Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (51)

3.

Въпреки изричните заповеди на Бордман Роулинс настоя да се върне същата вечер в лагера в зона F, под претекст, че искал да занесе новата бутилка ликьор, която най-накрая бе успял да измоли от Мълър. Бордман искаше някой от другите да донесе бутилката и да спести на Роулинс рисковете от капаните на зона F. Роулинс обаче се нуждаеше от пряк контакт. Бе силно развълнуван. Решителността му намаляваше.

Завари Бордман да вечеря на полирана маса от черно дърво, със сглобки от по-светла дървесина. Той си похапваше от елегантни каменни съдове захаросани плодове, накиснати в бренди зеленчуци, месни екстракти и лютиви сосове. До месестата му ръка имаше гарафа с вино с маслиненочерен оттенък. Няколко вида тайнствени таблетки лежаха в плитката кухина на продълговато блокче от черно стъкло; от време на време Бордман лапваше по някое хапче. Роулинс стоя доста време на прага, преди Бордман да даде знак, че го е забелязал.

— Казах ти да не идваш тук, Нед — рече най-сетне старикът.

— Мълър ти изпраща това.

Роулинс постави бутилката до гарафата с вино.

— Можехме да разговаряме и без това твое посещение.

— Уморих се от всичко. Имах нужда да те видя — Бордман го остави да стои прав и не прекъсна вечерята си. — Чарлз, мисля, че не мога да продължа преструвките си пред него.

— Днес свърши отлична работа — подхвърли Бордман и сръбна от виното си. — Бе доста убедителен.

— Да, научавам се да лъжа. Но каква полза от това? Нали го чу? Човечеството го отвращава. Той няма да ни сътрудничи, след като го измъкнем от лабиринта.

— Той не е искрен. Ти сам го каза, Нед. Евтин цинизъм на един второкурсник. Този мъж обича човечеството. Ето защо е толкова ожесточен — защото тази негова обич се превръща в отрова в устата му. Но той не се е отдал на омразата. Наистина не е.

— Ти не беше там, Чарлз. Не си разговарял с него.

— Наблюдавах. Слушах. А и познавам Дик Мълър от четирийсетина години.

— Последните девет са най-важните. Те са го променили.

Роулинс приклекна, за да накара Бордман да го погледне в очите. Старият набоде с вилицата си захаросана круша, преодоля гравитацията и я поднесе към устата си. Той нарочно не ми обръща внимание, помисли си Роулинс и продължи:

— Чарлз, погледни на това сериозно. Аз бях там и поднесох на Мълър чудовищни лъжи. Предложих му напълно измислено лечение и той ми запрати тази лъжа обратно в лицето.

— Каза, че не вярвал в съществуването на такова лечение. Но той всъщност вярва, Нед. Просто се бои да излезе от скривалището си.

— Моля те. Изслушай ме. Да предположим, че ми е повярвал. Да предположим, че напусне лабиринта и се остави в ръцете ни. И тогава какво? Кой ще поеме задачата да му съобщи, че няма никакво лечение, че сме го измамили най-безсрамно, че искаме само отново да стане наш посланик, да посети някакви извънземни, двайсет пъти по-странни и петдесет пъти по-опасни от онези, които са съсипали живота му? Аз няма да му съобщя тази новина!

— Няма да се наложи, Нед. Аз ще го направя.

— И как ще реагира той? Да не би да очакваш просто да ти се усмихне, да се поклони и да каже: „Много хитро, Чарлз, ти пак победи“? Да отстъпи и да стори каквото искаш? Не. Не би го направил. Може и да го измъкнеш от лабиринта, но самите методи, които използваш за това, правят немислима вероятността той да ни бъде от полза, след като излезе навън.

— Не е задължително да стане така — рече спокойно Бордман.

— Ще ми обясниш ли в такъв случай тактиката, която смяташ да използваш, след като го информираш, че няма лечение и че му предстои да предприеме нова, опасна мисия?

— Предпочитам да не обсъждам бъдещата си стратегия сега.

— Тогава аз се отказвам — рече Роулинс.