Клифърд Саймък
Междинна станция (1)

1.

Най-сетне шумът престана. Димът се стелеше на тънки, сивкави като мъгла струйки над изтерзаната земя, над повалените огради и прасковените дървета, превърнати на трески от артилерийския огън. Тишина, ако не покой, се установи за миг над тези няколко квадратни мили земя, където допреди малко войниците, обзети от лудостта на стара омраза, се хвърляха с крясъци един срещу друг и се вкопчваха в древна схватка, а после, омаломощени, се дръпваха назад.

Сякаш безкрайно дълго кръгозорът бе огласян от нестихващия тътен на взривовете, изтърбушили земята и осеяли с буци пръст небето; от цвиленето на конете и дрезгавите викове на войниците; от свистенето на метал и последвалия го трясък; от избухванията на изпепеляващи огньове, озаряващи блясъка на стоманата; от плющящите във вихъра на боя гордо развети знамена. После всичко секна и настана тишина. Но в този ден тишината бе неприсъща на това поле, тя нямаше власт над него — нарушавана от вопли и стенания, от викове за вода и молитви за скорошна смърт — и тези викове, молби и стенания щяха да продължат с часове под лятното слънце. После скупчените фигури щяха да замлъкнат и утихнат и щеше да се разнесе миризмата, от която всички минаващи щяха да извръщат глава, а гробовете щяха да се окажат плитки, за да я скрият.

Житото щеше да остане неожънато, дърветата нямаше да цъфнат следващата пролет, а по стръмния скат, който стигаше до самия хребет, оставаха толкоз неизречени слова, неизвършени дела и окървавени тела, извисили глас срещу безсмислието и разрухата на смъртта.

Тук оставаха и много горди имена, които сега щяха да звучат още по-гордо, но само като спомен, отекващ във вековете — Желязната бригада, Пети Нюхампширски, Първи Минесотски, Втори Масачузетски, Шестнайсети Мейнски.

Тук беше и Инок^[1] Уолас.

Той все още стискаше разбития си мускет — ръцете му бяха покрити с пришки. Лицето му — почерняло от барут. Обувките му — целите в прах и кръв.

Все още беше жив.