Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (13)

2.

Някакво същество с дълги зъби бе кацнало над вратата пред тях. Чарлз Бордман внимателно извади оръжието от раницата си и включи автоматичния прицел. Нагласи го за маса до трийсет килограма и разстояние до петдесет метра.

— Взел съм го на мушка — каза той на Роулинс и стреля.

Мълнията срещна стената: ивици блещукащо зелено изригнаха и се смесиха с тъмночервеното. Звярът подскочи с изпънати в последна агония крайници и падна. Отнякъде изникнаха три малки лешоядни животни и започнаха да го ръфат.

Бордман се изсмя. Трябваше да си признае, че не се изискваха кой знае какви умения да се ловува с автоматичен прицел. Ала не бе ловувал много отдавна. Когато бе трийсетгодишен, бе прекарал една дълга седмица в резервата „Сахара“; бе най-младият от групата — осем бизнесмени и правителствени консултанти, тръгнали на лов. Бе предприел пътуването поради политическата полза, която можеше да извлече от него. Беше му съвсем противно: парещият въздух в ноздрите, палещото слънце, жълтокафеникавите животни, мъртви върху пясъка, хвалбите, необузданото клане. Когато човек е само на трийсет години, не е много толерантен към безсмислените спортове на по-възрастните. Ала въпреки това остана, защото бе преценил, че ще е полезно да се сприятели с тези мъже. Така се и оказа — полезно. Никога повече не излезе на лов. Ала това тук бе по-различно. Дори и с автоматичен прицел. Това тук не бе никакъв спорт.