Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man In The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Виктор Любенов (2004)
Корекция
Mandor (2008)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Човекът в лабиринта

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1998

Библиотека „Галактика“, №121

Преведе от английски: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Американска, първо издание

Излязла от печат юни 1998

Формат 70/100/32. Изд. №2453

Печатни коли 15. Цена 3000 лв.

ISBN — 954–418–091–5

Издателска къща „Галактика“

 

© Тинко Трифонов, преводач, 1998

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1998

© ИК „Галактика“, 1998

 

Robert Silverberg. The Man In The Maze

Copyright © 1969 by Robert Silverberg

Copyright © 1969 by Adberg, Ltd.

История

  1. — Корекция
  2. — Незначителни корекции (наклонен текст и нови редове) (Мандор)
  3. — Добавяне

5.

— Той продължава да прави номера — рече Бордман. — Ще излезе оттам.

— Не мисля — отвърна Роулинс. — Говореше сериозно.

— Ти стоя близо до него и не усети нищо, така ли?

— Нищо. Той вече не излъчва.

— И го знае?

— Да.

— Тогава ще излезе оттам — рече Бордман. — Ще го наблюдаваме и когато пожелае да го вземем от Лемнос, ще го вземем. Рано или късно той ще почувства нуждата от други хора. Преживял е толкова, че се нуждае да премисли всичко, и смятам, че лабиринтът е най-подходящото място за това. Не е готов да се хвърли отново в нормалния живот. Но ще излезе. Двете случки с извънземните унищожиха взаимно въздействието си върху него и той е готов да се върне в обществото.

— Не мисля, че е така — рече тихо Роулинс. — Не мисля, че са се унищожили в равен мащаб, Чарлз. Мисля дори, че той вече не е човешко същество.

Бордман се засмя.

— Да се обзаложим ли? Залагам пет към едно, че до пет години Мълър ще излезе доброволно от лабиринта.

— Ами…

— Значи, обзаложихме се.

Роулинс излезе от кабинета на възрастния мъж. Нощта се бе спуснала. Премина по моста извън сградата. След час щеше да вечеря с едно топло, нежно, всеотдайно същество, което бе извън мяра очаровано от връзката си с прочутия Нед Роулинс. Тя бе добра слушателка, придумваше го да й разказва истории за дръзки дела и кимаше важно, когато й заговореше за бъдещите предизвикателства. Освен това бе добра в леглото.

Поспря на моста и вдигна глава към звездите. Милиони, милиони блещукащи точици светлина потрепваха в небето. Там някъде бяха Лемнос и Бета Хидри IV, както и световете, завладени от радиосъществата, всичките доминиони на хората и дори, макар и невидима, но реално съществуваща — родната галактика на другите. Там някъде бяха лабиринтът върху обширната равнина, гората от гъбообразни дървета, високи стотици метри, както и хиляди планети, заселени с младите градове на земляните, и един чудат резервоар, в орбита около завладения свят. На хиляди планети живееха разтревожени хора, уплашени за бъдещето. Под гъбовидните дървета грациозно вървяха безмълвни, многоръки същества. В лабиринта живееше един… човек.

Може би след година ще посетя Мълър, помисли си Роулинс.

Все още бе твърде рано, за да знае как ще се развият събитията. Никой още не си представяше как ще реагират радиосъществата, ако изобщо реагират, на наученото от Ричард Мълър. Ролята на хидранците, усилията на хората да се защитят, излизането на Мълър от лабиринта, всичко това бе загадка — променливи величини. Вълнуваща и малко плашеща бе мисълта, че ще преживее всичкото това време на изпитания.

Прекоси моста. Видя как междузвездните кораби прорязваха мрака над него. Стоеше неподвижен, усещаше привличането на звездите. Цялата Вселена го притегляше, всяка звезда излъчваше своята сила. Сиянието на небето го заслепи. Открити пътища го примамваха. Помисли си за човека от лабиринта. Помисли и за момичето, гъвкаво и страстно, с очи като сребърни огледала, чието тяло го очакваше.

И изведнъж той се превърна в Дик Мълър, който някога също е бил на двайсет и четири години, с цялата галактика пред себе си. Дали за теб е било по-различно, попита той? Какво изпитваше, когато погледнеше към звездите? Къде те поразяваха най-силно? Тук. Тук. Точно тук, където поразяват и мен. И ти замина за там. И откри. И изгуби. И откри нещо друго. Спомняш ли си, Дик, как си се чувствал някога? Какво ще си мислиш днес, в твоя ветровит лабиринт? Дали ще си спомниш?

Кое те накара да ни обърнеш гръб, Дик?

В какво се превърна?

Забърза към момичето, което го очакваше. Пиха младо вино — тръпчиво, наелектризиращо. Усмихваха се един на друг над трепкащото пламъче на свещта. Сетне той потъна в мекотата й, а още по-късно двамата застанаха един до друг на балкона, който гледаше към най-великия от човешките градове. Светлините му се простираха до безкрая, издигаха се, за да се слеят с другите светлини горе. Той я обгърна, сложи ръка върху голия й хълбок и я притисна към себе си.

— Колко време ще останеш този път? — попита го тя.

— Още четири дни.

— И кога ще се върнеш?

— След като си свърша работата.

— Нед, няма ли да си починеш най-сетне? Няма ли да кажеш някога „Стига!“, да спреш да пътуваш, да си избереш една планета и да останеш на нея?

— Да — отвърна неопределено той. — Сигурно. След известно време.

— Не говориш сериозно. Казваш го просто така. Хората като теб никога не се установяват на едно място.

— Не можем… — прошепна той. — Продължаваме да вървим. Винаги съществуват нови светове… нови слънца…

— Ти искаш прекалено много. Искаш цялата Вселена. Това е грях, Нед. Човек трябва да приема границите.

— Да, права си. Знам, че си права — пръстите му пробягаха по гладката като сатен кожа. — Ние вършим каквото трябва. Опитваме се да се поучим от грешките на другите. Служим на нашата кауза. Опитваме се да бъдем честни пред себе си. Как би могло да бъде иначе?

— Мъжът, който се върна в лабиринта…

— Той е щастлив — рече Роулинс. — Той следва избрания от него път.

— Как е възможно това?

— Не мога да ти обясня.

— Сигурно ни мрази ужасно, за да обърне гръб на цялата Вселена.

— Той е над омразата — рече Роулинс. — Постигнал го е някакси. Той е в мир със себе си. Каквото и да означава това.

— Каквото ли?

— Да — рече с благ тон той.

Почувства среднощния хлад и я отведе вътре. Застанаха до леглото. Той я целуна тържествено и отново се замисли за Дик Мълър. Питаше се какъв ли лабиринт го очаква самия него в края на собствения му път. Притегли я в обятията си и усети натиска на твърдата плът върху собствената си хладна кожа. Легнаха. Ръцете му търсеха, галеха, ставаха все по-настойчиви. Тя задиша учестено.

Когато те видя отново, Дик, ще имам да ти разказвам много неща, помисли си той.

— Защо се е затворил отново в лабиринта, Нед? — запита го момичето.

— Поради същата причина, поради която отиде при извънземните. Поради причината, че всичко това се случи.

— И каква бе тази причина?

— Мълър обичаше човечеството — рече Роулинс.

Това бе една добра епитафия. Той притисна силно момичето. Но призори си тръгна.

Край
Читателите на „Човекът в лабиринта“ са прочели и: