Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (28)

14.

От другата страна на входа Роулинс спря рязко и запита компютъра дали е безопасно да клекне и да си почине. Мозъкът отговори утвърдително. Роулинс предпазливо се наведе, залюля се за миг на пети и докосна с коляно хладната настилка от дребни камъчета. Погледна назад. Зад него се издигаха колосални скални блокове; скрепени без хоросан, но съвършено прилепнали, те се издигаха до петдесет метра височина от двете страни на тесен проход, през който сега преминаваше солидната фигура на Чарлз Бордман. Той изглеждаше потен и объркан. На Роулинс това му се стори невероятно. Никога досега не бе забелязвал пропукване в самодоволния вид на старика. Но и никога досега не бяха преминавали през този лабиринт.

Самият Роулинс съвсем не се чувстваше непоклатим. В „тръбопроводите“ и „каналите“ на тялото му вряха и кипяха метаболични отрови. Бе вир вода от пот дотолкова, че облеклото му работеше с максимална мощност, за да го отърве от нея — дестилираше течността и изпаряваше субстратите на химическите съединения. Бе рано да се радват. Брюстър загина в зона F, мислейки си, че неприятностите му са свършили, след като преодоля опасностите на G. Е, те наистина в крайна сметка свършиха.

— Почиваш ли? — попита Бордман. Гласът му прозвуча тънък и треперлив.

— Защо не? Поработих здравата, Чарлз — усмихна се неубедително Роулинс. — А и ти също. Компютърът казва, че е безопасно да постоим малко тук. Ще ти сторя място.

Бордман приближи и клекна. На Роулинс му се наложи да го подкрепи, за да не изгуби равновесие.

— Мълър е стигнал дотук сам и е успял — рече той.

— Мълър винаги е бил изключителен мъж.

— Как мислиш, че се е справил?

— Защо не го попиташ сам?

— Това и смятам да направя — рече Роулинс. — Може би по това време утре вече ще разговарям с него.

— Може би. А сега трябва да вървим.

— Щом казваш.

— Скоро ще ни посрещнат. Сигурно вече са ни засекли. Би трябвало да се покажем на маса-детекторите им. Ставай, Нед, ставай.

Изправиха се и отново Роулинс поведе.

В зона F нещата не бяха така объркани, но бяха и по-малко привлекателни. В архитектурата преобладаваха стегнатите форми, чистите линии, които създаваха напрежение между контрастиращите обекти. Макар да знаеше, че тук капаните са по-малко, Роулинс все още имаше усещането, че земята всеки миг ще се разтвори под краката му. Тук въздухът бе по-хладен. Имаше същия остър вкус като въздуха в открита равнина. На всяко улично кръстовище имаше огромни бетонни каци, с някакви растения с назъбени, перести листа.

— Какво ти бе най-неприятно до момента? — попита Роулинс.

— Изкривяващият екран — отвърна Бордман.

— Не беше чак толкова зле, стига човек да не се плаши да премине през толкова опасна зона със затворени очи. Знаеш ли, някое от онези тигърчета можеше да скочи върху нас и додето се усетим, щеше да е впило дълбоко зъбите си.

— Аз погледнах — рече Бордман.

— В зоната на изкривяването?

— Само за миг. Не можах да устоя, Нед. Няма и да се опитвам да ти опиша какво видях, но това бе едно от най-необичайните изживявания в целия ми живот.

Роулинс се усмихна. Искаше му се да поздрави Бордман, че е извършил нещо глупаво, опасно и човешко, но не посмя. Вместо това рече:

— И какво направи? Просто спря, надзърна и сетне продължи? Голям ли беше рискът?

— Имаше един момент, в който се забравих и понечих да пристъпя, но не го направих. Краката ми не помръднаха.

— Може и аз да опитам по обратния път — каза Роулинс. — Едно надникване няма да ми навреди.

— Откъде знаеш, че екранът ще действа и по обратния път?

Роулинс се намръщи.

— Не съм мислил за това. Още не сме опитвали да излезем от лабиринта. Ами ако е съвсем различно от влизането? Нямаме карти за обратния маршрут. Ами ако ни сгащят всички на излизане?

— Ще използваме отново сондите — рече Бордман. — Не се тревожи за това. Когато сме готови да излезем, ще докараме куп дрони в лагера в зона F и ще проверим изходния маршрут по същия начин, по който проверихме и входния.

След малко Роулинс рече:

— Защо изобщо ще съществуват капани по изходния маршрут? Това би означавало строителите на лабиринта да затворят и себе си така, както запечатват лабиринта за враговете си. Защо да го правят?

— Кой знае, Нед? Те са били извънземни.

— Да, извънземни.