Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (3)

3.

Нед Роулинс не бе пътувал много. Бе посещавал само пет други светове, като три от тях бяха в пределите на системата-майка. Когато беше десетгодишен, баща му го бе отвел на лятна екскурзия до Марс. Две години по-късно видя Венера и Меркурий. Като награда за завършването на училище, на шестнайсет години излезе извън Слънчевата система до Алфа Кентавър IV, а три години след това направи онова тъжно пътуване до системата на Ригел, за да прибере трупа на своя починал след нещастен случай баща.

Роулинс съзнаваше, че това не е кой знае какво постижение сега, когато чрез използването на изкривяването на пространството и времето пътуването от едно съзвездие до друго не бе по-трудно, отколкото да идеш от Европа до Австралия. Но той щеше да скита по-късно, когато започнат да му възлагат дипломатически мисии. Ако можеше да се вярва на Чарлз Бордман, радостта от пътуванията бързо се изпарявала и препускането из Вселената се превръщало просто в поредната неприятна задача. Роулинс отдаваше това мнение донякъде на умората на този мъж, почти четири пъти по-възрастен от самия него, но в същото време подозираше, че Бордман казва истината.

Но до умората бе още далеч. Точно сега Нед Роулинс за шести път през живота си крачеше из чужд свят и това му харесваше. Корабът се бе приземил върху обширната равнина, обкръжаваща лабиринта на Мълър; външните укрепления на самия лабиринт се намираха на стотина километра на югоизток. В тази част на Лемнос бе полунощ. На планетата имаше трийсетчасово денонощие и двайсетмесечна година; в това полукълбо бе ранна есен и беше хладно. Роулинс се отдалечи от кораба. Екипажът разтоварваше материалите, от които щеше да построи лагера им. Чарлз Бордман стоеше настрани, увит в дебела кожена дреха, потънал в дълбок размисъл, който Роулинс не смееше да наруши. Отношението му към Бордман бе смесица от страхопочитание и ужас. Знаеше, че той е стар, циничен негодник, но въпреки това не можеше да изпитва към него нищо друго, освен възхита. Роулинс бе сигурен, че Бордман е истински велик човек. Не познаваше много като него. Може би баща му беше някога такъв. И Дик Мълър. Но Роулинс бе едва дванайсетгодишен, когато Мълър се забърка в отвратителната каша, която бе съсипала живота му. Е, рече си Роулинс, да познаваш трима такива мъже през живота си наистина бе чест. Искаше му се и неговата собствена кариера да бъде толкова впечатляваща, колкото тази на Бордман. Липсваше му разбира се лукавостта на Бордман, надяваше се никога да не я придобие. Но имаше други качества — своего рода душевно благородство, което липсваше на Бордман. И аз мога да бъда полезен по своему, мислеше си Роулинс, но се питаше дали това не бе наивна надежда.

Вдиша дълбоко чуждия въздух. Взря се в небето, обсипано с непознати звезди и потърси безуспешно някакви познати очертания. Леденият вятър метеше равнината. Тази планета изглеждаше изоставена, пуста, мъртва. Бе чел за Лемнос в училище: древна планета, напусната от непозната извънземна цивилизация, безжизнена от хиляди векове. Нищо не напомняше за населявалите я създания, освен вкаменени кости и археологични останки. И лабиринтът. Смъртоносният им лабиринт обгръщаше един град на мъртвите, който изглеждаше недокоснат от времето.

Археолози бяха изследвали лабиринта от въздуха със сонди, но за свое най-голямо разочарование не бяха сполучили да намерят безопасен път през него. Първите десетина експедиции до Лемнос бяха безуспешни; всички, които навлизаха в лабиринта, загиваха — ставаха жертви на скрити капани, коварно разположени във външните му зони. Последният опит да се влезе в него бе направен преди около петдесет години. Но ето че Ричард Мълър бе дошъл тук в търсене на място, където да се скрие от човечеството, и някакси бе налучкал пътя.

Роулинс се питаше дали ще успеят да влязат в контакт с Мълър. Питаше се също така колцина от мъжете, с които бе пътувал насам, ще загинат, преди да навлязат в лабиринта. Не поставяше под съмнение собственото си оцеляване. На неговата възраст смъртта бе нещо, което се случва единствено на другите хора. Но само след дни някои от хората, които сега се трудеха по изграждането на лагера, щяха да бъдат мъртви.

Докато си мислеше всичко това, иззад пясъчно хълмче недалеч от него се появи някакво животно. Роулинс огледа извънземния звяр с любопитство. Напомняше донякъде голяма котка, но ноктите му не се прибираха, а устата му бе пълна със зеленикави остри зъби. Ярки ивици по стройните хълбоци му придаваха крещящ вид. Роулинс не виждаше какъв смисъл може да има ярката окраска за един хищник, освен ако не служеше като примамка.

Животното приближи на около десетина метра от Роулинс, погледна го без признаци на истински интерес, сетне се обърна грациозно и затича в тръс към кораба. Странната хубост, сила и заплаха, които животното излъчваше, представляваха привлекателно съчетание.

Сега то се приближи към Бордман, който извади оръжие.

— Не! — спонтанно изкрещя Роулинс. — Не го убивай, Чарлз! То иска само да ни огледа и…

Бордман стреля.

Животното подскочи, потрепери във въздуха и падна по гръб с вирнати лапи. Смаян от изненада, Роулинс се втурна към него. Нямаше никаква необходимост от това убийство, помисли си той. Животното просто разузнаваше. Каква мръсотия само!

Не се стърпя и рече:

— Не можеше ли да почакаш малко, Чарлз? Може би то само̀ щеше да си тръгне! Защо…

Бордман се усмихна. Даде знак на човек от екипажа, който напръска падналото животно със спрей. То се размърда замаяно, когато онзи го помъкна към кораба.

Бордман рече тихо:

— Аз само го упоих, Нед. Ще компенсираме част от разходите по това пътуване за сметка на федералната зоологическа градина. Нима си помисли, че мога да убивам с такава лекота?

Роулинс изведнъж се почувства глупав и дребнав.

— Ами, всъщност не. Това е…

— Забрави го. Не, не го забравяй. Не забравяй нищо. Вземи си поука от това: събирай всички факти, преди да изречеш някоя глупост.

— Но ако бях изчакал и ти наистина го бе убил…

— Тогава щеше да научиш нещо грозно за мен с цената на едно убито животно. Щеше да се сдобиеш с ценния факт, че съм склонен да убивам, когато ме провокира нещо непознато с остри зъби. А вместо всичко това ти само вдигна олелия. Викът ти щеше да е безполезен, ако имах намерението да убивам. Можеше най-много да попречи да се прицеля добре, след което щях да бъда оставен на благоволението на едно разярено ранено животно. Тъй че бъди търпелив, Нед. Понякога е по-добре да оставиш нещата да се развият докрай, вместо да реагираш прибързано. — Бордман му намигна. — Обиждам ли те, Нед? Да не би да те карам да се чувстваш като идиот с тази моя малка лекция?

— Разбира се, че не, Чарлз. Не бих се правил, че нямам какво още да науча.

— И си склонен да го научиш от мен, въпреки че съм непоносим стар мошеник?

— Чарлз, аз…

— Извинявай, Нед. Не биваше да те дразня. Ти беше прав, като се опита да ме спреш да не убивам животното. Не е твоя вината, че не си разбрал какви са намеренията ми. На твое място и аз бих реагирал по същия начин.

— Искаш да кажеш, че не биваше да изчакам и да преоценя всички факти, когато извади оръжието? — попита слисан Роулинс.

— Може би не.

— Противоречиш си, Чарлз.

— Мога да си позволя да бъда непоследователен — рече Бордман. — Това е капиталът ми в занаята. — Засмя се от сърце. — Наспи се хубаво тази нощ. Утре ще прелетим над лабиринта и ще го картираме, а сетне ще почнем да пращаме хора в него. Надявам се до седмица да можем да разговаряме с Мълър.

— Смяташ ли, че ще склони да ни сътрудничи?

По и без това мрачното лице на Бордман пробяга сянка.

— Отпърво — не. Дотолкова е изпълнен с огорчение, че ще лее само отрова. В крайна сметка ние го изпратихме в това изгнание. Тогава защо ще иска сега да помогне на Земята? Но той ще склони, Нед, защото в същината си е човек на честта, а това е нещо, което никога не се променя, независимо колко си болен, самотен и измъчен. Дори и омразата не е в състояние да разяде истинската чест. Знаеш го добре, Нед, защото сам си такъв тип човек. Дори и аз съм по своему такъв. Човек на честта. Ще работим върху Мълър. Ще го накараме да излезе от този проклет лабиринт и да ни помогне.

— Надявам се да си прав, Чарлз — рече колебливо Роулинс. — А как ще ни се отрази сблъсъкът с него? Имам предвид болестта му, начина, по който въздейства върху околните…

— Ще бъде лошо. Много лошо.

— Ти си се срещал с него, нали, след като се е променил?

— Да. Многократно.

Роулинс рече:

— Наистина не мога да си представя какво е да стоиш до някого и да усещаш как цялата му душа те залива. Точно това става, когато човек е в близост до Мълър, нали?

— Все едно влизаш във вана с киселина — отвърна мрачно Бордман. — Можеш да свикнеш, но никога няма да ти хареса. Усещаш кожата си като пламнала. Грозотата, ужасите, алчността, гаденето — те бликат от него като фонтан мръсотия.

— А в същото време Мълър е човек на честта… един почтен човек.

— Беше, да. — Бордман погледна към далечния лабиринт. — И слава Богу. Но това е една отрезвяваща мисъл, нали, Нед? Щом съзнанието на един първокласен мъж като Дик Мълър е пълно с всичкия този боклук, какво мислиш се съдържа в умовете на обикновените хора? Смазаните хорица със скапания им живот? Прати им такова проклятие като на Мълър и те ще се превърнат в излъчватели, чийто огън би могъл да изгори всяко съзнание на светлинни години разстояние.

— Но Мълър цели девет години се е пържил в своето нещастие — рече Роулинс. — Ами ако сега е невъзможно човек да приближи до него? Ами ако излъчването му е толкова силно, че да не можем да го понесем?

— Ще го понесем — отвърна Бордман.