как ще платиш за гроба?

— Мога да се оправя с това, Сам.

— Аз нямам никакви пари, Адам. Загубих ги отдавна по известни причини. Изгубих земята и къщата, така че нямам никакъв имот.

— Направил ли си завещание?

— Да. Сам го написах.

— Ще го прегледаме следващата седмица.

— Обещаваш ли, че ще дойдеш в понеделник?

— Да, Сам. Обещавам. Какво да ти донеса?

Сам се поколеба за секунда и изглеждаше почти смутен.

— Знаеш ли какво ми се иска наистина? — попита той с детинска усмивка.

— Какво? Всичко, което поискаш, Сам.

— Като дете най-обичах сладолед ескимо.

— Сладолед ескимо ли?

— Да, на клечка. Ванилов сладолед, покрит с шоколад. Не съм ял такъв сладолед, откакто съм тук. Но мисля, че все още го произвеждат.

— Сладолед ескимо? — повтори Адам.

— Да, още помня вкуса му. Най-хубавият сладолед на света. Представяш ли си как ще ми хареса сега в тая пещ?

— Добре, Сам, ще ядеш сладолед.

— Донеси повечко.

— Ще донеса една дузина. Ще ги ядем тук, докато се потим.

 

 

Второто посещение при Сам в събота бе неочаквано. Мъжът спря при караулката до входа и показа шофьорска книжка от Северна Каролина със снимка. Обясни на надзирателката, че е брат на Сам Кейхол и че са му казали за възможността да го посети в Отделението когато пожелае преди екзекуцията. Вчера разговарял с мис Холанд, който го уверил, че за Сам Кейхол има правила за посещения. Можел да дойде по яко време през седмицата между осем сутринта и пет следобед. Жената вътре позвъни по телефона.

Минаха пет минути. Надзирателката проведе още два разговора, после записа номера на колата в бележника и Тя обясни на посетителя да паркира колата няколко метра по надолу, да я заключи и да почака отвън. Той се подчини и след няколко минути се появи бял затворнически микробус. Зад кормилото седеше въоръжен неуниформен мъж от охраната, който направи знак на посетителя да се качи.

Микробусът мина през двойната врата на затвора, където ги очакваха други двама надзиратели. Претърсиха мъжа на стълбите. Той не носеше нищо.

— Къде искате да се видите със Сам? — попита единият от охраната.

— Не разбирам — учуди се посетителят.

— Ами обикновено всички влизат тук, в стаята за посетители, но сега Сам може да приема гости в стаята вътре. Малка канцелария, която използваме, като наближи екзекуцията.

Посетителят бе изненадан.

— В коя стая има преграда, дето отделя затворниците? — попита той нервно.

— Ами обичайната стая за гости.

— Тогава да идем там.

Двамата надзиратели се спогледаха. Странно бе член от семейството на затворник да има такова изискване. Но пък нищо, свързано със Сам, не бе неочаквано.

Поведоха го към ъгъла и влязоха в празната стая за посетители. Той седна някъде по средата на преградата.

— Сега ще доведем Сам — каза единият надзирател. — След около пет минути.

Сам пишеше писмо на машината, когато двамата надзиратели спряха пред килията му.

— Хайде, Сам. Имаш посетител.

Той спря да пише и ги погледна. Вентилаторът му бръмчеше силно, а по телевизията предаваха бейзболен мач.

— Кой е? — попита той рязко.

— Брат ти.

Сам постави внимателно машината върху полицата За книги и нахлузи гащеризона.

— Кой брат?

— Не сме го питали, Сам. Каза само, че ти е брат. Хайде, тръгвай.

Сложиха му белезниците и той ги последва по коридора. Сам имаше трима братя, но най-големият бе умрял от сърдечен удар още като млад, преди Сам да попадне в затвора. Дони, най-малкият, сега на шейсет и една, живееше близо до Дъръм, Северна Каролина. Албърт, на шейсет и седем, бе зле със здравето и живееше някъде в горите на окръг Форд. Дони му пращеше цигари всеки месец заедно с няколко долара и рядко по някоя бележка. Албърт не му бе писал от седем години. Една негова леля, стара мома, му пишеше, докато почина през осемдесет и пета. Останалите от фамилия Кейхол го бяха забравили.

Сигурно е Дони, помисли си той. Дони бе единственият, който би си направил труда да го посети. Не го бе виждал от две години и сега ускори крачка, когато наближиха вратата на стаята за посетители. Каква приятна изненада.

Сам влезе и погледна към мъжа, който седеше от другата страна на преградата. Лицето му беше непознато. Озърна се и се убеди, че няма друг. Непознатият бе вперил в Сам студен и безизразен поглед. Надзирателите наблюдаваха внимателно, докато му сваляха белезниците, затова Сам се усмихна и кимна към мъжа. После изчака, докато излязат и затворят вратата, седна срещу своя гост, запали цигара, но не каза нищо.

Имаше нещо познато в лицето му, но въпреки това не можеше да се сети кой е. Наблюдаваха се през отвора на преградата.

— Познавам ли те? — попита най-сетне Сам.

— Да — отвърна мъжът.

— Откъде?

— От миналото, Сам. От Гринвил, Джаксън и Виксбърг. От синагогата, от канцеларията за недвижими имоти, от дома на Пиндър и от кантората на Марвин Крамер.

— Уедж?

Мъжът кимна бавно, а Сам затвори очи и издуха тютюневия дим към тавана. Изпусна цигарата си и се сниши в стола.

— Господи, надявах се, че си умрял.

— Това не е хубаво.

Сам го погледна като обезумял.

— Кучи сине — каза той през стиснати зъби. — Мръсно копеле, от двайсет и три години се моля и мечтая за твоята смърт. Самият аз мислено съм те убивал милион пъти, с голи ръце, с тояги, с ножове и с всякакво друго оръжие. Гледах как кръвта ти изтича, чувах виковете ти за милост.

— Съжалявам. Ето ме тук, Сам.

— Мразя те колкото не можеш да си представиш! Ако имах сега оръжие, тутакси щях да те гръмна. Щях да натъпча главата ти с олово и да се смея до сълзи. Боже, как те мразя!

— Така ли се отнасяш с всичките си посетители, Сам?

— Какво искаш, Уедж?

— Могат ли да ни чуят?

— Пет пари не дават какво си говорим.

— Но може би има подслушвателна уредба.

— Върви си тогава, глупако.

— След малко. Но първо исках да ти кажа, че съм тук, следя всичко отблизо и съм доволен, че името ми не се споменава. Искрено се надявам, че това ще продължи. Досега винаги съм успявал да накарам другите да мълчат.

— Много си деликатен.

— Понеси го мъжки, Сам. Умри с достойнство. Ти беше с мен. Беше ми съучастник и според закона си толкова виновен, колкото и аз. Е, аз съм на свобода, но пък в живота няма справедливост. Просто продължавай така и отнеси малката си тайна в гроба, така че никой да не пострада, разбра ли?

— Къде беше през всичкото време?

— Навсякъде. Истинското ми име не е Уедж, Сам, затова не си въобразявай нищо. Никога не съм се казвал Уедж. Дори Доугън не знаеше истинското ми име. Мобилизираха ме през шейсет и шеста, но не отидох във Виетнам. Заминах за Канада и се върнах нелегално. Аз не съществувам, Сам.

— Би трябвало да седиш от моята страна.

— Не, грешиш. Не би трябвало, а и ти също. Като пълен идиот ти се върна в Гринвил. Във ФБР не разполагаха с никакви следи. Никога нямаше да ни хванат. Аз бях достатъчно умен, Доугън също. Ти обаче се оказа слабото място. Това щеше да бъде последният бомбен атентат, последни жертви, и край. Време беше да изчезна. Напусках страната и никога нямаше да се върна на това злощастно място. Ти трябваше да си идещ вкъщи при пилетата и кравите си. Кой знае какво би направил Доугън. Но причината, поради която сега седиш тук Сам, е, че си кръгъл тъпак.

— Но и ти си тъпак, че дойде днес тук.

— Не съвсем. Никой няма да ти повярва, ако пропееш. Ей богу, те и без това те смятат за луд. Но, тъй или иначе, предпочитам нещата да си останат такива каквито са. Не ми трябва излишен шум. Просто се примири, Сам, и недей да шукваш.

Сам внимателно запали нова цигара и изтръска пепелта на пода.

— Изчезвай оттук, Уедж. И не се връщай повече.

— Естествено. Не ми е приятно да ти го кажа, Сам, но се надявам да те вкарат в камерата.

Сам стана и отиде до вратата. Надзирателят отвори и го отведе.

 

 

Седнаха на последния ред в киното и задъвчиха пуканки като двама тийнейджъри. Киното бе идея на Адам. Тя остана три дни в стаята си, с вируса, но до събота сутрин запоят свърши. Той бе избрал ресторанта за обяд, с аламинути и без алкохол в менюто. Тя се натъпка с палачинки, полети с орехов крем и сметана.

Филмът бе уестърн, в който индианците бяха добрите, а каубоите — лошите. Всички белолики бяха лоши и накрая намериха смъртта си. Лий изпи две големи кока-коли. Косата й беше чиста и опъната зад ушите. Очите й отново бяха хубави, с прояснен поглед. Лицето й бе гримирано, а белезите от изминалата седмица — прикрити. Изглеждаше чудесно, както винаги с джинси и памучна риза. И беше трезва.

Почти нищо не споменаха за миналия четвъртък, когато Адам бе спал до вратата. Решиха да го обсъдят по-късно, в някой момент в бъдещето, когато тя ще може спокойно да говори за това. Той нямаше нищо против. Тя ходеше по въже, люлееше се на ръба на тъмната бездна на алкохолизма. Адам щеше да я предпази от терзанията и отчаянието. Щеше да направи живота й приятен и радостен. Никакви разговори за Сам и извършените от него убийства. Никакви разговори за Еди и за историята на семейство Кейхол.

Тя беше негова леля и той много я обичаше. Тя бе крехка, болна и се нуждаеше от неговата подкрепа.