Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man In The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Виктор Любенов (2004)
Корекция
Mandor (2008)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Човекът в лабиринта

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1998

Библиотека „Галактика“, №121

Преведе от английски: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Американска, първо издание

Излязла от печат юни 1998

Формат 70/100/32. Изд. №2453

Печатни коли 15. Цена 3000 лв.

ISBN — 954–418–091–5

Издателска къща „Галактика“

 

© Тинко Трифонов, преводач, 1998

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1998

© ИК „Галактика“, 1998

 

Robert Silverberg. The Man In The Maze

Copyright © 1969 by Robert Silverberg

Copyright © 1969 by Adberg, Ltd.

История

  1. — Корекция
  2. — Незначителни корекции (наклонен текст и нови редове) (Мандор)
  3. — Добавяне

Четвърта глава

1.

— Ето го — рече Роулинс. — Най-сетне!

Чрез „очите“ на дрона-сонда той се взираше в мъжа от лабиринта. Мълър се бе облегнал небрежно на една стена със скръстени ръце — едър, обветрен мъжага със сурова брада и масивен клиновиден нос. Не изглеждаше никак обезпокоен от присъствието на дрона.

Роулинс включи приемника за звука и чу Мълър да казва:

— Здравей, робот. Защо ми досаждаш?

Сондата естествено не отговори. Нито пък Роулинс, който би могъл да предаде съобщение чрез дрона. Стоеше до терминала — леко приведен, за да вижда по-добре. Уморените му очи примигваха. Нужни им бяха осем местни денонощия, за да измине една от сондите им целия път до центъра на лабиринта. Тези усилия им струваха над сто сонди; всяко напредване от двайсетина метра по безопасния маршрут изискваше пожертването на един робот. И все пак, не бе чак толкова зле, след като броят на погрешните решения в лабиринта бе близък до безкрайността. С малко късмет, с интензивното използване на корабния мозък и на силните сензорни устройства, бяха успели да избегнат всички очевидни капани и повечето от по-хитро замаскираните.

Роулинс се чувстваше изтощен. Цяла нощ не бе мигнал, наблюдаваше критичната фаза — навлизането в зона A. Хостийн си бе легнал. По-късно това стори и Бордман. Няколко души от екипажа все още бяха на вахта тук и на борда на кораба, но Роулинс бе единственият буден цивилен.

Запита се дали откриването на Мълър е било пресметнато да стане по време на неговата смяна. Навярно не. Бордман не би искал да рискува нещата да се провалят, като остави големия миг в ръцете на един новак. Е, толкова по-зле за него. Бяха оставили Роулинс дежурен, той бе придвижил сондата с няколко метра напред и ето, че сега гледаше Мълър.

Потърси у него признаци за вътрешно терзание.

Не се забелязваха. Мълър бе живял тук сам толкова много години, нима това не се е отразило никак на душата му? А и освен това номерът, който хидранците му бяха скроили, сигурно би трябвало да е оставил отпечатък върху лицето му. Доколкото Роулинс можеше да види, не бе така.

Е, очите му изглеждаха малко тъжни, а и устните му бяха прекалено стиснати и образуваха една черта. Ала Роулинс бе очаквал да види нещо по-драматично, нещо романтично, някакво отражение на агония върху лицето му. А вместо това видя само острите, безразлични, почти безчувствени черти на корав, издръжлив мъж, прехвърлящ вече средната възраст. Мълър бе побелял, облеклото му бе поокъсано; изглеждаше изтощен и износен. Но това разбира се трябваше да се очаква от човек, който бе живял в такова изгнание цели девет години. Роулинс искаше още нещо, нещо по-живописно: измършавяло, мрачно лице, тъмни очи, изпълнени с терзания.

— Какво искаш? — попита Мълър сондата. — Кой те праща? Защо не си вървиш?

Роулинс не посмя да отговори. Нямаше идея какъв гамбит бе замислил Бордман за този етап. Рязко натисна клавиша за застопоряване на сондата и се запъти бързо към купола, където нощуваше Бордман.

Той спеше под балдахин от животоподдържащи устройства. В крайна сметка бе на поне осемдесет години — макар изобщо да не изглеждаше на толкова, — и един от начините да не изглежда на толкова бе всяка нощ да се включва към един от поддържащите апарати. Роулинс бе малко притеснен да нарушава съня на старика, който бе така оплетен в личните си устройства. Към челото на Бордман бяха прикрепени чифт електроди, които гарантираха правилно и здравословно протичане на различните равнища на съня — така мозъкът се изчистваше от натрупаните през деня отрови. Ултразвуков филтър премахваше утайките и нечистотиите от артериите му. Хормоналният прилив се регулираше от гъста мрежа, която висеше над гърдите му. Цялата тази машинария бе свързана с корабния мозък. Под сложната животоподдържаща система Бордман изглеждаше нереален като восъчна фигура. Дишането му бе бавно и равномерно; меките му устни бяха отпуснати; бузите му изглеждаха подпухнали. Очните му ябълки се движеха бързо под клепачите — знак, че сънува. Дали не беше опасно да го събуди сега?

Роулинс не смееше да рискува. Не и директно, в никакъв случай. Излезе от стаята и включи терминала пред нея.

— Въведете на Чарлз Бордман сън — рече Роулинс. — Кажете му, че намерихме Мълър. Кажете му, че трябва да се събуди веднага. Кажете му: „Чарлз, Чарлз, събуди се, трябваш ни.“ Ясно ли е?

— Прието — отвърна корабният мозък.

Импулсът отлетя от купола до кораба, бе преведен във формат „отговор“ и се завърна в купола. Съобщението на Роулинс се просмука в съзнанието на Бордман чрез електродите на челото му. Доволен от себе си, Роулинс отново влезе в спалнята на стареца и зачака.

Бордман се размърда. Пръстите му се свиха и драснаха по уредите, в чиито обятия лежеше.

— Мълър… — прошепна той.

Очите му се отвориха. В първия момент не виждаше нищо. Но процесът на събуждането бе започнал и поддържащата система засили метаболизма достатъчно, за да може организмът му отново да функционира нормално.

— Нед? — рече дрезгаво Бордман. — Какво търсиш тук? Сънувах, че…

— Не беше сън, Чарлз. Аз ти го програмирах. Влязохме в зона A. Намерихме Мълър.

Бордман изключи системата и веднага се изправи седнал, бодър и нащрек.

— Колко е часът?

— Тъкмо се зазорява.

— И преди колко време го намери?

— Преди може би петнайсет минути. Застопорих сондата и дойдох веднага при теб. Не исках обаче да те будя грубо, затова…

— Добре, добре.

Бордман слезе от леглото. Залитна леко, като се изправи на крака. Още не бе постигнал дневната си енергичност, досети се Роулинс; истинската му възраст си казваше своето. Намери си извинение да извърне поглед, вторачи се в животоподдържащата система, за да не се налага да гледа месестите „паласки“ по тялото на Бордман.

Когато стигна неговата възраст, помисли си Роулинс, непременно ще се подлагам на редовно преобразяване. Това всъщност не е въпрос на суета. А въпрос на вежливост спрямо останалите. Не бива да изглеждаме възрастни, ако наистина не го искаме. Защо да се дразним?

— Да вървим — рече Бордман. — Задействай отново онази сонда. Искам да го видя веднага.

Като използва терминала в коридора, Роулинс активира отново сондата. На екрана се виждаше зона A на лабиринта, далеч по-уютна на вид от външните зони. Мълър не бе в кадър.

— Включи аудиосигнала само на приемане — рече Бордман.

— Включен е.

— Къде ще е отишъл?

— Сигурно е излязъл извън обсега на обектива — рече Роулинс. Той нареди на сондата да извърши пълен кръг, да направи обзор на ниските кубични къщи, на високите арки и стени. Притича някакво малко, подобно на котка животно, но от Мълър нямаше и следа.

— Беше точно тук — настоя нещастен Роулинс. — Той…

— Добре. Не е длъжен да стои на едно място, докато ме будиш. Подкарай сондата да пообиколи.

Роулинс активира дрона и го насочи към бавно изследване на улицата. Бе инстинктивно предпазлив, очакваше всеки миг да открие още капани, макар да си бе повтарял няколко пъти, че строителите на лабиринта сигурно не са заредили с опасности собствените си вътрешни покои. Мълър неочаквано излезе от сграда без прозорци и застана пред сондата.

— Значи пак си ти — рече той. — Отново си активиран, така ли? И защо не отговаряш? Какъв е корабът ти? Кой те праща?

— Да отговорим ли? — попита Роулинс.

— Не.

Бордман почти бе залепил лице до монитора. Избута ръцете на Роулинс от командните клавиши и се зае с фината настройка, докато лицето на Мълър не се очерта рязко на фокус. Бордман накара сондата да продължи да се движи, плъзгаше я пред Мълър, сякаш се опитваше да задържи вниманието му и да му попречи отново да изчезне.

Бордман рече тихо:

— Това е плашещо. Изражението на лицето му…

— Стори ми се, че изглежда доста спокоен.

— Какво знаеш ти? Аз помня този човек. Нед, това лице е излязло направо от ада. Скулите му са двойно по-изострени, отколкото бяха. Очите му са ужасни. Виждаш ли как са виснали устните му — отляво? Сигурно е прекарал лек удар. Но, предполагам, го е издържал добре.

Объркан, Роулинс потърси признаци на някакво чувство у Мълър. Не ги видя преди, не ги видя и сега. Но, разбира се, той нямаше истинска представа как би трябвало да изглежда Мълър. А Бордман естествено би трябвало да е много по-опитен в разгадаването на характера му.

— Няма да е лесно да го измъкнем от там — рече Бордман. — Той ще иска да остане. Но ние се нуждаем от него, Нед. Нуждаем се.

Мълър вървеше в крак със сондата и рече с дълбок и груб тон:

— Разполагаш с трийсет секунди, за да обявиш целта си. След това най-добре е да се обърнеш и да си вървиш там, откъдето си дошъл.

— Няма ли да говориш с него? — попита Роулинс. — Той ще унищожи сондата!

— Нека — рече Бордман. — Първият човек, който ще говори с него, ще бъде от плът и кръв и ще застане лице срещу лице с него. Това е единственият възможен начин. Той трябва да се ухажва, Нед. Не можем да го направим през говорителите на някаква си сонда.

— Десет секунди — рече Мълър.

Той бръкна в джоба си и извади лъскав, черен, метален глобус с размерите на ябълка и с малко квадратно прозорче. Роулинс никога не бе виждал подобно нещо. Може би някакъв вид извънземно оръжие, което Мълър бе открил в града, реши той, защото Мълър бързо вдигна глобуса и насочи прозорчето му към лицето на дрона.

Екранът изгасна.

— Май загубихме още една сонда — рече Роулинс.

Бордман кимна.

— Да. Последната, която губим. Сега вече ще започнем да жертваме хора.