Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man In The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Виктор Любенов (2004)
Корекция
Mandor (2008)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Човекът в лабиринта

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1998

Библиотека „Галактика“, №121

Преведе от английски: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Американска, първо издание

Излязла от печат юни 1998

Формат 70/100/32. Изд. №2453

Печатни коли 15. Цена 3000 лв.

ISBN — 954–418–091–5

Издателска къща „Галактика“

 

© Тинко Трифонов, преводач, 1998

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1998

© ИК „Галактика“, 1998

 

Robert Silverberg. The Man In The Maze

Copyright © 1969 by Robert Silverberg

Copyright © 1969 by Adberg, Ltd.

История

  1. — Корекция
  2. — Незначителни корекции (наклонен текст и нови редове) (Мандор)
  3. — Добавяне

Седма глава

1.

Мълър често оставаше сам за дълги периоди. Когато подготвяше договора за първия си брак беше настоял да се включи стандартната клауза за доброволно напускане. Лорейн не възрази, защото знаеше, че работата му щеше да го отведе на места, където не би искала или не би могла да го последва. По време на осемте години брак, той беше използвал тази клауза три пъти за общо четири години.

Отсъствията на Мълър не бяха решаващата причина, за да не подновят договора си. През всичките тези години разбра, че може да понася самотата, че дори по някакъв необясним начин се стреми към нея. Стендал беше писал, че в самота развиваме всичко друго, само не и характера си. Мълър не бе много сигурен в това, но във всеки случай, когато започна да изпълнява задачи, които го отвеждаха в пусти и опасни светове, характерът му бе вече напълно оформен. Доброволно приемаше тези задачи. В известен смисъл доброволно избра и усамотението на Лемнос, макар че това изгнание беше по-болезнено за него от всички останали. Ала въпреки всичко поминуваше. Собствената му приспособимост го изненадваше и плашеше. Не можеше да предположи, че толкова лесно ще се лиши от социалната си същност. Със секса беше трудно, но не и чак толкова, колкото си бе представял. Останалото — стимулиращото въздействие на спора, промяната на обстановката, междуличностното взаимодействие — някакси бързо изгуби значение. Разполагаше с достатъчно кубове за развлечение, а и с достатъчно предизвикателства, за да оцелее в лабиринта. Със спомени — също.

Можеше да извика запаметени сцени от стотици светове. Човечеството се беше разпростряло навсякъде, беше посяло семето на Земята върху колонии от хиляда звездни системи. Да вземем например Делта Павонис VI: на двайсет и осем светлинни години разстояние, променяше се бързо. Нарекоха я Локи. За Мълър наименованието беше голяма грешка, защото Локи беше жизнен умен малък свят. Заселниците на Локи, изолирани на петдесет години от Земята, се бяха отдали на култа към изкуствено затлъстяване чрез промяна в глюкозната регулация. Мълър ги посети десет години преди злощастното си пътешествие до Бета Хидри IV. Мисията трябваше да оправи грешките на планетата, изгубила досега си със света-майка. Спомни си една топла планета, обитаема само в тесния пояс на умерения климат. Премина през стените на зелената джунгла, обрамчила черна река, видя зверове със святкащи очи, които се тълпяха по заблатените брегове; най-накрая стигна до селището, където дебели Буди с тегло по няколкостотин килограма седяха пред сламени колиби, потънали във величествена медитация. Никога преди не беше виждал толкова плът на кубичен метър. Жителите на Локи бяха променили глюкорецепторите си, за да предизвикат натрупване на мазнини. Това ненужно действие не беше свързано с някакъв проблем на околната среда, просто им харесваше да бъдат огромни. Мълър си припомни ръце, които приличаха на бедра, за бедра като колони, за кореми с безкрайни дипли от ликуващо изобилие.

На шпионина от Земята най-гостоприемно предложиха жена. За Мълър това бе урок колко относителна може да бъде културата. В селището имаше две-три жени, които, макар и доста едри, според местните стандарти бяха мършави, следователно отговаряха приблизително на нормите от собствената среда на Мълър. Не му предложиха от тези будещи жалост, недоразвити стокилограмови несретнички, защото щеше да е невъзпитано да разочароват госта с каква да е партньорка. Изнамериха му един рус колос с гърди като гюлета и бутове като истински континенти от тресяща се плът.

Преживяването беше незабравимо.

Съществуваха още толкова много други светове. Той беше неуморим пътешественик. Тънкостите на политическите манипулации оставяше за хората от типа на Бордман. Самият Мълър, ако му се наложеше, действаше вещо, почти държавнически, но той смяташе себе си повече за изследовател, отколкото за дипломат. Беше треперил в метанови езера, беше се пържил в постсахарски пустини, беше вървял с номади през пурпурна равнина, за да търси техните загубили се стада. Поради грешки на компютъра бе претърпявал корабокрушения в лишени от кислород светове. Беше виждал медните скали на Дамбала, високи осемдесет километра. Беше плувал в гравитационното езеро на Мордред. Беше спал край многоцветен поток, под сияещо небе с три слънца, беше прекосявал кристалните мостове на Процион XIV. Съжаляваше за малко неща.

А сега, сгушен в сърцето на лабиринта си, наблюдаваше екраните и чакаше непознатият да го намери. В ръката си държеше оръжие — малко и безучастно.