Роджър Зелазни
Безсмъртният (1)

Глава 1

— Ти си каликанзър — неочаквано прошепна тя.

Аз се обърнах на лявата си страна и се усмихнах в тъмното.

— А лапите и рогата си оставих в Управлението…

— Значи и ти знаеш онази история!

— Другите ми казват Номикос.

Пресегнах се и я докоснах.

— И този път ли ще унищожиш света?

Засмях се и я притеглих към себе си.

— Ще си помисля. Ако така й е писано на Земята…

— Нали знаеш, че всички деца, родени по Коледа, са с каликанзърова кръв — продължи тя, — а ти веднъж ми каза, че рожденият ти ден е точно на…

— О, стига!

Едва сега осъзнах, че говори почти сериозно. След като си се нагледал на какво ли не по Старите места и Горещите зони, вече си склонен да повярваш в която и да било легенда — като например разказа за онези приближени на Пан^[1] елфи, дето се събирали всяка пролет и прекарвали десетина дни в опити да отрежат Дървото на Света, само за да бъдат разпръснати в последния момент от Великденските камбани. (Динг-донг, удрят камбаните, скръц-скръц, скърцат зъбите им, троп-троп, тропат копитата и прочие). Двамата с Касандра нямахме навика да обсъждаме в леглото теми от религията, политиката или егейския фолклор, но въпреки това като човек, роден по тези места, не можех толкова лесно да се отърся от спомените, някои от които все още съвсем пресни.

— Обиждаш ме — произнесох, също полу на шега.

— И ти…

— Прощавай.

Отпуснах се.

Мина известно време преди да обясня:

— Като бях малък, другите деца все ме блъскаха и ми викаха „Константин каликанзъра“. Сетне, когато пораснах и станах по-грозен, престанаха да го правят. Поне не ми го казваха в очите…

— „Константин“? Това ли ти е името? А аз все се питах…

— Всъщност е Конрад, така че забрави го.

— Но на мен ми харесва. Предпочитам да ти викам „Константин“, вместо „Конрад“.

— Щом ти харесва…

Луната подаде нащърбеното си лице през прозореца и ме погледна подигравателно. Не можех да я стигна, нито прозореца и затова обърнах глава. Нощта беше студена, беше влажна, беше мъглива, беше такава, каквато е винаги в този край.

— Пълномощникът по Изкуствата, Паметниците и Архивите за планетата Земя не е човек, който би отрязал Дървото на Света — произнесох пресипнало аз.

— Моят каликанзър — отвърна тя — та аз не съм казала нищо подобно! И без това с всяка година камбаните намаляват. Просто имах чувството, че тъкмо ти ще промениш нещата. Може би…

— Сбъркала си, Касандра.

— Уплаших се, студено ми е…

Изглеждаше толкова красива в сумрака и аз я прегърнах, за да я запазя от мъгливото, мъгливото утро.

* * *

Опитвайки се да възстановя събитията от последните шест месеца едва сега осъзнах, че докато се гушехме зад стената на страстта и обичта, с която бяхме оградили нашия октомври и остров Кос, Земята вече беше станала играчка в ръцете на онези, които рушат всякакви подобни стени. Подредени в стройни редици, силите на окончателното разрушение вече маршируваха сред руините — неумолими, безстрастни, с вдигнати за поздрав ръце. Корт Миштиго вече се беше приземил край Порт-о-Пренс със своя античен „Солбус 9“, пристигнал тук направо от Титан, с цял куп нови ризи, обувки, чисто бельо, чорапи, солидни запаси от отлежало вино, лекарства и последните записи от цивилизацията. Един богат и нелишен от влияние галактически журналист. Щяха да изминат още няколко седмици, преди да осъзнаем точно колко богат, виж за влиянието му си дадох сметка само след пет дни.

Убивахме времето, скитайки из горичката от подивели маслинови дръвчета, провирахме се из руините на старата франкска крепост или следвахме пътечките, белязани с йероглифите от птичи изпражнения, там, върху мокрия пясък по брега на Кос — все едно че чакахме откуп, какъвто нито бяхме поръчали, нито пък щяхме да получим.

Косата на Касандра е черна като катамарски маслини и също толкова блестяща. Ръцете й са меки, с къси, изящно оформени пръстчета. Очите й са черни като нощта. Тя е само с десетина сантиметра по-ниска от мен и като се има пред вид, че съм почти сто и деветдесет, значи е доста стройна и грациозна. Разбира се, край мен всяка жена би изглеждала красива и грациозна, защото нито едно от тези определения не би ми подхождало — лявата страна на лицето ми е като картата на Африка, изработена във всички оттенъци на виолетовото, спомен от мутирали гъбички, които пипнах преди доста години, докато придружавах Кугенхайм в обиколката на Ню Йорк; челото ми е покрито с гъсти косми, които стигат само на един пръст над веждите, а очите ми са с различен цвят. (Поглеждам хората със синьото на дясната страна, когато искам да сплаша някого, кафявото съм запазил за Погледи Честни и Прями.) Нося и ортопедични обувки, тъй като десният ми крак е по-къс.

Не че Касандра се нуждае от подобен контраст, за да изпъкнат достойнствата й. Тя е красива.

Срещнах я случайно, преследвах я с отчаяна упоритост и се ожених за нея въпреки желанието си. (Последното е нейна идея.) Разбрах, че трябва да я имам още в онази сутрин, когато влязох с моя каяк в пристанището и я видях да се изтяга на плажа като някоя русалка под Хипократовото дърво. Вярно, че каликанзърите никога не са си падали по семейните истории. Така че и в това сгафих.

Утрото беше съвсем ясно. С него започваше и третият месец от съвместния ни живот. Това беше последният ми ден на Кос — заради снощното позвъняване. Всичко наоколо беше мокро от снощния дъжд, а ние седяхме на чардака, сърбахме турско кафе и похапвахме портокали. Денят бавно си пробиваше път в света. Ветрецът беше прохладен, беше влажен и караше кожите ни да настръхват под дрехите, прогонвайки парата от кафените чаши.

— Rodos daktylos Aurora — каза тя, сочейки с ръка.

— Аха — отвърнах аз. — Много е красиво.

— Нека се наслаждаваме на спокойствието.

— Да де. Извинявай.

Допихме мълчаливо кафето.

— Чувствам се отвратително — рекох.

— Зная — каза тя. — Недей.

— Нищо не мога да сторя. Това е защото трябва да те оставя.

— Само за няколко седмици. Нали сам каза? После ще се върнеш.

— Дано — кимнах. — Ако продължи повече, ще те повикам да знаеш. Не зная къде ще бъда.

— Кой е този Корт Миштиго?

— Вегиански артист, журналист. Важна клечка. Намислил е да напише книга за онова, което е останало от Земята. А аз трябва да му я покажа. Аз. Лично. Дявол да го вземе!

— Всеки, който може да си позволи десетмесечна ваканция, за да плава с яхта около света, няма право да се оплаква, че се преработва.

— Аз имам право — и ще го сторя. Службата, която си избрах, трябваше да е синекурна.

— Защо?

— Защото аз я измислих. Двадесет години се трудих здраво, за да създам Изкуства, Паметници и Архиви такива, каквито са сега и още десет години, за да наема и обуча хора, способни да се справят с всичко. От мен се изискваше само да царствам, да подписвам от време на време по някой важен документ, а през останалото време да правя каквото ми скимне. А ето сега, този — блюдолизки жест! — да накарат цял един Пълномощник да развежда някакъв вегиански драскач на обиколка, която е по силите на всеки екскурзовод! Вегианците не са богове!

— Чакай малко, моля те — рече тя. — Двадесет години? Десет години?

Сърцето ми замря.

— Ами ти нямаш и тридесет.

Този път спря да бие. Въздъхнах. Отново започна.

— Уф… има едно нещо, което все не намирах сили да ти кажа… Всъщност, Касандра, ти на колко си?

— На двадесет.

— Уф-пуф. Добре… аз съм на четири пъти по толкова.

— Не разбирам.

— Нито пък аз. Или докторите. Изглежда, че съм спрял някъде между двадесет и тридесет и там съм си останал. Сигурно ще да е някаква… мутация, или нещо. Има ли значение?

— Не зная… да.

— Но ти казваше, че нямаш нищо против куцането и лицето ми. Какво значение има възрастта ми? Достатъчно млад съм, за което трябва.

— Не е въпросът в това — отсече мрачно тя. — Ами ако никога не остарееш?

Прехапах устни.

— Е, все някога ще остарея.

— Ами ако е след мен? Аз те обичам. Не искам да съм по-стара от теб.

— Ще живееш поне до сто и петдесет години. Сега вече всички се подлагат на С-С лечение. Ти също можеш.

— Но то няма да ме запази млада — като теб.

— Не съм млад. Всъщност, родил съм се стар.

Това никак не й хареса. Тя заплака.

— Но дотогава има много години — продължих аз. — Кой знае какво може да се случи?

Само влоших нещата.

Винаги съм си бил малко импулсивен. Не че не мога да разсъждавам, просто приказките изпреварват мислите ми — също както този път.

Което е една от причините да наема цял отдел кадърни помощници и постоянна връзка, а аз да си царствам някъде встрани.

Само че има някои неща, които не можеш да оставиш насред пътя.

Затова казах:

— Виж, теб също не те е подминало лъчението. Бяха ми нужни четиридесет години, за да разбера, че не съм на четиридесет. Може и при теб да е така. И двамата сме израснали в тоя край…

— Да си чувал за други случаи като твоя?

— Ами…

— Не, не си.

— Не съм.

Помня, че тогава ми се прищя да съм на моя кораб. Не на туристическия катер, а на моето старо корито, „Златна суета“, което стои закотвено в залива. Помня, че ми се прииска отново да влизам с него в пристанището, за да я зърна за първи път и всичко да започне от начало — само че този път ще й кажа веднага на колко съм години, или ще млъкна като риба и ще я подмина.

Сладка мечта, но нищо повече. Меденият месец беше свършил.

Почаках докато спре да плаче и отново ме загледа с черните си очи. После почаках още малко.

— Е? — попитах накрая.

— Няма нищо, благодаря.

Поех отпуснатата й ръка и я доближих до устните си.

— Rodos daktylos… прошепнах, а тя отвърна:

— Може би наистина е по-добре ако заминеш за известно време…

И тогава ветрецът, който прогонваше парата от чашите, се върна отново, все така влажен, кожите ни настръхнаха, а ръцете ни — моята, или нейната — не съм сигурен коя точно — потрепериха. Клоните на дърветата се люшнаха и по главите ни се посипаха листа.

— Не преувеличаваше ли малко одеве за възрастта? — попита тя. — Поне мъничко.

Гласът й намекваше, че съгласието ще е най-мъдрият отговор.

— Да — кимнах аз.

Тя се усмихна, възвърнала вярата си в моята човечност.

Ха!

Останахме още известно време, хванати за ръце, да се любуваме на утрото. Не след дълго тя започна да си тананика. Песента беше тъжна и стара — отпреди няколко столетия. Балада. В нея се разказваше за един млад непобедим борец на име Темокъл, който се смятал за най-великия борец на Земята. Накрая Темокъл отправил предизвикателство от върха на планината и тъй като бил съвсем близо до небесата, боговете реагирали незабавно — на следващия ден в селото се появило недъгаво момче, яхнало огромно, диво псе. Три дни и три нощи се борили момчето и Темокъл и на четвъртия ден момчето му скършило гърба и го захвърлило в полето. Там, където се стичала кръвта на Темокъл, пониквали strigefleur, както ги нарича Емет, кръвопиещи цветя, които нощем пълзят без корени и търсят изгубения дух на победения герой в кръвта на неговите жертви. Но духът на Темокъл отдавна е напуснал Земята, така че тези цветя са обречени да се скитат вечно. Не е толкова изтънчено както при Есхил, но ние сме прости хорица, а не като предците ни. Особено континенталците. Освен това, всичко това не се е случило точно така.

— Защо плачеш? — запита ме неочаквано тя.

— Спомних си за онази рисунка върху щита на Есхил — рекох й аз, — а след това се замислих върху това, колко ужасно е да си едно добре образовано чудовище. Освен това не плача. Листата падат по мен.

— Ще направя кафе.

Измих чашите, после отидех да й кажа да наглежда „Суета“, докато ме няма и да я прибере на сух док, ако я повикам. Обеща да го направи.

Слънцето се замота някъде по-нагоре в небето и не след дълго откъм двора на стария Алдоний, майстора на ковчези, долетяха равномерни удари. Цикламите се бяха пробудили, защото вятърът носеше от полето упойващия им аромат. Високо над нас като черна поличба пълзеше по небето паякоид, право към континента. Съжалих, че нямам под ръка някое трийсет милиметрово, за да гръмна с него и да го сваля. Но единствените оръжия, с които разполагах, бяха на борда на „Суета“, та не ми оставаше нищо друго, освен да го изпроводя с поглед.

— Казват, че не били от Земята — подхвърли Касандра, загледана към него — и че ги докарали тук от Титан, за да ги показват в зоологическата градина.

— Така е.

— … а после, по време на Тридневната война, те избягали и пораснали толкова големи, колкото никога не стават дори на своята родна планета.

— Веднъж видях един, който имаше десетметров размах на крилете.

— Чичо ми обичаше да разказва една история, която научил в Атина, за някакъв мъж, който убил едно от чудовищата с голи ръце. Паякоидът го сграбчил на някакъв пристан, където той си стоял — било на Пирея — вдигнал го и мъжът му счупил врата. Паднали на стотина метра по-нататък, в залива. Мъжът оцелял.

— Това беше доста отдавна — спомних си аз, — още преди Службата да подеме кампанията по изтребването им. В онези дни Земята буквално гъмжеше от тях и бяха доста дръзки. Сега вече избягват градовете.

— Та този човек, се казвал Константин. Дали не си ти?

— Фамилията му е Карагьозис.

— Твоята Карагьозис ли е?

— Ако пожелаеш. Защо?

— Защото същият този човек по-късно сътрудничил при основаването на радикалнополитическото движение на завръщенците в Атина, а ти имаш невероятно силни ръце.

— Ти завръщенка ли си?

— Да. А ти?

— Работя за Службата. Нямам никакви политически предпочитания.

— Карагьозис бомбардирал курортите.

— И аз съм го чувал.

— Съжаляваш ли, че ги е бомбардирал?

— Не.

— Всъщност, за не зная почти нищо за теб, нали?

— Знаеш всичко. Само попитай. Аз съм като разтворена книга… Таксито ми пристига.

— Нищо не чувам.

— Ще чуеш.

След не повече от минута таксито наистина се появи в небето над Кос и се спусна право към нас, насочвано от радиофара, който бях поставил на терасата. Изправих се и я притеглих към себе си, докато блестящата машина се приземяваше наблизо — беше скутер от типа Радсън, дълъг поне шест метра, с прозрачен купол, плоско дъно и тъп нос.

— Искаш ли да ти приготвя нещо? — попита ме тя.

— Знаеш какво ми трябва, но не мога да го взема.

Една от страните на скутера се плъзна безшумно, разкривайки просторен вход. Пилотът завъртя глава и ни погледна през изпъкналите си очила.

— Имам усещането — рече тя, — че поемаш към някаква опасност.

— Съмнявам се, Касандра.

Никакъв натиск, нито дори осмоза може да възстанови обратно изгубеното Адамово ребро — и слава Богу!

— Довиждане, Касандра.

— Довиждане, каликанзъре мой.

А след това се качих в скутера, който се стрелна в небето, докато шепнех молитви до Афродита. Далеч под мен Касандра махаше с ръка. Слънцето сгъсти своята блестяща мрежа от лъчи. Насочихме се на запад и сега вече можех да потърся така желания покой, само дето не го намерих. Полетът от Кос до Порт-о-Пренс обикновено продължава четири часа, над сивкаво море, под бледи звезди… и един почти разгневен Конрад.