Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man In The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Виктор Любенов (2004)
Корекция
Mandor (2008)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Човекът в лабиринта

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1998

Библиотека „Галактика“, №121

Преведе от английски: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Американска, първо издание

Излязла от печат юни 1998

Формат 70/100/32. Изд. №2453

Печатни коли 15. Цена 3000 лв.

ISBN — 954–418–091–5

Издателска къща „Галактика“

 

© Тинко Трифонов, преводач, 1998

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1998

© ИК „Галактика“, 1998

 

Robert Silverberg. The Man In The Maze

Copyright © 1969 by Robert Silverberg

Copyright © 1969 by Adberg, Ltd.

История

  1. — Корекция
  2. — Незначителни корекции (наклонен текст и нови редове) (Мандор)
  3. — Добавяне

3.

Бяха дошли добре екипирани, за да решат проблема с лабиринта. Мозъкът на кораба бе, разбира се, първокласен компютър, в който бяха заложени подробностите от всички предишни земни опити да се навлезе в града. Освен от един и за съжаление той бе единственият успешен. Ала архивите за предишните провали също бяха от полза. Базата данни на кораба имаше множество подвижни „ръце“: летящи и наземни дрони-сонди, шпионски „очи“, комплект от сензори и още, и още. Преди да рискуват човешки живот в лабиринта, Бордман и Хостийн щяха да опитат с целия си механичен арсенал. Механичните устройства можеха да се пожертват — на кораба имаше достатъчно документация и всички унищожени устройства лесно можеха да бъдат заместени с нови. Но щеше да дойде момент, когато дроните-сонди ще трябва да отстъпят мястото си на хората; целта бе да се събере възможно най-много информация, която хората да използват.

Никога досега не бяха правени опити да се пробие лабиринтът по такъв начин. Ранните изследователи просто влизаха в него и загиваха. Техните следовници знаеха достатъчно, за да избегнат по-очевидните капани и до известна степен бяха подпомогнати от добри сензорни устройства, но това щеше да е първият опит да се направи детайлно проучване, преди някой да пристъпи вътре. Никой не хранеше прекалени илюзии, че техниката сама ще им осигури безпрепятствен път, но това бе най-добрият подход към проблема.

Полетите през първия ден дадоха на всички добра визуална представа за лабиринта. Казано най-точно, изобщо не бе необходимо да се издигат във въздуха; можеха да следят големите екрани, удобно разположили се в лагера, и пак да получат прилична картина за устройството му, тоест можеха да оставят летящите сонди да свършат цялата работа. Но Бордман бе настоял да летят. Умът регистрира нещата по един начин, когато възприема видяното от екран, и по друг — когато сензорните впечатления те заливат направо от източника. Сега те всички бяха видели града от въздуха, бяха разбрали какво пазителите на лабиринта могат да сторят с дрон-сонда, която опитва да пробие защитното поле, обгърнало лабиринта.

Роулинс подхвърли идеята за възможността някъде в защитното поле да има нулева точка. В късния следобед провериха идеята, като натовариха сонда с метални сачми и я стационираха на петдесет метра над най-високата точка на лабиринта. „Очите“ на скенерите регистрираха всяко действие, след като сондата бавно се завърташе и изплюваше над града едно по едно топчета върху предварително определени площи от по един квадратен метър. Още с падането си всяко от тях се превръщаше в пепел. Успяха да изчислят, че дебелината на защитното поле варира в зависимост от разстоянието до центъра на лабиринта. Над вътрешните зони изтъняваше докъм два метра, далеч по-дебел бе защитният слой около външните граници — така се оформяше невидима шапка над града. Нулеви точки обаче нямаше; полето бе цялостно. Хостийн провери предположението дали полето ще се претовари, ако с топчетата се атакуват едновременно всички изпробвани квадрати. То се справи с всички от тях, като произведе единствен пламък над града.

С цената на няколко сонди-къртици откриха, че да се влезе в града през тунел бе също тъй невъзможно. Къртиците се заравяха в грубата песъчлива почва извън външните стени, сетне си проправяха път на петдесет метра дълбочина и когато се озоваваха под лабиринта, тръгваха отново нагоре. Всички бяха разрушени от защитното поле още на двайсет метра под земята; опитите да се излезе в самата основа на укрепленията също пропаднаха — полето очевидно обгръщаше града отвсякъде.

Един от енергетиците предложи да се монтира интерферентен пилон, с който да се изчерпи енергията на полето. Не се получи нищо. Стометровият пилон изсмука енергия от цялата планета; сини светкавици танцуваха и съскаха около акумулаторната му станция, ала ефектът върху защитното поле бе нулев. Реверсираха пилона и пуснаха един милион киловата в града, надявайки се полето да даде на късо. То „изпи“ всичко и изглежда бе готово да поеме още. Никой не можеше да предложи разумна теория, с която да обясни енергийния източник на полето.

— Сигурно се захранва от енергията на въртенето на планетата — предположи енергетикът, който бе съоръжил пилона, но доловил, че не е рекъл нищо полезно, се извърна и започна да реди сърдити заповеди в преносимия си микрофон.

Тридневни подобни изследвания показаха, че градът е неуязвим за проникване както от въздуха, така и изпод земята.

— Има само един начин да се влезе — рече Хостийн — и това е пешком, през главната порта.

— Ако жителите на града наистина са искали да бъдат в безопасност — попита Роулинс, — тогава защо са оставили отворена врата?

— Може би са искали да могат самите те да влизат и излизат, Нед — отвърна тихо Бордман. — Или пък са искали да дадат справедлив шанс на нашествениците. Хостийн, да изпратим ли някоя и друга сонда вътре?

Утринта бе мрачна. Сиви облаци покриваха небето, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще завали. Суров вятър вдигаше пясък от земята и го запращаше в лицата им. През облачния воал прозираше слънцето, плосък оранжев диск, сякаш залепен на небето. Изглеждаше съвсем малко по-голямо от Слънцето, гледано от Земята, макар да бе на половината разстояние. Слънцето на Лемнос бе мъждиво джудже M, студено и уморено — стара звезда, заобиколена от дузина стари планети. Лемнос, най-вътрешната, бе единствената планета, на която бе съществувал живот; другите бяха студени и мъртви, далеч от слабите лъчи на слънцето, замръзнали от ядрото до атмосферата си. Това бе една заспала система, толкова немощна, че дори и най-вътрешната планета се разтакаваше в трийсетмесечна орбита; трите пъргави луни на Лемнос се стрелкаха по пресичащи се орбити на няколко хиляди километра височина и най-скандално не се съобразяваха с преобладаващото в този свят настроение.

Застанал пред терминала на базата данни на хиляда метра разстояние от външните стени на лабиринта, Роулинс гледаше как съекипниците му подготвят сондите и инструментите си. Внезапно в душата му повя хлад. Дори и мъртвият, сякаш сипаничав Марс не го бе потискал така, защото Марс бе свят, който никога не е бил жив, докато тук бе съществувал живот, който бе продължил някъде другаде. А сега този свят бе свят на мъртвите. Веднъж в Тива той бе влязъл в гробницата на фараонски везир, погребан преди пет хиляди години, и докато другите от групата разглеждаха ярките стенописи с блестящи сцени на облечени с бели роби хора, носещи се с плоскодънните си лодки по Нил, той бе зърнал на хладния каменен под един умрял бръмбар, стиснал с крака малка топчица пръст. За него Египет винаги щеше да е свързан с този вкочанен бръмбар в прахта, а Лемнос — с тези есенни ветрове, с обрулената равнина и с потъналия в тишина град. Чудеше се как един толкова надарен, толкова пълен с енергия и човешка топлота мъж като Дик Мълър би могъл да пожелае да се оттегли в такъв мрачен лабиринт.

После обаче си спомни какво се бе случило с Мълър на Бета Хидри IV и допусна, че дори и мъж като Мълър сигурно е имал основателна причина да се оттегли в един такъв свят, в един такъв град. Лемнос предлагаше идеалното убежище: подобен на Земята свят, ненаселен, тук човек можеше да намери сигурно уединение. А ето че хората са тук, за да го подмамят навън и да го отмъкнат. Роулинс се намръщи. Гадно, гадно, гадно — помисли си той. Пак старата история за целта и средствата за постигането й. Видя отсреща грамадната фигура на Бордман, застанал край големия терминал, да размахва ръце насам и натам, за да насочва хората, които се разгръщаха близо до стените на града. Роулинс започна да схваща, че се бе оставил Бордман да го насили да участва в тази гадна авантюра. На Земята красноречивият стар дявол не се бе впускал в подробности по какъв точно начин възнамерява да получат подкрепата на Мълър. Ако се съдеше по думите му, тази експедиция щеше да прилича на блестящ кръстоносен поход. Както вече Роулинс бе почнал да схваща, Бордман никога не влизаше в подробности преди да му се наложи. Правило първо: пести стратегическите си ресурси. Никога не протягай пръв ръка. И ето че Нед бе тук, участник в този заговор.

Хостийн и Бордман разположиха дузина дрони пред различни входове на вътрешната част на лабиринта. Вече бе станало ясно, че единственият безопасен вход към града, е през североизточната порта; имаха обаче изобилие от дрони и искаха да съберат максимално количество информация. На екрана на терминала, който Роулинс наблюдаваше, блесна ярко част от схемата на лабиринта — частта, която се намираше точно пред него; картината се задържа достатъчно време и той можа да разгледа сложната плетеница от извивки, завои и зигзази на пътя. Трябваше да следи напредването на дрона в този сектор. Всички останали дрони се контролираха и от компютър, и от човек, докато Бордман и Хостийн бяха пред главния терминал, за да наблюдават развитието на операцията като цяло.

— Пускайте ги вътре — рече Бордман.

Хостийн даде командата и дроните се затътриха към градските порти. През очите на тумбестата, мобилна сонда Роулинс зърна за пръв път онова, което се намираше в зона H на лабиринта. Видя заоблена стена, като от надиплен порцелан, която се виеше напред вляво, както и бариера от метални въжета, провиснали от дебела каменна плоча от другата страна. Дронът заобиколи въжетата, които потрепериха и иззвънтяха в отговор на раздвижването на редкия въздух; продължи покрай основата на порцелановата стена и стигна до спускащия се навътре склон. Там стената рязко извиваше в обратна посока и оформяше нещо като помещение без покрив. Последния път, когато някой бе опитвал да влезе в лабиринта по този начин (при четвъртата експедиция), двама мъже бяха стигнали до това помещение; единият бе останал отвън и бе унищожен, а другият бе влязъл вътре и бе оцелял. Дронът влезе в помещението. Миг по-късно лъч чисто червена светлина, излъчен от средата на мозаечната украса върху стената, премете външния район досами помещението.

Гласът на Бордман долетя от говорителя, прикрепен до ухото на Роулинс:

— Изгубихме четири сонди в мига, в който влязоха през портите си. Точно както очаквахме. Как върви твоята?

— Следва плана — отвърна Роулинс. — Засега е добре.

— Би трябвало да бъде унищожена до шест минути след навлизането си. Колко време е минало досега?

— Две минути и петнайсет секунди.

Дронът вече бе излязъл от помещението и бързо пресичаше мястото, където бе пробляснал лъчът. Роулинс включи на общосензорна картина и долови мириса на обгорен въздух, на озон. Напред пътят се раздвояваше. От едната страна се намираше сводест каменен мост, който се извисяваше над нещо като яма, изригваща пламъци; от другата страна бе струпана безредна купчина камъни с циклопски размери, които се опираха опасно един в друг само с ръбовете си. Мостът изглеждаше по-примамлив, но Дронът моментално зави и започна да се катери по камъните. Роулинс го запита защо, а той предаде информацията, че „мостът“ изобщо не съществувал; бил изображение, проектирано от скенери, монтирани под отсрещните скели. Въпреки това Роулинс поиска симулирано проникване по моста и получи картина как дронът стъпва върху скелето, сетне върху солидния на пръв поглед мост и изгубва равновесие; докато се опитваше да възстанови равновесието си, скелето се издаде напред и го хласна в огнената яма. Хитро — помисли си Роулинс и потрепери.

Междувременно истинската сонда бе изпълзяла над камъните и се спускаше невредима от другата страна. Дотук бяха минали три минути и осем секунди. Нататък се простираше участък от прав път, който изглеждаше безопасен. Бе обрамчен от двете си страни със стометрови кули без прозорци, изградени от някакъв флуоресциращ минерал; гладки и лъскави, те излъчваха преливащи се шарки като моаре, докато дронът продължаваше по пътя си. В началото на четвъртата минута сондата заобиколи блестяща решетка, досущ като сключващи се челюсти, и се дръпна навреме от пилотонабивачка с формата на чадър, която стовари чука си със смазваща сила. Осемдесет секунди по-късно дронът заобиколи брезентова престилка, зад която зееше бездънна бездна, сръчно избягна петорка четириостри ножове, които изскочиха от настилката, и се озова на плъзгаща се пътечка, която бързо го понесе. Изтекоха още четирийсет секунди.

Целият този път бе изминат много отдавна от землянин-изследовател на име Картисънт, преди да загине. Той бе диктувал подробно описание на преживелиците си в лабиринта. Бе издържал пет минути и трийсет секунди и грешката му се състоеше в това, че не бе слязъл от пътечката в четирийсет и първата секунда. Онези, които го наблюдавали тогава отвън, не могли да разберат какво точно му се е случило после.

След като дронът слезе от пътечката, Роулинс го накара да направи нова симулация и видя бърза възстановка на най-вероятния вариант, изпълнен от компютъра: точно в този момент пътечката се разтвори, за да погълне пътника си. Сондата междувременно бързо се носеше към нещо, което приличаше на изход от тази най-външна зона на лабиринта. Пред него се виждаше добре осветен, красив площад, обрамчен от бавно носещи се капки на някакво светещо, перлено вещество.

Роулинс докладва:

— Вече съм в седмата минута и продължаваме, Чарлз. Изглежда точно пред нас има вход към зона G. Може би ще поискаш да се включиш и да проследиш моя екран.

— Ако издържиш още две минути, ще го направя — отвърна Бордман.

Сондата се спря току до вътрешната порта. Предпазливо включи гравитрона си и акумулира енергийно кълбо с маса, равна на собствената й. Запрати кълбото през вратата. Не се случи нищо. Удовлетворен от резултата, дронът се затътри през вратата. Докато минаваше през нея обаче двете крила на вратата се съединиха със смазваща сила, досущ като челюстите на мощна преса, и разрушиха сондата. Екранът на Роулинс изгасна. Той бързо превключи на една от висящите горе сонди; тя излъчи изображение на неговия дрон — размазана, двуизмерна карикатура на онова, което бе допреди миг. Роулинс разбра, че ако човек попадне в този капан, щеше да се превърне на каша.

— Сондата ми е унищожена — докладва той на Бордман. — Шест минути и четирийсет секунди.

— Както се очакваше — долетя отговорът. — Останаха ни само две сонди. Включи се и наблюдавай.

На екрана на Роулинс се появи основната схема: опростен и стилизиран чертеж на целия лабиринт, гледан отгоре. С малки кръстчета бяха обозначени унищожените сонди. След като поразгледа малко, Роулинс намери пътя, който бе изминал неговият дрон, кръстчето бе поставено точно на границата между двете зони, на мястото на вратата със сблъскващи се крила. Стори му се, че този дрон бе проникнал по-далеч от повечето други, но се наложи да се усмихне на детинската гордост, която изпита от откритието си. А и две от сондите продължаваха още да се движат навътре. Едната всъщност вече бе навлязла във втората зона на лабиринта, а другата се носеше по коридор, който водеше към този вътрешен кръг.

Схемата изчезна и Роулинс видя лабиринта така, както изглеждаше през камерата на единия от дроните. Почти елегантно металната колона с човешки бой си проправяше път през бароковата заплетеност на лабиринта, мина покрай златна колона, която излъчваше трептяща мелодия в някаква непозната хармония, покрай езеро от светлина, покрай мрежа от блестящи метални спици, покрай купчина стърчащи побелели кости. Роулинс само мярна костите, тъй като дронът продължи пътя си, но бе сигурен, че бяха човешки останки. Това място бе галактическа гробница за смелчаци.

Вълнението му се засилваше с напредъка на сондата. Толкова се бе слял с нея, че сякаш той самият се намираше в лабиринта и избягваше капан подир капан; изпита чувството на тържество с трупането на минутите. Това второ ниво на лабиринта не бе толкова разхвърляно като първото; тук имаше обширни булеварди, красиви колонади, дълги, осветени пасажи, водещи от главния път. Отпусна се; изпита гордост от ловкостта на дрона и от остротата на сензорните му устройства. Затова шокът бе невероятно болезнен, когато едно блокче от настилката се надигна неочаквано и дронът полетя по дълъг улей надолу, където енергично се въртяха зъбчатките на гигантска мелница.

И без това не бяха очаквали от тази сонда да стигне толкова далеч. Оставаше дронът, който бе влязъл през главната порта — безопасната. Скромният информационен фонд, натрупан с цената на много човешки жертви, бе насочвал сондата през всички опасности и сега тя бе навлязла дълбоко в зона G и почти бе стигнала до границите на зона F. Дотук всичко бе минало в рамките на очакванията; перипетиите на сондата съвпадаха с онези на хората, които бяха поели по този маршрут при предишните експедиции. Тя следваше точно техния път, завиваше тук, заобикаляше там, и вече осемнайсет минути се намираше в лабиринта без никакъв инцидент.

— Добре — рече Бордман. — Тук загина Мортенсен, нали?

— Да — отвърна Хостийн. — Последните му думи бяха, че стои до онази малка пирамида, след това замлъкна.

— Значи ето откъде започваме да събираме нова информация. Всичко, което узнахме досега, е, че архивите ни са точни. Това е пътят към лабиринта. Но оттук нататък…

Сондата, лишена от напътствия, се движеше вече много по-бавно, колебаеше се при всяка стъпка, за да разгърне мрежата си от събиращи данни устройства във всички посоки. Търсеше скрити врати, прикрити отвори в настилката, прожектори, лазери, маса-детектори, източници на енергия. Прехвърляше в централната база данни всичко, което научаваше, като така допълваше вече събраната информация с всеки извоюван сантиметър.

Извоюва всичко на всичко двайсет и три метра. Когато премина покрай малката пирамида, сондата сканира раздробеното тяло на изследователя Мортенсен, загинал в тази точка преди 72 години. Сондата предаде съобщение, че Мортенсен е попаднал в чувствителна на натиск преса, задействана от непредпазлива стъпка прекалено близо до пирамидата. Освен това дронът сполучи да преодолее два по-незначителни капана, след което не успя да се предпази от изопачаващия екран, който блокира сензорите му, и поради това той не можа да усети спускането на пулверизиращото бутало.

— Следващият ще трябва да изключи всичките си сензори, докато не премине тази точка — промърмори Хостийн, — да притича на сляпо. Е, мисля, че ще се справим.

— Може би човек би се справил по-добре от машината там — каза Бордман. — Не знаем дали този екран ще обърка човека така, както съсипа толкова сензори.

— Още не сме готови да пратим човек там — изтъкна Хостийн.

Бордман се съгласи — но не съвсем любезно, помисли си Роулинс, слушайки разговора им. Екранът отново светна: нов дрон си проправяше път. Хостийн бе заповядал втора вълна от апарати да потърси път в лабиринта, следвайки вече установения безопасен входен маршрут, и неколцина от тях вече се намираха на 18-минутната точка, където бе разположена смъртоносната пирамида. Хостийн прати един от тях напред, а остави другите да наблюдават. Водещата сонда стигна до обсега на изопачаващия екран и изключи всичките си сензори; залитна за миг като леко пийнала, защото не можеше да определи пеленгите си, но в следващия момент беше вече стабилна. Сега тя бе лишена от контакт с окръжаващата я среда, затова не обърна внимание на песента на сирените[1] от изопачаващия екран, която бе подвела предшественичката й да навлезе в обсега на пулверизиращото бутало. Фалангата дрони, които наблюдаваха извън зоната на действие на екрана, предаваше ясна и истинска картина до компютъра, който я сравняваше с фаталния маршрут на последната сонда и начерта безопасния път, заобикалящ коварното бутало. Мигове по-късно „слепият“ дрон отново се задвижи, воден сега от вътрешни импулси. Тъй като му липсваха данни за околността, той бе изцяло пленник на компютъра, който го побутваше да мине през серия малки шишове, докато най-сетне не заобиколи благополучно препятствието. След това сензорите му отново бяха включени. За да провери процедурата, Хостийн изпрати и втори дрон, също така „ослепен“, следващ единствено вътрешния си „глас“. И той успя. После опита с трета сонда, с включени сензори, която да попадне под влиянието на изкривяващия екран. Компютърът се опита да я преведе по безопасния път, но сондата, объркана от фалшивата информация, се понесе бясно встрани и бе размазана.

— Добре — рече Хостийн. — Щом можем да прекараме машина покрай капана, ще прекараме и човек. Затваря очи и компютърът изчислява движението му стъпка по стъпка. Ще се справим.

Водещият дрон започна отново да напредва. Измина седемнайсет метра след объркващия екран, когато бе прикован от сребриста решетка, която рязко изхвърли чифт електроди и избухна в пламъци. Роулинс гледаше мрачно как следващата сонда заобиколи това препятствие, за да стане малко след това жертва на ново. Множество дрони очакваха търпеливо реда си, за да продължат пътя напред.

Скоро там ще навлязат и хора, помисли си Роулинс. Ние ще влезем. Изключи терминала си и отиде при Бордман.

— Как ти се вижда дотук? — попита го той.

— Трудно, но не и невъзможно — отвърна Бордман. — Не може да е толкова трудно по целия път.

— Ами ако е?

— Сондите ни няма да се свършат. Ще картираме целия лабиринт, за да разберем къде са всички опасни точки, и тогава ще започнем самите ние.

Роулинс запита:

— Ти също ли ще влезеш, Чарлз?

— Разбира се. Както и ти.

— А какви са шансовете ни да излезем?

— Добри — рече Бордман. — Инак едва ли бих се заел сам с това. О, пътешествието ще е опасно, Нед, но не надценявай риска. Ние едва започнахме да опипваме лабиринта. След няколко дни ще го познаваме достатъчно добре.

Роулинс се замисли за миг.

— Мълър не е разполагал със сонди — рече накрая. — Как е успял да оцелее в този ад?

— Не знам — въздъхна Бордман. — Предполагам, че просто е по природа късметлия.

Бележки

[1] Алюзия за сирените от „Одисеята“ на Омир. Бел.пр.