Паметта на принц Коруин се е възвърнала. Той вече знае кой е и какво иска. И ще използва всяка възможност, за да го постигне. Но пътят е все още дълъг и бъдещето вещае нови и неизвестни опасности. Дали членовете на кралското семейство не са се увеличили, без никой да подозира? Ще успее ли Ерик да запази трона за себе си? Каква сила се крие в Авалон?

Серия
Хрониките на Амбър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Guns of Avalon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 101 гласа)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2014)

Издание:

Роджър Зелазни. Деветте принца на Амбър. Оръжията на Авалон

ИК „Бард“, София, 1994

Серия Хрониките на Амбър, №1 и №2.

Фантастични романи.

Превод: Вихра Манова

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32. Печатни коли: 25

Страници: 400. Цена: 65.00 лв.

 

Roger Zelazny. Nine Princes in Amber

© 1970 by Roger Zelazny

Roger Zelazny. The Guns of Avalon

© 1972 by Roger Zelazny

© Вихра Манова, превод, 1994

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „Бард“, 1994


По-долу е показана статията за Оръжията на Авалон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Оръжията на Авалон
The Guns of Avalon
Автор Роджър Зелазни
Първо издание 1972 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр фентъзи
Вид роман
Поредица Хрониките на Амбър
Предходна Деветте принца на Амбър
Следваща Знакът на Еднорога

„Оръжията на Авалон“ (на английски: The Guns of Avalon) е втората книга от поредицата фентъзи романи на Роджър Зелазни Хрониките на Амбър.

Сюжет

След бягството си от тъмницата в подземията на Амбър, принц Коруин се отправя към Авалон- Сянката, чийто владетел някога е бил. Там той трябва да осъществи плана си, с който да свали от трона брат си Ерик. По време на броденията си из Сенките, обаче, Коруин се сблъсква с няколко интересни личности-Ганелон- бивш приятел на Коруин, с когото са се разделили в не особено добри отношения, Лорейн-тайнствено момиче от Авалон, брат си Бенедикт, който умишлено се опитва да стои далеч от Амбър и тайнствената Дара, в чиито вени изглежда тече кръвта на Амбъритите, а Бенедикт е нейният прадядо...

Край на разкриващата сюжета част.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Деветте принца на Амбър Хрониките на Амбър Знакът на Еднорога
Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

I

Застанах на плажа, казах: „Сбогом, «Бътерфлай»“ и лодката бавно се завъртя, след което се насочи към открито море. Щеше да се върне сама до фара на Кабра, защото той се намираше близо до Сенките.

Обърнах се и загледах черната линия на дърветата отсреща, с пълното съзнание, че ми предстои дълъг път. Тръгнах натам и започнах да правя необходимите донагласяния в движение. Над смълчаната гора тегнеше предутринен мраз и това беше добре.

Тежах с около двайсет и пет килограма по-малко от обичайното за мен и все още от време на време виждах двойно, ала състоянието ми продължаваше да се подобрява. Бях избягал от тъмниците на Амбър и донякъде се бях възстановил с помощта на лудия Дуоркин и пияницата Джопин, в същия ред. Сега трябваше да намеря мястото, наподобяващо един друг свят — свят, който вече не съществуваше. Открих пътеката. Тръгнах по нея.

След известно време спрях при дървото с хралупата, което трябваше да е там. Бръкнах вътре, измъкнах моят посребрен меч и го закопчах на кръста си. Нямаше значение, че той бе останал някъде в Амбър. Сега беше тук, защото гората, през която вървях се намираше в Сенките.

Продължих напред още няколко часа, а невидимото слънце се издигаше зад лявото ми рамо. После си починах малко и пак тръгнах. Хубаво бе да виждам листата, скалите, пъновете, раззеленените дървета, тревата, тъмната пръст. Чудесно бе да вдишвам всички леки аромати на живата природа, да чувам нейното жужене, бръмчене, чуруликане. Господи! Колко скъпи ми бяха очите! Да бъдат с мен отново, след почти четири години мрак, беше нещо, за което не ми стигаха думи. И да се разхождам свободно…

Не спирах да вървя, а дрипавият ми плащ се вееше от утринния ветрец. Сигурно изглеждах над петдесетгодишен, с набръчкано лице, отпусната фигура, мършав. Кой би видял в мен онова, което бях?

Колкото и да вървях в Сенките, устремен към определено място, така и не го достигнах. Навярно влагах излишна сантименталност. Ето какво се случи…

 

 

Край пътя попаднах на седем мъже и шестима от тях бяха мъртви, разпръснати в различни пози след кървава сеч. Седмият седеше в полунадигнато положение, облегнал гръб върху обраслия с мъх ствол на стар дъб. Той бе отпуснал голия меч върху коленете си, а на десния му хълбок зееше страшна рана, от която още течеше кръв. За разлика от някои сред мъртъвците, не носеше доспехи. Сивите му очи бяха отворени и гледаха със стъклен поглед. Кокалчетата на ръцете му бяха ожулени, а дишането — тежко. Мъжът наблюдаваше изпод рунтавите си вежди как враните кълват очите на труповете. Нямаше вид да ме е забелязал.

Вдигнах качулката на плаща си и наведох глава, за да не се вижда лицето ми. После се приближих.

Някога го бях познавал или поне познавах човек, който много приличаше на него.

Той сграбчи меча и върхът му се насочи към мен, докато пристъпвах към него.

— Аз съм приятел — казах му. — Искате ли малко вода?

Мъжът се поколеба за момент, после кимна.

— Да.

Отворих манерката си и му я подадох.

Той отпи, закашля се, пийна още малко.

— Благодаря ви, сър — върна ми човекът манерката. — Жалко само, че не е пълна с нещо по-силно. Проклета да е тази рана!

— Имам и нещо по-силно. Стига да сте сигурен, че ще можете да го понесете.

Раненият протегна ръка, аз отпуших една плоска бутилчица и му я подадох. Този път кашля поне двайсет секунди, след глътката от острото питие на Джопин.

После лявата страна на устата му се усмихна и той леко ми намигна.

— Така е много по-добре — заяви. — Имате ли нещо против да капна малко върху хълбока си? Мразя да хабя хубаво уиски, но…

— Използвайте го всичкото, ако е необходимо. Ала като гледам, ръката ви доста трепери. Може би ще е по-добре аз да го сипя.

Мъжът кимна и разгърна коженото си яке. Разрязах ризата с моя кинжал и открих раната. Тя изглеждаше ужасно — дълбока, пронизала цялото тяло, на няколко сантиметра над края на бедрото му. Имаше и други, по-леки наранявания по ръцете, гърдите и раменете.

От голямата рана продължаваше да блика кръв и аз леко я попих, след което почистих наоколо с носната си кърпа.

— Сега стиснете зъби и гледайте настрани — поръчах и излях част от уискито.

Цялото му тяло подскочи в силен спазъм, който после се успокои до треперене. Но мъжът не извика. Не бях и мислил, че ще го направи. Сгънах кърпата и я притиснах върху раната. Завързах я там с дълга ивица плат, отпорена от края на плаща ми.

— Искате ли пак да пийнете? — попитах.

— Само вода — рече мъжът. — А после, страхувам се, ще трябва да поспя.

Той пи, след което главата му заклюма напред, докато се опря в гърдите. Човекът заспа, а аз му направих възглавница и го покрих с плащовете на мъртъвците наоколо.

Тогава седнах до него и загледах красивите черни птици.

Не ме беше познал. Нищо чудно. Ако му бях разкрил кой съм, сигурно щеше да ме познае. Предположих, че всъщност никога не сме се срещали, този ранен мъж и аз. Но в един по-особен смисъл, ние се познавахме.

Бях тръгнал сред Сенките в търсене на определено място, едно много специално място. То бе унищожено веднъж, но аз разполагах със силата да го възкреся, защото Амбър хвърля безкрайно много сенки. Децата на Амбър могат да се движат сред тях и такова беше моето наследство. Ако желаете, можете да ги наречете паралелни светове, алтернативни вселени, дори измислици на побъркан. Аз им викам сенки, както и всички останали, които притежават способността да се движат сред тях. Ние си избираме някоя възможност и вървим, докато я достигнем. Така, в известен смисъл, я създаваме. Нека оставим този въпрос дотук засега.

Целта на моето плаване и на пътуването ми по суша сега беше Авалон.

Преди векове живеех там. Това е една дълга, заплетена, славна и болезнена история, която може да опиша по-късно, ако живея достатъчно дълго, за да довърша този разказ.

Тъкмо вече се приближавах към моя Авалон, когато се натъкнах на ранения рицар и шестимата мъртъвци. Ако бях избрал да продължа, можеше да стигна до място, където шестимата да лежат мъртви, а той да е останал непокътнат… или рицарят да лежи мъртъв, а те да се смеят до него. Някой би могъл да каже, че това всъщност няма значение, щом като всички тези неща са възможни и следователно съществуват някъде из Сенките.

Всеки от моите братя и сестри — с изключение може би на Жерар и Бенедикт — дори не би хвърлил втори поглед. Аз, обаче, бях станал доста мекосърдечен. Невинаги съм бил такъв, ала изглежда сянката Земя, където бях прекарал толкова много години, ме бе поразмекнала малко, а сигурно и затварянето ми в тъмниците на Амбър ми бе припомнило какво представлява човешкото страдание. Не знам. Знам само, че не можех да подмина тежко ранен човек, който при това толкова приличаше на моя едновремешен приятел. Навярно ако прошепнех името си в ухото на този мъж, щях да получа в отговор само проклятия и ругатни.

Добре тогава. Оставам да се отплатя поне дотолкова: вдигам го на крака, след което продължавам по пътя си. Няма да има вреда, а дори може да помогна малко.

Седях там, гледах го и след няколко часа той се събуди.

— Добро утро — обадих се аз, докато развинтвах капачката на манерката си. — Искате ли вода?

— Благодаря — протегна ръка мъжът.

Наблюдавах го как пие и когато ми върна манерката, каза:

— Извинявайте, че не се представих. Държах се невъзпитано…

— Аз ви познавам. Наричайте ме Кори.

Той ме погледна, сякаш щеше да попита: „Кори кой?“, но размисли и само кимна.

— Чудесно, сър Кори — понижи ме той. — Бих искал да ви благодаря.

— Вече ми благодарихте с факта, че изглеждате по-добре. Искате ли да хапнете нещо?

— Да, благодаря.

— Имам тук малко сушено месо и хляб, който можеше да е и по-пресен — казах. — А ето и една буца сирене. Изяжте всичко, ако желаете.

Подадох му продуктите и той ги изгълта.

— Ами вие, сър Кори? — попита той.

— Вече ядох, докато спяхте — огледах се многозначително. Той се усмихна. — Значи сам се справихте и с шестимата?

Мъжът кимна.

— Великолепно. А сега какво да правя с вас?

Той опита да се вгледа в лицето ми, но не му дадох възможност.

— Не разбирам — рече накрая.

— Накъде сте се запътили?

— Имам приятели на около двайсет километра на север. Бях тръгнал натам, когато стана това. А много се съмнявам, че който и да е човек, пък дори и самият дявол, би могъл да ме носи на гръб чак дотам. Ако се изправя в цял ръст, сър Кори, ще разберете какво имам предвид.

Станах, измъкнах меча си и с един удар отсякох близката фиданка — стъблото й имаше горе-долу пет сантиметра диаметър. После я окастрих и скъсих до нужната дължина.

След това повторих действията си и с коланите и плащовете на убитите мъже стъкмих носилка.

Той ме наблюдаваше, докато свърших и накрая изкоментира:

— Въртите оръжието смъртоносно, сър Кори… а като гледам, мечът ви май е сребърен.

— Готов ли сте за малкото ни пътешествие? — попитах го аз.

— Какво ще правим с труповете? — настоя той.

— Да не искате да ги погребете по християнски? Зарежете ги! Природата ще се погрижи за всичко. Да се махаме оттук. Вече вонят.

— Бих желал поне да ги покрием. Те се биха добре.

Въздъхнах.

— Хубаво, щом това ще ви помогне да спите нощем. Не разполагам с лопата, но мога да ги затрупам с камъни. Могилата ще бъде обща, обаче.

— Няма значение — съгласи се мъжът.

Наредих шестте тела едно до друго. Чух го да мърмори нещо, което предположих, че е молитва за мъртвите.

Обградих ги с камъни. Наоколо скали имаше в изобилие, затова работех бързо, като избирах по-едрите, за да приключа по-скоро. И точно това ми беше грешката. Една от канарите трябва да тежеше към двеста килограма, а аз не я изтъркалях. Просто я вдигнах и я сложих отгоре.

Откъм неговото място се чу рязко поемане на въздух и разбрах, че е забелязал какво направих.

Тогава изругах:

— По дяволите, едва не получих херния от този! — след което започнах да подбирам по-малки камъни.

Щом свърших, рекох:

— Добре. Готов ли сте сега да тръгваме?

— Да.

Вдигнах го на ръце и го поставих на носилката. Той стисна зъби, за да не извика.

— Накъде да вървим? — попитах.

Той посочи с ръка.

— Обратно до пътеката. После по нея наляво, до разклонението. Оттам надясно. Как предлагате да…

Вдигнах цялата носилка на ръце, все едно той беше бебе и тя бе люлката му. След което се обърнах и тръгнах към пътеката.

— Кори? — обади се той.

— Да?

— Вие сте един от най-силните мъже, които съм виждал… и ми се струва, че трябва да ви познавам.

Не му отговорих веднага. После заявих:

— Опитвам се да поддържам добра форма. Здравословен живот и така нататък.

— … пък и гласът ви ми звучи познато.

Той се вглеждаше нагоре, като все още се опитваше да види лицето ми.

Реших бързо да го отклоня от тази тема.

— Как се казват тези ваши приятели, при които отиваме?

— Запътили сме се към крепостта на Ганелон.

— При това ментало! — възкликнах аз и едва не го изпуснах.

— Макар да не разбирам думата, която използвахте, от тона на гласа ви съдя, че е оскърбителна — заяви той. — Ако случаят е такъв, аз съм длъжен да поискам удовлет…

— Почакайте — спрях го аз. — Струва ми се, че говорим за двама души с едно и също име. Извинявайте.

През носилката почувствах как напрежението го напуска.

— Несъмнено е така — рече мъжът.

Продължих с него на ръце до пътеката, където завих наляво.

Той отново се унесе в сън, а аз ускорих крачка, стигнах до разклонението, за което ми бе споменал и се затичах, докато той похъркваше. Започнах да си задавам разни въпроси за шестимата мъже, които се бяха опитали да го убият и почти бяха успели. Надявах се, че нямат приятели, притаени наоколо из храстите.

Щом дишането му се промени, отново забавих крачка до нормален ход.

— Бях заспал — каза той.

— … и хъркахте — добавих аз.

— Колко път сте минали?

— Мисля, че към осем километра.

— И не сте уморен?

— Малко — признах аз, — но все още не достатъчно, за да се нуждая от почивка.

— Мили Боже! — възкликна той. — Радвам се, че не се срещнахме като врагове. Сигурен ли сте, че не сте самия дявол?

— Напротив, познахте — казах. — Не усещате ли миризмата на сяра? А дясното ми копито е силно натъртено.

Той наистина подуши няколко пъти въздуха, преди да се разсмее, което малко ме обиди.

Всъщност бяхме изминали повече от петнайсет километра, по моя преценка. Надявах се да заспи отново и да не проявява чак такава загриженост за разстоянието. Ръцете започваха да ме болят.

— Кои бяха тези шестима мъже, които убихте? — попитах го аз.

— Пазители на Кръга — отвърна той. — И те вече не бяха мъже, а обсебени хора. Сега се молете на Бога, сър Кори, душите им да почиват в мир.

— Пазители на Кръга ли? — изненадах се аз. — Какъв Кръг?

— Черния кръг — царството на безчинствата и отвратителните твари… — той си пое дълбоко дъх. — Източникът на всички нещастия по нашите земи.

— Тези земи не ми се виждат сполетени от особени нещастия — забелязах аз.

— Вече сме далече оттам, а владенията на Ганелон все още са прекалено силни за нашествениците. Но Кръгът се разширява. Усещам, че последната битка ще се води тук.

— Не мога да отрека, че събудихте любопитството ми.

— Сър Кори, ако не знаете нищо за тези неща, по-добре забравете думите ми, заобиколете Кръга и продължете по пътя си. Макар че с истинска радост бих се сражавал рамо до рамо с вас, тази битка не е ваша… а и кой би могъл да каже как ще завърши всичко това?

Пътеката започна да става по-стръмна. И тогава, през една просека между дърветата, в далечината видях нещо, което ме накара да забавя ход и да си спомня едно друго, подобно място.

— Какво… — понечи да запита моят товар, като се обърна, след което възкликна: — Я, май сме се движили по-бързо, отколкото предполагах. Ето я там нашата цел, крепостта на Ганелон.

В този момент мислите ми се насочиха към моя Ганелон, колкото и да не исках. Той беше предател и убиец и аз го бях изгонил от Авалон преди векове. Всъщност го бях отвел през Сенките в друго време и пространство, както по-късно брат ми Ерик бе постъпил с мен. Надявах се да не съм попаднал точно на мястото, където го бях пратил в изгнание. Не беше много вероятно и все пак бе възможно. Макар че той беше смъртен, с нормална продължителност на живота, а аз го бях заточил преди около шестстотин години, не беше изключено в този свят да са минали само няколко. Времето също е функция на Сенките и дори Дуоркин не знаеше всичко за начина му на поведение. А може и да е знаел. И това да го е накарало да полудее. Най-трудното нещо с Времето, както бях научил, бе да го създаваш. Във всеки случай реших, че това не може да е моят стар враг и бивш доверен приятел, защото той със сигурност не би тръгнал да спира никаква вълна от безчинства, колкото и да залива страната. По-скоро би отишъл право там, за да поведе лично отвратителните твари.

Това, което ме притесняваше, беше мъжът в ръцете ми. Неговият двойник също живееше тогава в Авалон, което означаваше, че тук наистина можеше да е минало съвсем малко време.

Нямах никакво желание да се срещам с онзи Ганелон, който ми бе добре известен и да бъда разпознат от него. Той не знаеше нищо за Сенките. Вероятно ще си помисли, че съм му направил някаква черна магия, вместо да го убия и макар да е оцелял, това може да е била по-лошата от двете възможности.

Но човекът в ръцете ми имаше нужда от място, където да се подслони и излекува, затова продължавах напред.

Интересно, все пак…

Изглежда в мен имаше нещо, поради което му се струвах познат. Ако в този свят, който не беше съвсем като Авалон, съществуваха някакви спомени за моя сянка, каква ли е била тя? И как ли ще посрещнат мен, в случай че бъда разпознат като тази сянка?

Слънцето клонеше към залез. Задуха хладен вятър, който подсказваше, че предстои мразовита нощ. Моят повереник отново похъркваше, затова реших да пробягам по-голямата част от оставащото разстояние. Не ми допадаше идеята, че тази гора на тъмно може да се превърне в място, гъмжащо от нечистите обитатели на някакъв проклет Кръг, за който не знаех нищо, ала който изглежда добре просперираше точно в този недвижим имот.

Така че тичах през удължаващите се сенки, като се стараех да изхвърля от главата си всички мисли за преследвания, засади, наблюдения, докато усетих, че не мога повече да ги пренебрегвам. Те се бяха усилили до предчувствие и точно тогава чух шума зад гърба си: едно тихо тап-тап-тап, като от стъпки.

Поставих носилката на земята, измъкнах меча си и се обърнах.

Тварите бяха две и приличаха на котки.

Шарките им бяха съвсем като на сиамки, само че и двете имаха размерите на тигри. Очите им бяха ярко жълти от край до край и нямаха зеници. Те седнаха, щом се обърнах и ме загледаха без да мигат.

Намираха се на около трийсет крачки от мен. Стоях полуобърнат между тях и носилката, с готов меч в ръка.

Тогава тази, която седеше отляво, отвори уста. Не знаех дали да очаквам мъркане или рев.

Вместо това, тя заговори:

— Човек, съвсем смъртен.

Гласът не звучеше като човешки. Беше прекалено висок.

— И все пак е още жив — заяви втората с подобен тон.

— Да го убием тук — предложи първата.

— Ами онзи, който го пази с меча? Хич не ми харесва.

— Смъртен човек?

— Елате да проверите — тихо ги подканих аз.

— Той е слаб и сигурно е стар.

— И все пак донесе другия от каменната могила дотук, бързо и без да си почива. Хайде да го нападнем от двете страни.

Веднага, щом се размърдаха, скочих напред и онази от дясната ми страна се хвърли към мен.

Острието на меча ми разсече черепа й и потъна в рамото. Докато се обръщах и го измъквах, другата се шмугна покрай мен и се насочи към носилката. Замахнах яростно.

Улучих я в гърба и мечът ми премина през цялото тяло. Чу се вик като скърцане на тебешир по черна дъска, котката падна разполовена на две и започна да гори. Другата също беше в пламъци.

Но тази, която бях разсякъл, още не беше мъртва. Главата й се обърна към мен, искрящите й очи срещнаха моите и ги задържаха.

— Умирам от окончателната смърт — каза тя — и затова те познах, Създателю на Прохода. Защо ни убиваш?

В този момент пламъците погълнаха главата.

Извърнах се, почистих меча си и го прибрах в ножницата. Вдигнах носилката без да обръщам внимание на измъчващите ме въпроси и продължих.

В мен започна да се прокрадва известна увереност за това какво представляваше създанието и какво бе имало предвид.

Понякога все още виждам в сънищата си онази горяща котешка глава, после се събуждам, изпотен и треперещ, а нощта ми изглежда по-тъмна и изпълнена с форми, които не мога да определя.

 

 

Крепостта на Ганелон беше обградена с ров, над който падаше подвижен мост, сега вдигнат. Във всеки от четирите ъгъла, където високите стени се срещаха, имаше по една кула. От вътрешната им страна се издигаха още кули, някои дори по-високи, и гъделичкаха коремите на ниските, мрачни облаци, затулили ранните звезди и проснали тъмните си сенки върху хълма, на който се намираше укреплението. В няколко от кулите вече се виждаше светлина, а вятърът носеше неясен шум от гласове.

Застанах пред подвижния мост, свалих товара си на земята, направих с шепите си фуния и извиках:

— Ехо! Ганелон! Двама пътници замръкнаха в нощта!

Чух издрънчаване на метал по камък. Почувствах, че някъде отгоре ме изучават. Примижах в тази посока, но очите ми още бяха далече от обичайната си форма.

— Кой е там? — долетя гласът, силен и гръмлив.

— Ланс, който е ранен и аз, Кори от Кабра, който го донесох тук.

Изчаках тази информация да бъде изкрещяна на друг часовой и чух как съобщението се подема от нови гласове по редицата.

След пауза от няколко минути, по същия начин долетя отговорът.

Накрая стражът извика към мен:

— Отдръпнете се! Ще спуснем подвижния мост! Можете да влезете!

Скърцането започна още докато говореше и след малко краят на моста се стовари върху земята от нашата страна на рова. Вдигнах отново товара си и влязох.

Така отнесох сър Ланселот дьо Лак до крепостта на Ганелон, на когото вярвах като на брат. Което означаваше, че не му вярвах изобщо.

 

 

Тълпа от хора се втурна към нас и бяхме обградени от въоръжени мъже. Ала те не показваха никаква враждебност, само загриженост. Намирах се в голям, покрит с калдъръм двор, осветен с факли и пълен с войнишки сламеници. Миришеше на пот, пушек, коне и готвено. Тук явно се бе разположила на бивак цяла малка армия.

Голяма част от мъжете ни бяха заобиколили, гледаха ни и си говореха, но тогава се приближиха двама, облечени в пълно снаряжение като за битка, и единият от тях ме докосна по рамото.

— Елате с мен — каза той.

Тръгнах и те застанаха от двете ми страни. Кръгът от хора се разтвори, за да ни пропусне. Подвижният мост вече се издигаше със скърцане. Запътихме се към главните постройки, изградени от черен камък.

Вътре преминахме през някакъв коридор и се озовахме в нещо, което приличаше на приемна. В дъното имаше стълба. Мъжът от дясната ми страна подкани с жест да се кача по нея. На втория етаж спряхме пред тежка дървена врата и стражът почука.

— Влез — извика отвътре един глас, който за съжаление ми звучеше много познато.

Влязохме.

Той седеше до голяма дървена маса, разположена край широк прозорец, който гледаше към двора. Носеше кафяво кожено яке върху черна риза и панталоните му също бяха черни. Крачолите им покриваха горната част на черните му ботуши. На кръста му имаше широк колан, от който висеше кинжал с дръжка във формата на копито. Върху масата пред него лежеше къс меч. Косата и брадата му бяха рижи, прошарени с бяло. Очите му бяха тъмни като абанос.

Погледна ме, след това насочи вниманието си към двамата стражи, които внесоха носилката.

— Сложете го върху леглото ми — нареди, после добави без да се обръща: — Родерик, погрижи се за него.

Лекарят му, Родерик, беше възрастен мъж, който ми се видя разумен човек. Реших, че няма да причини особена вреда и леко се отпуснах. Не бях носил Ланс цели двайсет километра, за да гледам как му пускат кръв.

Ганелон отново погледна към мен.

— Къде го намерихте? — попита той.

— На двайсет километра южно оттук.

— Кой сте вие?

— Наричат ме Кори.

Той се зае да ме изучава прекалено внимателно и подобните му на червеи устни се извиха в зачатък на усмивка под мустаците.

— Каква е вашата роля в тази история?

— Не разбирам какво имате предвид — отвърнах аз.

Стоях леко изгърбен, с отпуснати рамене. Говорех бавно, тихо, с малко запъване. Брадата ми беше по-дълга от неговата, посивяла от прах. Предполагах, че изглеждам доста стар. По моя преценка отношението му към мен показваше, че и той ме вижда така.

— Питам ви защо му помогнахте? — поясни Ганелон.

— Проява на човещина и така нататък.

— Чужденец ли сте? — Кимнах. — Е, тук сте добре дошъл за колкото време пожелаете да останете.

— Благодаря. Вероятно утре ще продължа пътя си.

— Направете ми сега компания на чаша вино и ми разкажете за обстоятелствата, при които го намерихте.

Съгласих се.

Ганелон ме остави да говоря без да ме прекъсва и през цялото време не откъсваше проницателния си поглед от мен. Макар че винаги бях смятал израза „пронизващи очи“ за пресилен, тази вечер не бях толкова убеден. Той направо ме пробождаше с тях като с кинжали. Започнах да се питам какво знае и доколко догадките му са свързани с мен.

Изведнъж усетих как умората ме поваля. Нервното напрежение, виното, топлата стая — всичко това взето заедно ми въздействаше и по едно време се почувствах като че ли стоя в ъгъла и наблюдавам сам себе си отстрани. Осъзнах, че все още не съм в състояние да издържам на продължително изтощение, въпреки справянето ми с кратките моменти на голямо напрежение. Забелязах, че и ръката ми трепери.

— Съжалявам — чух се да казвам. — Умората от деня започва да ме надвива…

— Разбира се — възкликна Ганелон. — Ще си поговорим пак сутринта. Сега се наспете. Наспете се добре.

После извика единия от стражите и му нареди да ме настани в някоя стая. Трябва да съм залитал по пътя, защото си спомням подкрепящата ръка на стража над лакътя си.

Тази нощ спах като убит, без сънища. Събудих се чак след четиринайсет часа.

На сутринта всичко ме болеше.

Хубавичко се измих. Върху шкафчето имаше леген с вода, а до него някой предвидливо бе оставил сапун и кърпа. Чувствах гърлото си натъпкано с прах, а очите — пълни с пясък.

Седнах и се замислих.

Едно време бях способен да пренеса Ланс на такова разстояние без да се чувствам след това като развалина. Едно време си бях проправил пътя с бой по склона на Колвир до сърцето на самия Амбър.

Това време беше отминало. Изведнъж се усетих така съсипан, както сигурно и изглеждах.

Налагаше се да направя нещо.

Твърде бавно възвръщах теглото и силата си. Този процес трябваше да бъде ускорен.

Реших, че седмица, две здравословен живот и усилени упражнения могат много да помогнат. Ганелон на практика с нищо не бе показал, че ме е познал. Чудесно. Тогава щях да се възползвам от предложеното ми гостоприемство.

Като взех това решение, аз се разрових из кухнята и си приготвих обилна закуска. Е, всъщност наближаваше обяд, но нека наричаме нещата с истинските им имена. Страшно ми се пушеше и изпитах някакво злорадо задоволство от факта, че не разполагах с тютюн. Съдбата се грижеше да остана верен на решението си.

Излязох на двора в прохладния, ясен ден. Останах там дълго, загледан в разквартируваните мъже, които провеждаха военното си учение.

В отсрещния край тренираха стрелци с лъкове и се целеха в мишени, закрепени върху купи сено. Забелязах, че използваха пръстени, надянати на палците им и опъваха тетивата по ориенталската техника, вместо с три пръста, както бях свикнал. Това ме накара да си задам някой и друг въпрос за тази Сянка. Въоръжените с мечове войници използваха и остриетата, и върховете на оръжията си и видях, че те бяха доста разнообразни, както и използваните за защита средства. По моя преценка в двора имаше около осемстотин души, а нямах представа колко още могат да се намират извън полезрението ми. Цветът на кожата, косата и очите им варираше от светло до съвсем тъмно. През дрънченето и свистенето долавях всякакви най-различни акценти, макар че повечето от тях говореха езика на Авалон, който е същия като в Амбър.

Докато ги наблюдавах, един от упражняващите се в бой с меч отпусна оръжието си, избърса чело и отстъпи назад. Противникът му не изглеждаше особено уморен. Реших, че това е моята възможност да потренирам както исках.

Приближих се до тях, усмихнах се и се представих:

— Аз съм Кори от Кабра. Наблюдавах ви — после се обърнах към едрия, мургав мъж, който се подхилваше при вида на почиващия си партньор. — Имате ли нещо против да се поупражнявам с вас, докато приятелят ви отдъхва?

Той продължи да се хили и ми посочи към устата и ухото си. Опитах още няколко езика, но никой не свърши работа. Затова взех да показвам с жестове меча, него и себе си, докато накрая схвана идеята. Противникът му изглежда също я одобри, защото ми предложи оръжието си.

Взех меча му. Той беше по-къс и доста по-тежък от Грейсуондир. (Това е името на моя меч, което знам, че не съм споменавал досега. С него е свързана цяла история и може да ви я разкажа, преди да научите какво ме доведе до този последен подстъп. А може и да я премълча. Но чуете ли ме да споменавам това име, ще знаете за какво става дума.)

Замахнах няколко пъти, за да свикна с оръжието, свалих плаща си, хвърлих го настрани и заех позиция.

Едрият мъж нападна. Отбих и преминах в настъпление. Той парира и отново се хвърли напред. Аз се справих с атаката му и пак настъпих към него. И така нататък. След пет минути знаех, че го бива. Ала знаех и че аз съм по-добър. Той ме спря на два пъти, за да му покажа маневрата, която бях използвал. И в двата случая я усвои много бързо. След петнайсет минути, обаче, усмивката му стана по-широка. Предположих, че това е моментът, когато побеждава повечето си противници благодарение на голямата си издръжливост, ако те изобщо успееха да устоят на атаките му дотогава. Той беше много издръжлив, трябваше да му го призная. След двайсетина минути на лицето му се появи озадачено изражение. Явно нямах вид, че мога да устоя толкова дълго. Но какво би могъл да знае един обикновен човек за силите, които се таят в потомъка на Амбър?

След двайсет и пет минути мъжът се обливаше в пот, ала продължаваше. Брат ми Рандъм изглежда — и понякога действа — като астматичен подрастващ хулиган, но веднъж се бихме в продължение на двайсет и шест часа, за да видим кой първи ще се откаже. (Ако ви интересува, това бях аз. За другия ден имах уговорена среща с момиче и исках да се явя на нея в прилична форма.) Можехме да продължаваме и още. И макар точно сега да не възнамерявах да изнасям подобни представления, знаех, че мога да издържа много повече от противника си. В края на краищата той беше само човек.

След около половин час мъжът дишаше тежко и все по-бавно отбиваше атаките ми. Още малко и щеше да разбере, че умишлено ги отслабвам, затова вдигнах ръка и отпуснах меча си, както бях видял да прави предишният му противник. Той също спря да се бие, после се втурна напред и ме прегърна. Макар да не разбирах какво казва, ясно ми бе, че е останал доволен от упражнението. Аз също бях доволен.

Ужасното беше, че се бях уморил. Усещах се леко замаян.

Но имах нужда от още. Обещах си този ден да се изтощя до смърт от тренировки, след което вечерта да се натъпча, да се наспя добре, да стана и пак да продължа.

Запътих се към стрелците. След малко взех назаем един лък и като използвах трипръстата си техника, пуснах стотина стрели. Справих се доста добре. После наблюдавах известно време конниците, с техните копия, щитове и боздугани. Продължих нататък. Загледах се и в тренировките по водене на бой без оръжие.

Накрая и сам се преборих с трима души поред. И тогава действително се почувствах капнал. Абсолютно. Напълно.

Седнах на сянка върху една пейка, изпотен, задъхан. Замислих се за Ланс, за Ганелон, за вечерята. След около десет минути се върнах в предоставената ми стая и пак се измих.

Вече изпитвах вълчи глад и се впуснах да търся вечеря и информация.

 

 

Още преди да съм се отдалечил от вратата, насреща ми се зададе единият от стражите, когото си спомнях от предишната вечер — онзи, който ме бе завел до стаята ми.

— Лорд Ганелон ви кани да се нахраните с него в покоите му, щом прозвучи гонгът за вечеря — рече той.

Благодарих му, уверих го, че ще отида, върнах се в стаята и се отпуснах на леглото, докато настъпи моментът. Тогава отново тръгнах.

Всички мускули започваха здравата да ме болят, а имах и няколко допълнителни контузии. Реших, че това е хубаво — щях да изглеждам по-стар. Потропах на вратата на Ганелон и едно момче ми отвори, а после забърза да помогне на друг младеж, който подреждаше масата близо до камината.

Ганелон беше облечен в зелени риза и панталон, носеше зелени ботуши и колан, и се бе разположил в стол с висока облегалка. Той се надигна, когато влязох и пристъпи напред да ме посрещне.

— Сър Кори, вече ми докладваха какво сте направили днес — каза той, докато ми стискаше ръката. — Сега ми е по-лесно да повярвам, че сам сте пренесли Ланс. Трябва да призная, че сте повече мъж, отколкото изглеждате — без да влагам никаква обида в това.

Усмихнах се.

— Не се обиждам.

Той ме отведе до един стол, подаде ми чаша светло вино, което беше малко прекалено сладко за моя вкус и рече:

— Като ви гледа човек, би си помислил, че може да ви събори с една ръка… А вие сте носили Ланс двайсет километра и по пътя сте убили две от онези проклетници, котките. Той ми разказа и за могилата, която сте издигнали, от големи камъни…

— Как се чувства Ланс днес? — прекъснах го аз.

— Наложи се да поставя охрана пред стаята му, за да съм сигурен, че ще си почива. Тази планина от мускули искаше да стане и да тръгне на разходка. Той ще остане в леглото цяла седмица, обаче, кълна се в Бога!

— Значи сигурно се чувства по-добре.

Ганелон кимна.

— Да пием за негово здраве.

— С удоволствие ще пия за това.

След като отпихме, той продължи:

— Ако разполагах с армия от мъже като вас, цялата история можеше да се развие другояче.

— Каква история?

— Кръга и неговите Пазители. Не сте ли чували за тях?

— Ланс само ги спомена. Това бе всичко.

Едното момче въртеше на шиш над слабия огън голямо парче месо. От време на време го поливаше с малко вино. Когато миризмата лъхнеше към мен, стомахът ми се свиваше, а Ганелон се усмихваше. Другото момче излезе от стаята и отиде да донесе от кухнята хляб.

Ганелон замълча задълго. Довърши си виното и отново напълни чашата. Аз отпивах бавно от моята.

— Чували ли сте някога за Авалон? — попита накрая той.

— Да — отвърнах. — Преди много време чух една балада от странстващ бард: „Отвъд Реката на благословените, край сенчестия бряг се спряхме — щом споменът за Авалон ни грабна, ний сълзи горестни проляхме. Мечовете се прекършиха в ръцете ни, щитовете окачихме на дъба. Сребърните кули бяха паднали, сред море от кръв. Колко мили са до Авалон? Нито една или безчет. Сребърните кули паднаха.“

— Авалон е паднал? — обади се той.

— Мисля, че бардът беше луд. Не знам да има никакъв Авалон. Думите му са останали в главата ми, обаче.

Ганелон извърна лице и помълча още няколко минути. Когато заговори, гласът му беше променен.

— Имаше — отрони той. — Имаше такова място. Аз живеех там, преди много години. Не знаех, че Авалон е паднал.

— Как сте дошли тук? — попитах го аз.

— Бях пратен в изгнание от владетеля-магьосник, Коруин от Амбър. Той ме отведе през мрак и лудост до тези земи, за да страдам и умра тук. И аз наистина страдах и много пъти бях на косъм от смъртта. Опитвал съм се да намеря обратния път, но никой не го знае. Говорил съм с магьосници и дори с взето в плен същество от Кръга, малко преди да го убием. Но никой не знае пътя към Авалон. Както се казва в баладата: „Николко или безброй“ — цитира погрешно той. — Спомняте ли си името на барда?

— Съжалявам, но съм го забравил.

— А къде се намира Кабра?

— Далече на изток, отвъд морето. Много далече. Кабра е островно кралство.

— Възможно ли е да се вербува там войска? Мога да осигуря добро заплащане.

Поклатих глава.

— Кабра е малка държава с малобройна войска, пък и пътят би отнел няколко месеца по вода и по суша. Войниците ни никога не са се били като наемници, а и народът ни не е никак войнствен.

— В такъв случай вие явно много се различавате от сънародниците си — отбеляза той, като пак ме погледна.

Отпих от виното си.

— Аз бях военен инструктор и обучавах Кралската гвардия.

— Тогава може би ще се съгласите да вършите същата работа тук и да ми помогнете в обучението на моите войници?

— Ще остана няколко седмици и ще се заема с това — отговорих.

Ганелон кимна и едва раздвижи устни в мимолетна усмивка.

— Новината, че прекрасният Авалон го няма ме натъжи. Но ако е така, това означава, че е много вероятно и онзи, който ме прати в изгнание да е мъртъв — той пресуши чашата си. — Значи дори и за демоните настъпва моментът, когато не могат да защитят владенията си. Тази мисъл ме насърчава. Може и ние да имаме шанс тук, срещу тези демони.

— Моля да ме извините — започнах аз, като реших че моментът е подходящ да вмъкна историята си, — но ако имате предвид онзи Коруин от Амбър, той не е загинал, когато — и ако — Авалон е паднал.

Чашата изхрущя в ръката му.

— Вие познавате Коруин? — попита Ганелон.

— Не, но съм чувал за него — отвърнах аз. — Преди няколко години срещнах един от братята му — човек на име Бранд. Той ми разказа за мястото, наречено Амбър и за голямата битка, когато Коруин и неговият брат Блийс повели войска срещу техния брат Ерик, който държал града. Блийс паднал от планината Колвир, а Коруин бил заловен. След коронацията на Ерик, Коруин бил ослепен и хвърлен в тъмниците под Амбър, където сигурно се намира и досега, ако междувременно не е умрял.

Лицето на Ганелон силно пребледня, докато говорех.

— Всички тези имена, които споменахте — Бранд, Блийс, Ерик, съм ги чувал от него през онези отдавна отминали дни. Преди колко време научихте това?

— Трябва да са минали четири години оттогава.

— Той заслужаваше по-добра съдба.

— След всичко, което ви е причинил?

— Ами, вижте — въздъхна той, — разполагах с много време да размисля над тези неща и не бих казал, че не съм му дал основание да постъпи така с мен. Той беше силен — по-силен от вас и дори от Ланс — и умен. Освен това умееше и да се весели. Ерик е трябвало да го убие бързо, а не да постъпва така с него. Аз не го обичам, но сега почти не изпитвам и омраза. Демонът заслужаваше по-добра съдба, това е всичко.

Второто момче се върна с кошница хляб. Онова, което се занимаваше с месото, го свали от шиша и го сложи на един поднос в средата на масата.

Ганелон кимна към него.

— Хайде да ядем.

Той стана и се премести до масата.

Аз го последвах. Почти не разговаряхме, докато се хранехме.

След като се натъпках така, че стомахът ми не можеше да поеме нито хапка повече и полях всичко с още една чаша прекалено сладко вино, започнах да се прозявам. На третия път, Ганелон избухна:

— Дявол да го вземе, Кори! Престанете! Заразително е! — Той с усилие възпря собствената си прозявка. — Хайде да подишаме малко чист въздух — предложи после и стана.

Тръгнахме да се разхождаме по крепостната стена, като се разминавахме с обикалящите часовои. Те се изпъваха и поздравяваха Ганелон, веднага щом видеха кой се приближава, той им отвръщаше и продължавахме нататък. Стигнахме до една бойница, където спряхме да си починем. Седнали върху камъка, вдишвахме вечерния въздух, хладен, влажен и пълен с горски аромати, и наблюдавахме появяването на звездите, една по една, върху потъмняващото небе. Камъкът под мен беше студен. Далече на хоризонта ми се струваше, че долавям проблясването на морето. Някъде под нас се чу крясък на нощна птица. Ганелон извади лула и отвърза торбичката с тютюн, която висеше на колана му. Той напълни лулата, натъпка я и драсна клечка кибрит. На светлината от пламъка лицето му би изглеждало сатанинско, ако устата му не беше така мрачно увиснала и веждите не бяха присвити над изпълнените с болка очи. За дявола е характерна злата усмивка, а не подобен печален израз.

С удоволствие вдишвах дима. След известно време, Ганелон заговори, отначало тихо и много бавно:

— Помня Авалон. Там се родих и израснах в най-обикновено семейство, но добродетелността никога не е била сред силните ми черти. Набързо профуках наследството си и тръгнах по пътищата, където започнах да ограбвам пътници. По-късно се присъединих към банда от мъже като мен. Когато открих, че съм най-силният и най-способният да ръководя, станах техен главатар. За главите на всички ни бяха обявени награди. Най-голямата беше за моята.

Той вече говореше по-бързо, гласът му стана по-ясен, а избираните думи звучаха като ехо от миналото му.

— Да, помня Авалон, с неговите сребърни кули и прохладни води, където звездите светеха като огньове през нощта, а дневната зеленина беше винаги пролетна. Младост, любов, красота… познах всичко това в Авалон. Горди жребци, лъскав метал, нежни устни, тъмна бира. Чест… — Ганелон поклати глава. — По-късно, когато в кралството започна война, владетелят предложи пълно помилване за всички разбойници, които тръгнат с него на бой срещу бунтовниците. Този владетел беше Коруин. Аз се присъединих към него и потеглих на война. Станах офицер, а по-късно и член на неговия щаб. Спечелихме сраженията и потушихме бунта. После Коруин продължи мирно да управлява, а аз останах в двора му. Това бяха хубавите години. От време на време имаше стълкновения по границите, но ние винаги излизахме победители. Той поверяваше тези неща на мен. После Коруин подари едно херцогство, заедно с титлата, на дребен благородник, за чиято дъщеря искаше да се ожени. Аз бях кандидат за това херцогство и той неведнъж бе намеквал, че един ден то може да стане мое. Изпаднах в ярост и когато бях изпратен на южната граница, където положението винаги беше напрегнато, извърших предателство. Много от хората ми загинаха, а нашествениците нахлуха в кралството. Поради неуспеха в опитите да бъдат разгромени, наложи се самият Коруин отново да грабне оръжието. Нашествениците прииждаха с огромна численост и аз си мислех, че ще успеят да завладеят страната. Надявах се да го направят. Но Коруин, с лисичата си хитрост, надделя. Побягнах, но бях пленен и отведен при него за наказание. Проклех го и го заплюх. Не пожелах да му се поклоня. Мразех земята, по която стъпваше, пък и обреченият няма причини да не покаже храброст, да си отиде като мъж. Коруин заяви, че ще прояви милост към мен, заради предишните ми заслуги. Казах му да си задържи милостта и тогава разбрах, че той издевателства над мен. Нареди да ме развържат и се приближи. Знаех, че може да ме убие с голи ръце. Опитах се да окажа съпротива, но безуспешно. Коруин ме удари веднъж и аз паднах. Когато се свестих, бях здраво завързан върху задницата на коня му. Той яздеше напред и от време на време се обръщаше към мен. Не му отговарях изобщо, но пътят ни минаваше през чудни земи, някои от тях излезли сякаш от кошмар и тогава разбрах, че притежава магьосническа власт — тъй като никой пътешественик, който бях срещал преди, не бе минавал през местата, видени този ден. После Коруин произнесе присъдата ми за изгнание, освободи ме на това място, обърна се и пришпори коня си обратно.

Ганелон спря да говори и разпали лулата си, която бе започнала да изгасва. Той пафка известно време и продължи:

— Много наранявания, удари, ухапвания и бой получих тук, от зверове и хора, и често едва успявах да запазя живота си. Коруин ме бе оставил в най-ужасната част на страната. Но един ден нещата се обърнаха. Въоръжен рицар в доспехи ми заповяда да се махна от пътя му, за да мине. Тогава на мен ми беше все едно дали ще живея или ще умра, затова го нарекох сипаничаво копеле и му казах да върви по дяволите. Той се втурна срещу мен, аз сграбчих копието му и го наведох към земята, като по този начин свалих рицаря от коня. Направих му една широка усмивка под брадата със собствения му кинжал и се сдобих с жребец и оръжие. Тогава сериозно се заех да отмъщавам на всички онези, които се бяха отнесли зле с мен. Хванах се пак със стария си занаят, разбойничеството и отново събрах около себе си шайка главорези. Броят ни непрекъснато нарастваше. Когато станахме няколкостотин души, нуждите ни вече бяха значителни. Ние нахлувахме в някое малко градче и го превземахме. Местните сили на реда се страхуваха от нас. Животът беше хубав, макар и не чак така прекрасен, както в Авалон, който никога вече няма да видя. Всички из крайпътните страноприемници се разтреперваха при звука от копитата на конете ни, а пътниците си подмокряха гащите, щом ни чуеха да се приближаваме. Ха! Това продължи няколко години. По следите ни изпращаха големи въоръжени отряди, за да ни унищожат, но ние винаги успявахме или да ги избегнем, или да ги победим. Ала един ден се появи Черния кръг и никой така и не разбра защо. — Той засмука по-ожесточено лулата си, загледан в далечината. — Казвали са ми, че е възникнал като малък пръстен от отровни гъби, някъде на запад. В центъра му било открито мъртво момиченце, а мъжът, който го намерил — баща му — няколко дни по-късно умрял в страшни конвулсии. Веднага плъзнаха слухове, че мястото е прокълнато. През последвалите месеци петното бързо се разрасна, докато стана два километра в диаметър. Във вътрешността му тревата потъмня и заблестя като метална, но не увяхна. Дърветата се изкривиха и листата им почерняха. Те се полюляваха и когато нямаше никакъв вятър, а между клоните им прелитаха и танцуваха прилепи. По здрач хората забелязваха да се движат странни форми — винаги вътре в Кръга, забележете, — а нощем се появяваха светлини, като от малки огньове. Кръгът продължаваше да расте и онези, които живееха покрай него избягаха — повечето от тях. Неколцина останаха. Говори се, че тези, които останаха, са сключили някаква сделка със зловещите същества. А Кръгът продължаваше да се разширява, разливаше се като вълничките от хвърлен в езеро камък. Все повече хора оставаха да живеят в него. Аз съм разговарял с тези хора, бил съм се с тях, убивал съм ги. Във всички им сякаш има нещо мъртво. Гласовете им са лишени от интонация, лицата им не изразяват нищо и наподобяват маски. Те започнаха да изскачат от Кръга на банди и да мародерстват наоколо. Извършваха безмилостни убийства. Безчинстваха и оскверняваха храмове. Опожаряваха всичко зад гърба си. Никога не крадяха предмети от сребро. А след няколко месеца, започнаха да се появяват и други същества — със странни форми, като дяволските котки, които вие сте убили. После Кръгът започна да расте по-бавно и накрая почти спря, като че ли бе достигнал някаква граница. Но сега от него излизат всякакви твари — някой път дори посред бял ден — и вилнеят из земите около периметъра му. Щом унищожат напълно околността, Кръгът се разширява и поглъща новите райони. Така растежът му продължава, все по този начин. Старият крал, Утър, който дълго време ме преследваше, изцяло забрави за мен и съсредоточи всичките си сили да охранява този проклет Кръг. Това започна да ме тревожи, тъй като не ми допадаше възможността, както си спя да ме докопа някой пръкнал се в ада кръвопиец. Затова събрах петдесет и пет души от своите хора — всички, които се съгласиха доброволно, защото не исках да водя със себе си страхливци — и един следобед се втурнахме с конете си в Кръга. Попаднахме на групичка от хората с мъртвите лица, които горяха жив козел върху каменен олтар. Избихме ги почти до крак. Един от тях хванахме жив и го привързахме към собствения му олтар, където го разпитахме. Той ни каза, че Кръгът ще продължи да расте, докато не покрие цялата земя, от океан до океан. Един ден краищата му ще се срещнат от другата страна на света. За нас било най-добре да се присъединим към тях, ако искаме да си спасим кожите. Тогава един от моите хора го прониза и той умря. Наистина умря, аз умея да различавам кога някой е мъртъв. Достатъчно често съм убивал сам. Но когато кръвта му покапа върху камъка, устата му се отвори и от нея изригна най-силният смях, който съм чувал през живота си. Той заеча като гръмотевица навсякъде около нас. После мъжът седна, бездиханен, и започна да гори. Докато пламъците го поглъщаха там, върху олтара, формата му се промени и той заприлича на горящ козел — само че по-едър. И от създанието долетя глас, който каза: „Бягайте, смъртни! Но вие никога няма да напуснете този Кръг!“ Е, можете да ми вярвате, че побягнахме! Небето почерня от прилепи и други… неща. Чухме и шум от копита. Пришпорихме конете си навън, с извадени мечове в ръка и убивахме всичко, което се приближеше към нас. Имаше котки, като онези, които сте убили вие, змии, разни подскачащи същества и Бог знае още какво. Като наближихме края на Кръга, един от патрулите на крал Утър ни видя и ни се притече на помощ. Шестнайсет от петдесет и петимата мъже, които бяха дошли с мен, успяха да се измъкнат. А и от самия патрул загинаха поне трийсет души. Когато разбраха кой съм аз, отведоха ме при краля. Тук. По-рано това беше дворецът на Утър. Разказах му какво съм направил и какво съм чул и видял. Той постъпи по същия начин като Коруин. Предложи пълно помилване за мен и хората ми, ако му помогна в борбата срещу Пазителите на Кръга. След онова, което бях преживял, аз осъзнах, че това нещо трябва да бъде спряно. Така че се съгласих. После се разболях и ми казаха, че съм бил в делириум три дни. Когато се възстанових, бях слаб като дете и научих, че всички, влезли с мен в Кръга, са минали през същото. Трима бяха умрели. Тогава се върнах при своите хора, разказах им какво бе станало и те до един дойдоха с мен. Охраната около Кръга стана по-силна. Ала не можехме да го удържим. През годините, които последваха, Кръгът продължи да расте. Водихме много битки. Аз често получавах повишения, докато не станах дясната ръка на Утър, както се бе случило и преди с Коруин. После битките се превърнаха в сражения. Все по-големи групи изскачаха от тази дупка към ада. Няколко пъти загубихме. Те завладяха някои от предните ни постове. И тогава една нощ от Кръга се изля армия — орда — от хора и всякакви същества, които се биеха с тях. Тази нощ се срещнахме с най-голямата виждана до този момент войска. Самият крал Утър се включи в битката, въпреки моите съвети — тъй като годините му не бяха малко — и през същата нощ той загина, като остави кралството без владетел. Исках мястото му да бъде заето от моя капитан, Ланселот, защото знаех, че е много по-достоен от мен… Странно… В Авалон познавах един Ланселот също като него — но този човек не ме позна, когато се срещнахме за първи път. Много странно… Все едно, той отказа и отговорността падна върху мен. Не исках да съм владетел, но ето ме тук. Вече три години отстоявам на нашествениците от Кръга. Всичките ми инстинкти крещят да бягам. С какво съм му длъжен на този проклет народ? Какво ме интересува дали отвратителният им Кръг ще се разшири? Мога да пресека морето до някоя земя, където той няма да стигне, докато съм жив и да забравя цялата история. По дяволите! Не съм искал тази отговорност! Обаче сега тя е моя!

— Защо? — попитах го аз и гласът ми прозвуча необичайно и за мен самия.

Настъпи мълчание.

Ганелон изтръска лулата си. Напълни я пак. Отново я запали. Замислено взе да пуши.

Мълчанието се проточи.

— Не знам — каза той накрая. — Бях готов да забия нож в гърба на човек за едни обувки, ако се окажеше, че са ми необходими, за да не ми замръзнат краката. Веднъж съм го правил, затова знам. Но… в случая е различно. Това чудо вреди на всички, а аз съм единственият, който може да направи нещо. Дявол да го вземе! Знам, че един ден ще ме погребат тук, заедно с всички останали. Но не мога да ги оставя. Трябва да удържам тези изчадия, докато имам сили за това.

Нощният въздух бе прояснил главата ми и вече не ми се спеше, макар че здравата бях замръзнал.

— Не би ли могъл Ланс да те замести? — попитах аз.

— Мисля, че да. Той е добър човек. Но има и нещо друго. Струва ми се, че онова същество-козел, каквото и да беше то, там на олтара, малко се страхува от мен. Бях влязъл вътре и то ми бе предрекло, че никога вече няма да се измъкна, а аз го направих. Оцелях и от болестта, която последва. То знае, че през цялото време аз водя битките срещу него. Ние спечелихме онова страшно, кърваво сражение в нощта, когато Утър загина и тогава срещнах съществото под друга форма, ала то ме позна. Може би донякъде и това го възпира засега.

— Каква форма беше приело?

— Нещо, наподобяващо човек, но с рога на козел и червени очи. То яздеше петнист жребец. Известно време се бихме, но после вълната на сражението ни раздели. Което бе добре дошло за мен, защото съществото щеше да ме надвие. Щом кръстосахме мечове, то отново заговори и аз веднага познах този ечащ в главата ми глас. Създанието ме нарече глупак и ми каза, че нямам никакви шансове да успея. Но когато настъпи сутринта, бойното поле беше наше и ние ги изтикахме обратно в Кръга, като ги избивахме, докато бягаха. Ездачът на петнистия жребец ни се изплъзна. Оттогава сме водили и други битки, но никоя не е била като онази. Ако аз напусна тези места, друга такава армия — която сигурно се подготвя и в този момент — ще нападне. Онова нещо по някакъв начин ще разбере, че съм се махнал — точно както е знаело, че Ланс ми носи нов доклад за разположението на войските вътре в Кръга и е изпратило Пазителите да го убият на връщане. То вече знае за вас и сигурно се пита как ли ще се развият събитията. Вероятно се чуди кой сте, при вашата огромна сила. Ще трябва да остана тук и да се бия, докато падна в битката. Не ме питайте защо. Надявам се само преди да настъпи този ден, поне да разбера как се е появило това чудо — защо този Кръг се намира там.

В този момент покрай главата ми нещо прошумоля. Бързо се наведох, за да го избягна, каквото и да беше то. Оказа се, обаче, че не е необходимо. Беше само птица. Бяла птица. Тя кацна на лявото ми рамо и остана там, като издаваше тихи звуци. Вдигнах ръка и птицата скочи на китката ми. За крачето й беше завързана бележка. Отвързах я, прочетох я и я смачках в шепа. После се заех да изучавам невидимите гледки в далечината.

— Какво има, сър Кори? — попита Ганелон.

Бележката, която бях изпратил към своята цел, написана от собствената ми ръка, изпратена по птицата на моето желание, можеше да стигне само дотам, където се окажеше следващата ми спирка. А тя не бе непременно мястото, което имах предвид. Както и да е, бях прочел собствените си вещания.

— Какво е това? — настоя той. — Какво държите в ръка? Някакво съобщение ли?

Кимнах. И му го подадох. Нямаше как да го изхвърля, след като ме бе видял да го получавам.

Бележката гласеше: „Идвам“ и носеше моя подпис.

Ганелон разпали лулата си и я прочете на светлината й.

— Той е жив? И идва тук?

— Така изглежда.

— Много странно. Изобщо не мога да разбера.

— Звучи като обещание за подкрепа — казах аз и освободих птицата, която изкряска два пъти, направи кръг над нас и отлетя.

Ганелон поклати глава.

— Нищо не разбирам.

— Защо да гледаме зъбите на кон, който получавате даром? Засега сте успели само да задържите този Кръг да не се разраства.

— Така е — потвърди той. — А Коруин може и да е способен да го унищожи.

— Нищо чудно да е просто шега — допълних аз. — И то жестока.

Ганелон пак поклати глава.

— Не. Не е в неговия стил. Питам се, какво ли цели?

— Най-добре първо да се наспим.

— И без това не мога да направя нищо друго точно сега — подтисна една прозявка той.

Изправихме се и тръгнахме обратно по стената. В края й си пожелахме лека нощ и аз се заклатушках към бездната на съня, където се хвърлих с главата надолу.