Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man In The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Виктор Любенов (2004)
Корекция
Mandor (2008)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Човекът в лабиринта

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1998

Библиотека „Галактика“, №121

Преведе от английски: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Американска, първо издание

Излязла от печат юни 1998

Формат 70/100/32. Изд. №2453

Печатни коли 15. Цена 3000 лв.

ISBN — 954–418–091–5

Издателска къща „Галактика“

 

© Тинко Трифонов, преводач, 1998

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1998

© ИК „Галактика“, 1998

 

Robert Silverberg. The Man In The Maze

Copyright © 1969 by Robert Silverberg

Copyright © 1969 by Adberg, Ltd.

История

  1. — Корекция
  2. — Незначителни корекции (наклонен текст и нови редове) (Мандор)
  3. — Добавяне

4.

Роулинс си проправи път извън зона A под досадната лунна светлина. Гласът на корабния мозък го насочваше по пътеката, по която бе дошъл, а от време на време, когато минаваше през безопасен район, се включваше и Бордман.

— Добро начало — рече той. — Сполука е дори това, че те допусна. Как се чувстваш?

— Отвратително, Чарлз.

— Поради близкия контакт ли?

— Поради това, че върша нещо гадно.

— Престани, Нед. Ако трябва да те напомпвам с морална увереност всеки път, когато влизаш…

— Ще си свърша работата — отвърна Роулинс, — ала това не означава, че трябва да я харесвам.

Заобиколи зареден на пружина каменен блок, който можеше да го запрати в пропаст, ако не премести тежестта на тялото си както трябва. Докато прекосяваше, едно малко зъбато животинче се изкикоти. На другия край Роулинс бутна стената там, където беше податлива и получи достъп до зона B. Погледна към трегера, видя кухината на визуалния сензор и се усмихна — в случай, че Мълър наблюдаваше оттеглянето му.

Сега вече разбираше защо Мълър е избрал да се самозаточи тук. При подобно стечение на обстоятелствата и той би направил същото. Дори нещо по-лошо. Мълър беше поразен от хидранците, от деформацията на душата в една епоха, когато малформациите вече се срещаха рядко и бяха лечими. От естетична гледна точка беше престъпление да ти липсва крайник, око или нос — те лесно се ремонтираха. Човек беше длъжен да извърши пренастройване и да заличи неприятните несъвършенства. Прехвърлянето на собствените недостатъци върху обществото се смяташе за антисоциален акт.

Ала никакво пренастройване не можеше да извърши козметична операция на онова, от което страдаше Мълър. Единственото лечение беше да се отдели от обществото. Някой по-слаб човек би избрал смъртта. Мълър беше избрал изгнанието.

Главата на Роулинс още пулсираше от краткия близък контакт. Само за миг беше получил от Мълър безформено, несвързано излъчване на наранено чувство — вътрешният му свят се разливаше неволно и безсловесно. Беше болезнено и потискащо да възприема неконтролираната вътрешна същност на Мълър.

Хидранците не го бяха надарили с истинска телепатия. Не можеше нито да „чете“ чужди мисли, нито да ги предава на другите. Онова, което излъчваше, беше вътрешното му състояние: потоп от първично отчаяние, река от съжаление и печал — целият боклук на една душа. Не можеше да го удържи. В онзи безкраен миг Роулинс се беше потопил в него, през останалото време приемаше само неясното и всеобщо чувство за тревога. От необработените данни на потока беше в състояние да извлече собствена конкретика. Мъката на Мълър не му беше непозната: онова, което той предлагаше, беше единствено осъзнатото наказание, което Вселената е предопределила за своите жители. Роулинс почувства, че е настроен против целия дисонанс, който съществуваше в битието: пропуснатите възможности, разрушената любов, прибързаните думи, ножа на завистта, незаслужената мъка, желанията, алчността, разяждащото отчаяние, змийския зъб на времето, смъртта на дребните насекоми през зимата, сълзите… Беше познал стареенето, загубата, неспособността, яростта, безпомощността, самотата, самопрезрението, а и лудостта. Това беше безмълвен вик на космическата ярост.

Всички ли сме такива? Този въпрос си задаваше. Нима същото излъчване притежавам аз, Бордман, майка ми, момичето, което обичах? Нима сме нещо като крачещи радиобуйове, настроени на честота, на която не могат да приемат? Е, слава Богу. Това беше твърде болезнена за слушане мелодия.

Бордман рече:

— Събуди се, Нед. Спри да размишляваш и внимавай за опасностите. Почти си навлязъл в зона C.

— Чарлз, какво усети, когато за пръв път се приближи до Мълър?

— Ще говорим за това по-късно.

— Не почувства ли, че за първи път научаваш какво е предназначението на човешките същества?

— Казах, че ще разговаряме, когато…

— Остави ме да се доизкажа, Чарлз. Тук не съм в опасност. Просто надзърнах в душата на един човек и съм потресен. Чуй ме, Чарлз, той всъщност е такъв. Един добър човек. Онова, което излъчва, е просто излишен шум. Тиня, която не ти казва нищо за истинския Дик Мълър. Шум, който не би трябвало да чуваме, а и сигналът е доста различен — както когато включиш с пълна сила усилвател към звездите и чуеш стържещите звуци на спектъра, нали се сещаш, някои от най-красивите звезди ти отвръщат с ужасни звуци, но това просто е отговор на усилвателя, който няма нищо общо със самата звезда, той е… той…

Нед!

— Извинявай, Чарлз.

— Върни се в лагера. Всички сме на мнение, че Дик Мълър е свестен човек. Точно затова се нуждаем от него. Имаме нужда и от теб, затова си затваряй устата и внимавай. Сега се успокой. Спокойно. Спокойно. Спокойно. Какво е това животно вляво от теб? Побързай, Нед, но се успокой. Това е начинът, синко. Спокойствие.