Принц Коруин отново е в центъра на мистерията около първичния свят Амбър. Отрил нови съюзници и неочаквани врагове, той трябва да подреди пъзела от събития и да спаси родината си. На помощ идва неочаквана подкрепа, от човек, смятан за отдавна мъртъв. Ще успее ли Коруин да продължи успешно по пътя към разкриването на истината и ще даде ли още жертви кървавата борба за трона на Амбър?…

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Амбър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hand of Oberon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Роджър Зелазни. Знакът на еднорога. Ръката на Оберон

ИК „Бард“, София, 1994

Серия Хрониките на Амбър, №3 и №4. Фантастични романи.

Превод: Вихра Манова

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32. Печатни коли: 23

Страници: 368. Цена: 70.00 лв.

 

Roger Zelazny. Sign of the Unicorn

© 1985 by Roger Zelazny

Roger Zelazny. Hand of Oberon

© 1985 by Roger Zelazny

© Вихра Манова, превод, 1994

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „Бард“, 1994

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Аделина М.)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Ръката на Оберон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ръката на Оберон
The Hand of Oberon
АвторРоджър Зелазни
Първо издание1976 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаХрониките на Амбър
ПредходнаЗнакът на Еднорога
СледващаЦарството на Хаоса

„Ръката на Оберон“ (на английски: The Hand of Oberon) е четвъртата книга от поредицата фентъзи романи на Роджър ЗелазниХрониките на Амбър“.

Сюжет

Коруин и най-доверените му приятели откриват причината за злините, заливащи Амбър- тежка повреда в истинския, първичния Лабиринт. Виновникът е член на кралското семейство, който е сключил съюз с Царството на Хаоса. Кръгът на заподозрените бавно се стеснява, за да се открие истинският виновник. С цената на всичко принц Коруин трябва да спре предателя в намеренията му- а именно, да разруши Амбър, като така унищожи и всички Сенки, и след това сътвори света по нов, удобен за него начин. За целта Коруин трябва да овладее силите на Рубина на Справедливостта. Странните събития го карат да се замисли за баща си Оберон...

Край на разкриващата сюжета част.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Знакът на Еднорога Хрониките на Амбър Царството на Хаоса


I

Ярко мълниеносно прозрение в тон със странното слънце…

Ето го… Разположено под тази светлина, нещото, което досега бях виждал обгърнато в мрак, озарено единствено от собственото си сияние: Лабиринта, величественият Лабиринт на Амбър, изхвърлен на брега върху овална пясъчна плитчина под/над едно странно небе-море.

… И аз знаех, чрез онзи вътре в мен, който ни свързваше, че този трябваше да е истинският. Което означаваше, че Лабиринта в Амбър не беше нищо друго, освен неговата първа сянка. Което означаваше…

Което означаваше, че самият Амбър не беше нищо друго освен сянка, макар и по-особена, тъй като Лабиринта не бе пренесен някъде отвъд пределите на Амбър, Ребма и Тир-на Ногт. Което пък тогава означаваше, че мястото, на което се бяхме озовали, по закона за предходността и съответствието, беше истинският Амбър.

— Как разбра? — попитах го аз.

— Знаеш, че умея да отгатвам, Коруин — отвърна ми той. — Спомням си всичко, което някога си ми казвал за това как стоят нещата в Амбър: как сянката му, заедно със сенките от вашите битки се простират върху света. Често се чудех, когато си мислех за черния път, дали нещо би могло да хвърли подобна сянка и върху самия Амбър. И си представях, че едно такова нещо би трябвало да е изключително първично, могъщо и тайно. — Той посочи към гледката пред нас. — Като това.

— Продължавай — казах аз.

Изражението на лицето му се промени и той повдигна рамене.

— Следователно, там би трябвало да съществува много по-дълбок пласт реалност, отколкото в твоя Амбър. — Ганелон се доизясни: — И там именно е била свършена мръсната работа. Животното, под чието покровителство се намираш, ни доведе до нещо, което прилича на такова място и това петно върху Лабиринта изглежда е мръсната работа. Съгласен ли си с мен?

Кимнах.

— Бях удивен не толкова от заключенията, колкото от проницателността ти — отвърнах аз.

— Предвари ме — обади се Рандъм от дясната ми страна, — но и аз дълбоко в себе си изпитвах същото усещане. Наистина съм убеден, че по някакъв начин онова там долу е основата, върху която е съграден нашия свят.

— Един външен човек понякога вижда нещата по-добре, отколкото онзи, който е вътре в тях — подхвърли Ганелон.

Рандъм ме погледна и после насочи цялото си внимание към гледката.

— Мислиш ли — попита той, — че нещата ще се променят още, ако слезем, за да поогледаме по-отблизо?

— Има само един начин да разберем — отвърнах аз.

— В колона по един тогава — съгласи се Рандъм. — Аз ще водя.

— Добре.

Рандъм насочваше коня си надясно, наляво, надясно, в дълга поредица от криволичещи движения, което ни принуждаваше да вървим на зиг-заг през по-голяма част от външната страна на стената. Продължавахме да се движим по начина, по който го бяхме правили през целия ден, като аз вървях плътно зад него, а Ганелон беше последен.

— Изглежда достатъчно безопасно вече — извика Рандъм назад.

— Засега — отвърнах аз.

— Някаква цепнатина в скалите отдолу.

Наведох се напред. Вдясно имаше отвор на пещера, на нивото на овалната плоскост. Разположението й беше такова, че бе останала скрита от погледа ни, докато бяхме стояли по-горе.

— Минаваме прекалено близо до нея — казах аз.

— … бързо, внимателно и тихо — добави Рандъм и изтегли меча си.

Извадих Грейсуондир от ножницата му, на един завой разстояние отзад над мен Ганелон изтегли своето оръжие.

Не минахме покрай отвора, а отново завихме наляво, преди да стигнем до него. Намирахме се на около десетина, петнайсет крачки, когато долових неприятна миризма, която не можах да определя. Ала конете явно се бяха справили по-добре от мен или пък просто си бяха черногледи по природа, защото присвиха уши, разшириха ноздри и започнаха разтревожено да пръхтят, докато в същото време се извръщаха встрани и дърпаха юздите. Поуспокоиха се от само себе си, веднага щом завихме и отново започнахме да се отдалечаваме от мястото. Бяха спокойни до момента, в който не стигнахме до края на спускането си и не започнахме да се приближаваме към повредения Лабиринт. Отказаха да се приближат до него.

Рандъм слезе от коня. Приближи се до очертанията на изрисуваната повърхност, спря и се втренчи в нея. След известно време заговори, без да се обръща назад.

— От всичко останало, което знаем, следва, че нарочно е бил повреден.

— Изглежда, че следва — отвърнах аз.

— Също така следва, че бяхме доведени дотук с определена цел.

— И аз бих казал същото.

— Тогава не се изисква кой знае какво въображение, за да се стигне до заключението, че сме тук с явната цел да определим как точно е бил повреден Лабиринта и какво може да се направи, за да бъде оправен.

— Вероятно. Каква е твоята диагноза?

— Все още никаква.

Той тръгна покрай очертанията на фигурата, надясно към отсрещната страна, откъдето започваше петното. Прибрах меча си в ножницата и се приготвих да сляза от коня. Ганелон се протегна и ме хвана за рамото.

— Мога да се справя и сам… — започнах аз.

Но той не обърна никакво внимание на думите ми и ме прекъсна:

— Коруин, сякаш има някаква малка грапавина там, към центъра на Лабиринта. Няма вид на нещо от самия него…

— Къде?

Той посочи и аз проследих ръката му.

Имаше някакъв чужд предмет близо до центъра. Пръчка? Камък? Хвърчащо парченце хартия…? Невъзможно бе да се определи с точност от такова разстояние.

— Видях го — отвърнах.

Слязохме от конете и се запътихме към Рандъм, който до този момент бе стоял наведен върху най-дясната част от фигурата, оглеждайки внимателно потъмнялото място.

— Ганелон забеляза нещо към центъра — казах аз.

Рандъм кимна.

— И аз го видях — потвърди той. — Опитвах се да определя възможно най-добрия начин, по който да се добера до него, за да го огледам по-отблизо. Не ми харесва идеята да вървя през един повреден Лабиринт. От друга страна се чудех на какво бих се изложил, ако се опитам да премина през почернялото място. Ти как мислиш?

— Да преминеш през каквото там е останало от Лабиринта би отнело доста време — отвърнах аз, — ако има противодействие равно на онова, което съществува у дома. Освен това ни учеха, че е смъртоносно да се отклоняваш от него, а в конкретната ситуация ще бъда принуден да се отклоня, когато стигна до петното. От друга страна, както ти казваш, ако стъпя на петното, бих могъл да вдигна на крак враговете ни. Така че…

— Така че никой от вас няма да го прави — прекъсна ме Ганелон. — Аз ще го направя.

Тогава, без да дочака отговора ни, той се засили, скочи върху потъмнялата част, прекоси я тичешком към центъра, спря толкова, колкото да вдигне някакъв малък предмет, обърна се и се втурна назад.

Няколко мига по-късно стоеше пред нас.

— Това, което направи, беше много опасно — каза му Рандъм.

Ганелон кимна.

— Но вие двамата и досега щяхте да го обсъждате, ако не го бях направил. — Той вдигна ръката си и я протегна към нас. — А сега, какво ще правите с това?

Държеше кинжал. Нанизано върху него, стоеше зацапано правоъгълно картонче. Взех ги от ръцете му.

— Прилича на Фигура — отбеляза Рандъм.

— Да.

Измъкнах картончето, позагладих измачканите места. Мъжът, който видях върху него, ми беше полупознат — което всъщност означаваше, че е и полунепознат. Русоляв, права коса, леко изострени черти, едва забележима усмивка, някак пренебрежителна.

— Не го познавам — казах аз.

— Дай и аз да го видя.

Рандъм взе картата от ръцете ми и смръщи вежди.

— Не — каза той след малко, — и аз не го познавам. Като че ли би трябвало да го познавам, но… Не.

В този момент конете възобновиха оплакванията си, но този път много по-силно. Беше ни необходимо само да извърнем глави, за да разберем причината за тяхното безпокойство, защото тя бе избрала точно този момент, за да се появи от пещерата.

— Дявол да го вземе — промълви Рандъм.

Съгласих се с него.

Ганелон си прочисти гърлото и насочи напред меча си.

— Някой да може да каже какво е това? — попита той.

Първото ми впечатление за звяра бе, че е змиеподобен, едновременно поради движенията му и поради факта, че дългата му дебела опашка изглеждаше повече като продължение на дългото му слабо тяло, отколкото като обикновен придатък. Движеше се на четири крака с двойни стави, стъпалата му бяха огромни, а ноктите отвратителни. Тясната му главичка завършваше с човка и докато то се приближаваше към нас, тя се поклащаше ту на едната страна, ту на другата, показвайки ни първо едното си бледосинкаво око, после другото. Огромни криле стояха прибрани от двете страни на тялото му — пурпур и нещо, подобно на кожа. Нямаше нито козина, нито пера, въпреки че на места по гърдите, раменете, гърба и по продължение на опашката си имаше люспи. От човката-щик до извиващото се връхче на опашката звярът изглеждаше малко по-дълъг от три метра. Чуваше се някакъв дрънчащ звук, докато се движеше и за миг зърнах отблясъците на нещо лъскаво върху шията му.

— Най-близкото до това чудо, което аз съм виждал — каза Рандъм, — е едно хералдическо животно — грифонът. Само че това е голо и мораво.

— Определено не е от нашите природни забележителности — добавих аз, изтеглих Грейсуондир и размахах острието му на едно ниво с главата на създанието.

Звярът изстреля червен, разцепен на две език. Повдигна криле на няколко сантиметра, после отново ги отпусна. Когато главата му се извиваше надясно, опашката му се преместваше наляво, после пак ляво — дясно, дясно — ляво — и така създаваше непрекъснато увеличаващ се, почти хипнотизиращ ефект, докато се приближаваше към нас.

Явно се интересуваше повече от конете, отколкото от нас, защото се готвеше да ни заобиколи. Насочваше се право към мястото, където стояха, треперещи и риещи с копита. Преместих се, за да препреча пътя му.

Тогава то се изправи на задните си крака.

Крилете му се вдигнаха нагоре и се разпериха, разстилайки се подобно на чифт увиснали платна, внезапно уловени от повея на вятъра. Изправено на задните си крака, то се извисяваше над нас и сега изглеждаше така, сякаш заемаше най-малко четири пъти по-голямо пространство от преди. И тогава изкряска, нададе ужасяващ ловен крясък или заплаха, при което ушите ми звъннаха. В същото време изплющя с криле, подскочи и се отдели от земята.

Конете хукнаха да бягат. Звярът беше извън досега ни. Тогава разбрах какво предизвикваше ярките проблясъци и дрънченето. Съществото беше вързано на дълга верига, която водеше обратно към вътрешността на пещерата. Точната дължина на „каишката“ му незабавно предизвика нещо повече от просто научен интерес.

Извърнах се, когато то премина със свистене, размахало криле и падна от другата ни страна. Не бе набрало достатъчно инерция, за да може да полети истински при това кратко издигане нагоре. Видях, че Звездин и Огнедишащ змей се носеха в галоп към най-отдалечения край на овала. Докато Яго, конят на Рандъм, бе препуснал в посока на Лабиринта.

Докоснал веднъж земята, звярът се обърна, сякаш за да преследва Яго, но всъщност ни проучи внимателно още веднъж и замръзна. Този път се намираше много по-близо — на по-малко от четири метра. Животното вирна глава, врътна към нас дясното си око, после отвори човка и издаде приглушен грачещ звук.

— Какво ще кажете да го нападнем сега? — попита Рандъм.

— Не, почакайте. Има нещо странно в поведението му.

То бе отпуснало глава, докато говорех и бе разперило криле върху земята. Удари три пъти с човка пред себе си и отново погледна нагоре. После прибра наполовина криле към тялото си. Опашката му потрепери и животното започна силно да я размахва насам-натам. Отвори човката си и отново издаде същият онзи грачещ звук.

В този миг нещо друго привлече вниманието ни.

Яго бе влязъл в Лабиринта, откъм страната на петното. Пет-шест метра навътре, застанал напряко през силовите линии, подобно на насекомо, попаднало върху листата на мухоловка, той бе заклещен близо до един от Воалите. Изцвили силно, когато искрите изригнаха около него, гривата му настръхна и остана изправена нагоре.

Още в същия миг, точно над него, небето взе да потъмнява. Но онова, което започна да се оформя, не беше просто облак водна пара. По-скоро това бе идеално по форма кръгло образувание, червено в центъра си и жълто по краищата, което се въртеше по посока на часовниковата стрелка. Внезапно до ушите ни достигна звук подобен на самотен камбанен звън, последван от хриптенето на задушаващ се кон.

Яго продължаваше да се бори. Първо освободи десния си крак, после отново го омота, докато освобождаваше левия, като цвилеше обезумяло през цялото време. Искрите се бяха издигнали до раменете му и той ги изтръскваше от тялото и врата си, като че ли бяха дъждовни капчици. Формите на тялото му придобиваха мек, мазен блясък.

Грохотът се усили и в центъра на червеното нещо над нас започнаха да си играят малки светкавици. В този миг вниманието ми бе привлечено от дрънчащ звук и като погледнах надолу открих, че пурпурният грифон се е плъзнал покрай нас и е застанал така, че да бъде между нас и свистящата червена стихия. Беше се присвил, подобен на фантастичен готически водоливник и извърнал глава, наблюдаваше зрелището.

Точно в този момент Яго освободи и двата си предни крака и се изправи на задните. В него вече имаше нещо нереално, което заедно с блясъка и искрите замъгляваше очертанията му. Може и да бе изцвилил в този момент, но всички останали звуци бяха заглушени от непрестанния грохот отгоре.

Нещо подобно на фуния се спусна от кънтящото образувание — ярко, искрящо, виещо и невероятно бързо. То докосна изправилия се на задните си крака кон и за миг очертанията на животното се увеличиха многократно, като право пропорционално на това ставаха все по-бледи и по-бледи. После той просто изчезна. За миг фунията остана неподвижна, подобно на идеално уравновесен похлупак. После грохотът започна да намалява.

Фунията бавно се издигна на съвсем малко разстояние — може би човешки бой — над Лабиринта. После изсвистя нагоре толкова бързо, колкото беше слязла.

Воят престана. Грохотът започна да стихва. Миниатюрните светкавици вътре в кръга избледняха. Цялото образувание започна да избледнява и да забавя движението си. Миг по-късно то се превърна просто в късче тъмнина, след още миг — изчезна.

Доколкото можех да видя, от Яго не бе останала никаква следа.

— Не ме питай — казах аз, когато Рандъм се извърна към мен. — Аз също нищо не знам.

Той кимна, после насочи вниманието си към нашия морав приятел, който точно тогава продрънкваше веригата си.

— Какво ще правим с това глупаво създание тук? — попита, като го посочи с върха на меча си.

— Имах смътното впечатление, че се опитваше да ни предпази — отвърнах аз и пристъпих напред. — Прикривай ме. Искам да опитам нещо.

— Сигурен ли си, че можеш да се движиш достатъчно бързо? — попита той. — С тази рана в хълбока…

— Не се притеснявай — отвърнах аз, малко по-самоуверено, отколкото бе необходимо и продължих да пристъпвам напред.

Беше прав за лявата ми страна. Заздравяващото намушкано място още ми причиняваше тъпа болка и явно затрудняваше движенията ми. Но в дясната ми ръка все пак се намираше Грейсуондир, а и това бе един от онези случаи, в които се доверявах неимоверно на собствените си инстинкти. Благополучно се бях осланял на това си чувство и в миналото. Беше време, когато подобни рискове просто изглеждаха съвсем в реда на нещата.

Рандъм се придвижи напред и надясно. Аз заобиколих отстрани и протегнах напред лявата си ръка така, както човек би опитал да се запознае с някое непознато куче, бавно. Нашият хералдичен приятел вече се бе изправил на крака и се обръщаше.

Обърна се отново към нас и се вгледа внимателно в Ганелон, там някъде вляво от мен. После видя ръката ми. Приведе глава и отново удари с човка по земята. Изграчи съвсем тихо — кратък бълбукащ звук, — вдигна глава и бавно я протегна напред. Размаха голямата си опашка, докосна пръстите ми с човка, после отново повтори странните си действия. Предпазливо поставих ръка върху главата му. Размаха на опашката се увеличи, главата му остана неподвижна. Почесах го внимателно зад врата и то бавно извъртя глава, сякаш това му харесваше. Отдръпнах ръката си и отстъпих крачка назад.

— Мисля, че сме приятели — промълвих тихо аз. — А сега опитай ти, Рандъм.

— Шегуваш ли се?

— Не, сигурен съм, че си в безопасност. Опитай.

— Какво ще направиш, ако се окаже, че грешиш?

— Ще се извиня.

— Страхотно.

Той се доближи и протегна ръка. Животното си остана приятелски настроено.

— Добре — каза той след около половин минута, като продължаваше да го потупва по врата — и какво доказахме с това?

— Че той е куче-пазач.

— Какво пази?

— Лабиринта, явно.

— Без да се замислям тогава — отвърна Рандъм и отстъпи назад, — бих казал, че има какво още да се иска от него. — Той посочи петното. — Това е напълно разбираемо, ако се отнася толкова приятелски към всеки, който не яде овес и не цвили.

— Моето предположение е, че умее да подбира. Възможно е също така да е бил поставен тук, след като Лабиринта вече е бил повреден, за да го защитава срещу по-нататъшни нежелани действия.

— Кой го е поставил?

— Аз самият също бих искал да знам. Явно някой, който е на наша страна.

— Можеш да доизпробваш теорията си, като позволиш на Ганелон да се приближи до него.

Ганелон остана неподвижен.

— Може да имате някаква характерна семейна миризма — промълви той накрая — или пък да харесва само амбърити. Така че, благодаря, но ще се въздържа.

— Добре. Не е чак толкова важно. Засега предположенията ти се оказаха добри. Как си обясняваш събитията?

— От двете групировки, които се опитват да се домогнат до трона — отвърна Ганелон, — тази, съставена от Бранд, Файона и Блийс е била, както ти самият каза, по-осведомена за характера на силите, които си играят с Амбър. Бранд не ти е дал конкретни доказателства за подобно нещо — освен ако не си пропуснал някои събития, които евентуално е споменал, — но независимо от това предположението ми е следното: повредата на Лабиринта представлява средството, чрез което съюзниците им си осигуряват достъпа до вашето царство. Един или няколко от тях са извършили грозното деяние, оставило тъмната следа. Ако кучето-пазач тук реагира на семейна миризма или на някаква друга специфична информация, която всички вие притежавате, тогава всъщност е възможно то да е било тук през цялото време и просто да не е сметнало за необходимо да направи нещо срещу нападателите.

— Възможно е — съгласи се Рандъм. — Имаш ли някаква представа как е било извършено?

— Може би — отвърна той. — Ще ти позволя да го демонстрираш вместо мен… ако искаш, разбира се.

— Какво трябва да направя?

— Ела насам — отвърна той, обърна се и се отправи към края на Лабиринта.

Последвах го. И Рандъм направи същото. Грифонът се промъкна отстрани до мен.

Ганелон се обърна и протегна ръка.

— Коруин, може ли да те помоля да ми дадеш кинжала, който взех?

— Заповядай — отвърнах, издърпах го от колана си и му го подадох.

— Питам те пак, какво трябва да направя? — поинтересува се Рандъм.

— Кръвта на Амбър — отвърна Ганелон.

— Не съм много сигурен, че идеята ми харесва — каза Рандъм.

— Всичко, което трябва да направиш, е да боднеш пръстта си с това — продължи Ганелон и му подаде кинжала — и да изстискаш капка кръв върху Лабиринта.

— И какво ще стане?

— Нека да опитаме и ще видим.

Рандъм ме погледна.

— Ти какво ще кажеш? — попита той.

— Давай. Нека разберем. Заинтригуван съм.

Той кимна.

— Добре.

Пое кинжала от Ганелон и бодна връхчето на малкия пръст на лявата си ръка. След това стисна пръста, като го държеше над Лабиринта. Появи се мъничка червена капчица, стана по-голяма, потрепери и падна.

В същия миг тънка струйка дим се вдигна от мястото, където бе капнала, придружена от тихо изпукване.

— Проклет да съм! — извика Рандъм, явно силно впечатлен.

Мъничката капчица кръв бе попила, постепенно разстилайки се до около размера на монета от половин долар.

— Готово — рече Ганелон. — Ето как е било направено.

Петънцето наистина представляваше миниатюрно подобие на масивното петно, по-нататък, вдясно. Грифонът-пазач нададе приглушен крясък и се отдръпна назад, въртейки глава ту към един от нас, ту към друг.

— Спокойно, приятелю, спокойно — казах аз и се протегнах към него, за да го успокоя отново.

— Но какво би могло да причини толкова голямо… — започна Рандъм, а после бавно наведе глава.

— Какво, наистина? — погледна го Ганелон. — Не виждам никакви следи, които да показват къде точно бе унищожен коня ти.

— Кръвта на Амбър — измърмори Рандъм. — Днес направо си пълен с прозрения, а?

— Накарай Коруин да ти разкаже за Лорейн, страната, в която живях толкова дълги години — отвърна той. — Страната, където се появи Черния кръг. Винаги съм нащрек за последствията от тези сили, въпреки че ги познавам само от разстояние. Нещата започнаха да ми се изясняват с всяка нова подробност, научена от вас. Да, сега наистина съм пълен с прозрения, сега, когато знам повече за начина им на действие. Попитай Коруин какво мисли за своя генерал.

— Коруин — обърна се към мен Рандъм, — дай ми промушената Фигура.

Извадих я от джоба си и я поизгладих. Петната сега изглеждаха много по-зловещи. Имаше и още нещо, което ме порази. Не вярвах изобщо да бе изработена от Дуоркин — мъдрец, вълшебник, художник и някога възпитател на децата на Оберон. Досега никога не ми бе хрумвало, че и някой друг може да е в състояние да изработи Фигура. Въпреки че стилът на тази наистина ми изглеждаше някак познат, тя не беше работа на Дуоркин. Къде преди бях виждал подобен строг рисунък, не толкова непринуден, колкото този на учителя? Всяко движение бе предварително обмислено, още преди перото да докосне хартията. Имаше и още нещо, което не беше както трябва — някаква свойствена идеализация, различна от тази на нашите собствени Фигури, сякаш художникът е работил, воден от стари спомени, мимолетни впечатления или чужди описания, вместо с истинския жив човек.

— Фигурата, Коруин. Ако обичаш — повтори Рандъм.

Имаше нещо в начина, по който го каза, което ме накара да се поколебая. То събуди у мен усещането, че Рандъм по някакъв начин се е озовал на една крачка пред мен по отношение на нещо важно, усещане, което никак не ми харесваше.

— Потупах стария грозник заради теб и току-що се убодох в името на общата ни кауза, Коруин. Сега позволи ми да видя тази Фигура.

Подадох му я. Опасенията ми се засилиха, когато той я взе в ръка и смръщи вежди. Защо изведнъж се бях оказал в ролята на глупака? Дали нощта, прекарана в Тир-на Ногт забавяше мисловната дейност? Защо…

Рандъм започна да псува, поредица от вулгаризми, които нищо от онова, с което се бях сблъскал в дългата си военна кариера, не можеше да надмине.

После:

— Какво има? — попитах аз. — Нищо не разбирам.

— Кръвта на Амбър — каза той най-накрая. — Които и да са го направили, първо са минали през Лабиринта. После са застанали в центъра и са се свързали с този човек посредством Фигурата му. Когато е отговорил и е бил постигнат стабилен контакт, те са го наръгали. Кръвта му е изтекла върху Лабиринта и е повредила част от него, както направи моята тук.

Той млъкна, колкото да си поеме няколко пъти дълбоко въздух.

— Мирише на някакъв ритуал — отбелязах аз.

— Проклети ритуали! — извика Рандъм. — Всичките да бъдат проклети! Един от тях ще умре, Коруин. Аз ще го убия — него или нея.

— Все още не…

— Какъв глупак съм — продължи той, — да не разбера веднага. Погледни! Погледни по-внимателно!

Тикна в ръцете ми пронизаната Фигура. Вгледах се. Все още нищо не разбирах.

— А сега, погледни мен! Погледни ме!

Направих го. После отново се взрях в картата.

Разбрах какво искаше да каже.

— Никога не съм означавал за него нещо повече от далечен отзвук на живота в Амбър. Но те са използвали сина ми — заяви Рандъм. — Това трябва да е портрет на Мартин.