Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (4)

1.

В лабиринта Мълър обмисляше положението и преценяваше възможностите си. На млечнозеления зрителен екран можеше да види кораба и пластмасовите куполи, които изникнаха край него, както и дребните фигурки на хората, които щъкаха около тях. Искаше му се да знае как да настрои фино екрана — образите, които получаваше, бяха силно разфокусирани. Ала в същото време се смяташе за късметлия, че изобщо разполагаше с този екран. Много от старинните уреди в този град отдавна бяха станали безполезни поради повредата на някоя важна част. Но пък и учудващо голям брой бяха издържали невредими хилядолетия за чест и слава на онези, които ги бяха направили; Мълър обаче бе успял да отгатне предназначението само на някои, а и не можеше да работи пълноценно с тях.

Гледаше размазаните фигури на съплеменниците си земляни, които се трудеха усърдно, и се питаше какво ли ново мъчение са му приготвили.

Когато избяга от Земята, се опита да не оставя никакви следи за местонахождението си. Бе пристигнал тук с нает кораб, като подаде фалшив план за полета в посока Сигма Дракон. По време на полета в изкривеното пространство и време, разбира се, трябваше да мине покрай шест наблюдателни станции; подаде им обаче симулирани данни за полета, внимателно подготвени, за да объркат следите му колкото е възможно повече.

Една рутинна сравнителна проверка при всички наблюдателни станции би разкрила, че съобщаваните последователно данни за местоположението му са пълна глупост, ала той бе рискувал с надеждата, че ще успее да приключи полета и да изчезне, преди да бъде направена редовната проверка. Очевидно рискът се бе оправдал, тъй като подире му не полетя нито един кораб-прехващач.

След като излезе от изкривеното пространство и време в близост до Лемнос, той извърши една последна заблуждаваща маневра, като остави кораба си в орбита и кацна с приземяваща капсула. Предварително програмирана разрушаваща бомба взриви кораба на късчета, които поеха по най-различни орбити из Вселената. Единствено свръхкомпютър би могъл да свърже тези частици с първоизточника им! Бомбата бе проектирана да създаде петдесет фалшиви вектора на квадратен метър от експлозивна площ, сигурна гаранция, че никой не би могъл да намери следите в реално обозримо време. А Мълър се нуждаеше от съвсем ограничено време — примерно шейсет години. Когато напусна Земята, наближаваше шейсетте. При нормални обстоятелства би могъл да очаква поне още век бурен живот; ала лишен от медицинско обслужване, лекувайки се сам с един евтин диагностат, щеше да е късметлия, ако стигнеше и до сто и десет — сто и двайсет годишна възраст. Шейсет години самота и спокойна смърт в уединение — това бе всичко, което желаеше. Уединението му обаче бе нарушено само след девет години.

Наистина ли го бяха проследили по някакъв начин?

Мълър реши, че сигурно не е така. От една страна, той бе взел всички предохранителни мерки. От друга, нямаха причини да го проследяват. Не бе беглец, който трябва да бъде върнат и предаден на правосъдието. Бе просто човек, сполетян от ужасно бедствие — отвратителен в очите на смъртните си сънародници и без съмнение Земята е изпитала облекчение, че се е отървала от него. Бе срам и укор за хората, източник на угризения и печал — остен, който боде планетарната съвест. Най-хубавото нещо, което би могъл да направи за своя род, бе да го освободи от присъствието си и той го стори толкова старателно, колкото можа. Едва ли биха си дали труда да тръгнат да търсят човек, толкова отвратителен за тях.

Кои тогава бяха натрапниците?

Предположи, че са археолози. Руините на града на Лемнос все още притежаваха магнетична, фатална омая за тях, а и за всички други. Мълър се надяваше опасностите на лабиринта да продължат да държат хората настрани. Той бе открит преди около век, но до пристигането му на Лемнос бе изминал дълъг период, през който планетата бе избягвана. И то поради съществени причини: Мълър многократно бе виждал труповете на онези, които са се опитвали и не са успели да навлязат в лабиринта. Той самият бе дошъл тук, воден донякъде от самоубийственото желание да се присъедини към списъка на жертвите; донякъде — от непреодолимото любопитство да влезе и да разгадае тайната на лабиринта, и отчасти — от съзнанието, че ако съумее да проникне в него, уединението му няма да бъде обект на много атаки. Ето че сега той бе вътре, но натрапниците все пак се появиха.

Няма да успеят да влязат, рече си Мълър.

Уютно настанил се в сърцевината на лабиринта, имаше под своя власт достатъчно сензорни устройства, чрез които да следи, макар и бегло, движението на всички живи същества отвън. Така можеше да наблюдава скитането на животните, които ловуваше, както и на прекалено едрите и представляващи заплаха зверове, от зона в зона. До известна степен можеше да управлява капаните на лабиринта, които при нормални обстоятелства бяха пасивни, но при други условия можеха да се използват и за атака срещу евентуален противник. Неведнъж Мълър бе хвърлял хищници със слонски размери в подземни ями, при опитите им да навлязат в зона D. Питаше се дали би могъл да използва тези устройства и срещу човешки същества, ако проникнат дотам, ала не можеше да намери отговор. Всъщност не мразеше своя род; просто предпочиташе да бъде оставен на мира — в състояние, което минаваше за покой.

Огледа екраните. Намираше се в шестоъгълна клетка — очевидно едно от жилищните помещения във вътрешния град, — в която имаше стена със зрителни екрани. Изгуби повече от година, докато разбере коя част от лабиринта отговаря на образите върху екраните; но чрез търпеливо поставяне на маркери бе превърнал мъжделивите изображения в бляскава реалност. Шестте долни екрана по протежение на стената показваха картина от зоните от A до F; камерите се въртяха в дъга от 180 градуса и така скритите им тайнствени очи контролираха целия район около всеки от входовете на зоните. Тъй като във всяка зона можеше да се влезе безопасно само през един вход, а всички останали бяха смъртоносни, екраните даваха на Мълър възможността да наблюдава придвижването на който и да е натрапник. Нямаше никакво значение какво става на фалшивите входове. Онези, които упорстваха да минат през тях, щяха да загинат.

Екраните от седем до десет на горния ред, предаваха изображения от зони G и H — най-външните, най-големите и най-опасни зони на лабиринта. Мълър не искаше да си прави труда да се връща към тези зони, за да проверява теорията си на практика; доволен бе, че екраните предаваха изображения от външните зони, а и не си струваше отново да рискува, за да открие къде бяха монтирани камерите. Що се отнася до единайсетия и дванайсетия екран, те явно показваха картина от равнината извън лабиринта — равнината, заета сега от новопристигналия от Земята космически кораб.

Малко от другите устройства, останали от древните строители на лабиринта, имаха информативна стойност. Върху платформа на централния градски площад, защитен от кристален свод, бе поставен камък с цвета на рубин, в чиято вътрешност някакъв механизъм цъкаше и пулсираше, досущ като сложен обтуратор. Мълър подозираше, че това бе някакъв вид часовник, настроен на ядрено трептене, който излъчва единиците време, използвани от строителите му. От време на време камъкът се променяше за малко: повърхността му се замъгляваше, потъмняваше до синьо, дори и до черно, въртеше се върху основата си. Внимателните наблюдения на Мълър още не му бяха обяснили смисъла на тези промени. Дори не можеше да подложи на анализ периодичността им. Промените не бяха случайни, ала моделът, който следваха, бе извън възможностите му да ги разбере.

В осемте ъгъла на площада се намираха метални колони, които плавно се изостряха до около седем метра височина. По време на годишния цикъл тези клинове се въртяха — по всичко личеше, че бяха календари, движени от някакви скрити лагери. Мълър бе установил, че правят по един пълен кръг на всяко от трийсетмесечните завъртания на Лемнос около мрачното му оранжево слънце; предполагаше обаче, че има и по-дълбока причина за съществуванието на тези блестящи пилони. Търсенето на тази причина заемаше голяма част от времето му.

По улиците на зона A се намираха елегантно подредени клетки с решетки, чийто пръти бяха издялани от прилична на алабастър скала. Мълър не виждаше по какъв начин тези клетки могат да бъдат отворени; ала на два пъти през годините, които бе прекарал тук, след ставане от сън бе намерил прътите потънали в каменната настилка, а самите клетки — широко зейнали. Първия път бяха останали отворени в продължение на три дни; сетне прътите се бяха върнали по местата си, докато той спеше — плъзнали се бяха, без да личи, че изобщо са се отделяли от самите клетки. Когато няколко години по-късно клетките отново се отвориха, Мълър ги наблюдава непрекъснато, за да открие тайната на механизма им. Ала на четвъртата нощ задряма, колкото да изпусне отново затварянето им.

Не по-малко мистериозен бе и акведуктът. По цялото протежение на зона B минаваше затворен водопровод, може би от оникс, с четвъртити кранове на всеки петдесет метра. Когато под крана се поставеше какъвто и да е съд, дори и свита шепа, от него протичаше чиста вода. Мълър се бе опитал да бръкне с пръст в един от крановете, но не бе открил никакво отверстие, дори когато водата течеше от него; сякаш течността се процеждаше през някаква пропусклива каменна тапа и Мълър трудно можеше да приеме това. Водата обаче му бе добре дошла.

Бе удивен колко добре се е запазил градът. От останките и от скелетите, намерени на Лемнос извън лабиринта, археолозите бяха заключили, че там не е съществувал интелигентен живот от над милион години — може би пет или шест милиона. Мълър бе само любител археолог, но имаше достатъчно практически опит, за да знае какъв е ефектът на изминалото време. Вкаменелостите в равнината бяха определено древни, а стратификацията на външните стени на града показваше, че лабиринтът е съвременник на тези вкаменелости.

И въпреки това градът, построен навярно преди еволюцията на човека на Земята, изглеждаше недокоснат от времето. Сухият климат би могъл отчасти да е причина за това — тук нямаше бури, а от пристигането на Мълър не бе валял дъжд. Ала вятърът и носеният от него пясък можеха за милиони години да изровят стените и настилките. Нямаше обаче и следа от това. Нито пък по откритите улици на града се събираше пясък. Мълър знаеше защо бе така. Скрити помпи изсмукваха всички боклуци и поддържаха съвършена чистота. Бе вземал шепи пръст от градинките и я пръскаше тук и там. Само след минути бучиците се плъзваха по полираните настилки и изчезваха в цепнатини, които се отваряха само за малко в основата на сградите, след което отново се затваряха.

Очевидно под града се намираше мрежа от някаква невъобразима машинария — вечни поддържащи устройства, които пазеха града от зъбите на времето. Мълър обаче още не бе успял да се добере до тази мрежа; тя изглеждаше непроницаема във всяко отношение. Бе копал с импровизирани инструменти в градинските площи, надявайки се по този начин да стигне до подземния град, ала макар веднъж да изкопа яма, дълбока повече от четири метра и друга, дори още по-дълбока, не намери нищо, освен пръст. Там някъде обаче трябваше да са скритите пазители — инструментите, които управляваха наблюдателните екрани, метяха улиците, поправяха зидарията и контролираха смъртоносните капани, осеяли външните зони на лабиринта.

Трудно бе да си представи човек расата, която е могла да построи такъв град — град, проектиран да издържи милиони години. Още по трудно бе да си представи как е могла да изчезне. Ако се приемеше, че вкаменелостите, открити в гробищата извън стените, са принадлежали на строителите на града — а това не бе непременно сигурно предположение, — можеше да се заключи, че този град е бил издигнат от яки хуманоиди, високи около метър и половина, с огромен гръден кош и широки рамене, с дълги и изкусни пръсти — по осем на всяка ръка, и къси двуставни крака.

Те бяха изчезнали от познатите светове на Вселената и нищо подобно на тях не бе открито в която и да е друга система; може би се бяха оттеглили в някоя далечна галактика, все още непосетена от човека. Или пък, навярно, са били от раса, която не е пътувала в космоса, а се е развила и е загинала тук, на Лемнос, като е оставила града като свой единствен паметник.

В останалата част от планетата липсваха следи от заселване, макар да бяха открити малки гробища, разположени в кръг около лабиринта на хиляда километра от него. Може би с годините ерозията бе унищожила всичките им градове освен този. А може пък този, в който биха могли да живеят един милион души, да е бил единственият им град. Нямаше никакви улики за тяхното изчезване. Дяволската изобретателност, с която бе изграден лабиринтът, подсказваше, че в последните си дни те са били притиснати от врагове и са се оттеглили в коварната си крепост; ала Мълър знаеше, че и тази хипотеза бе твърде умозрителна. От видяното и наученото бе почти сигурен, че лабиринтът представлява не друго, а изблик на културна параноя и няма никаква връзка с реалното съществуване на външна заплаха.

Дали не са били нападнати от същества, за които лабиринтът не е представлявал никакъв проблем, и които са ги изклали по собствените им лъскави улици, а механичните стражи после са почистили костите? Нямаше как да се разбере. Бяха изчезнали. Когато влезе в града им, Мълър го намери стихнал, пуст, сякаш никога не бе приютявал живот; автоматизиран град, безплоден и безупречен. Населяваха го само животни. Те бяха разполагали с милиони години, за да намерят пътя си сред лабиринта и да го завладеят. Мълър бе преброил около две дузини бозайници с всякакви размери: от големината на плъх до слонообразни. Имаше тревопасни, които похрупваха из градските градини, и хищници, които се хранеха с тревопасните — екологичното равновесие изглеждаше съвършено. Градът в лабиринта приличаше на Исаевия Вавилон: дивите зверове на пустинята ще се разполагат там; и къщите ще са пълни с жалки създания; и бухали ще има, и сатири ще танцуват в него.^[1]

Градът сега бе негов и той разполагаше с остатъка от живота си, за да проучва загадките му.

И други бяха идвали тук, като не всички от тях са били хора. Докато проникваше в лабиринта, Мълър имаше възможността да види онези, които не бяха сполучили да изминат целия път. Забеляза двайсетина човешки скелета в зони H, G и F. Трима мъже бяха успели да стигнат до зона E; онова обаче, което привлече вниманието му, бе сбирката от кости на извънземни. В зони H и G откри останките на огромни, драконообразни създания, все още облечени в изтлели космически костюми. Някой ден, ако любопитството надделееше над страха, той би могъл да се върне, за да ги разгледа повторно. По-близо до центъра имаше останки от други форми на живот, повечето хуманоиди, но отличаващи се от стандартните форми. Мълър не можеше да прецени преди колко време бяха идвали тук; нима скелетите можеха да издържат повече от няколко века, дори и при този сух климат? Този галактически боклук бе отрезвяващо напомняне за нещо, което Мълър вече добре знаеше: че въпреки опита, натрупан от хората през първите два века на пътувания извън Слънчевата система, в която не бе открита нито една интелигентна извънземна раса, Вселената бе пълна с други форми на живот и рано или късно човек щеше да се срещне с тях. Гробницата на Лемнос съдържаше останки от поне десетина различни раси. Ласкаеше се, че очевидно само той, единствен, бе стигнал до сърцето на лабиринта; ала не му ставаше весело, като си мислеше за разнообразието от хора във Вселената. Той вече си бе взел своето от галактиките.

В продължение на няколко години не му направи впечатление странният факт, че намира купчините кости. Знаеше, че механизмите на града чистеха безпощадно, премахваха всичко — от бучка пръст до костите на животните, с които той се хранеше. А на скелетите на евентуалните нашественици в лабиринта им бе позволено да си останат по местата. На какво се дължеше това пренебрегване на чистотата? Защо се отстраняваше трупът на попадналия в мощен капан звяр с големината на слон, а си лежаха неприбрани останките на мъртъв дракон, убит от същия този капан? Защото драконът е носел защитно облекло и поради тази причина е бил преценен за интелигентен? Мълър се бе досетил, че труповете на разумните същества бяха оставени нарочно.

Като предупреждение. Ти, който прекрачваш този праг, надежда всяка остави.

Скелетите бяха част от психологическата война, водена срещу всички нашественици в този безсмислен, безсмъртен, дяволски град. Те напомняха за опасностите, които дебнеха навсякъде. Мълър не знаеше как пазителите правеха разлика между труповете, които трябва да оставят на местата им, и тези, които следва да бъдат премахнати; но бе убеден, че определено правеха тази разлика.

Погледна екраните. Видя малките фигурки, които щъкаха около кораба в равнината.

Нека дойдат, помисли си той. Градът не е вземал жертва от години. Аз ще се погрижа за тях. Тук съм в безопасност. Знаеше освен това, че дори и да успеят по някакво чудо да стигнат до него, нямаше да останат задълго. Неговото собствено, особено заболяване щеше да ги прогони. Може би щяха да са достатъчно умни да победят лабиринта, но не биха могли да понесат нещастието, което превръщаше Ричард Мълър в непоносим за собствения му род.

— Махайте се — рече на глас Мълър.

Чу ръмженето на двигатели и излезе от обиталището си, за да види сянката, която прекоси площада. Обследваха лабиринта от въздуха. Бързо се прибра вътре, след което се усмихна на собствения си импулс да се скрие. Можеха разбира се да го открият където и да се намираше. Екраните щяха да им съобщят, че лабиринтът се обитава от човешко същество. Сетне, естествено, щяха изненадани да се опитат да установят контакт с него, макар и да не знаеха самоличността му. А след това…

Мълър се вцепени, когато у него пламна неочаквано, непреодолимо желание. Да ги допусне до себе си. Да говори отново с хора. Да наруши изолацията си.

Той искаше те да дойдат тук.

Само за малко. След моментната слабост, породена от самотата, дойде завръщането към разума — смразяващата истина за това, какво щеше да се случи, ако се срещне отново със своя род. Не, рече си той. Дръж се настрани! Или умри в лабиринта. Стой настрани. Стой настрани. Стой настрани.