Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man In The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Виктор Любенов (2004)
Корекция
Mandor (2008)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Човекът в лабиринта

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1998

Библиотека „Галактика“, №121

Преведе от английски: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Американска, първо издание

Излязла от печат юни 1998

Формат 70/100/32. Изд. №2453

Печатни коли 15. Цена 3000 лв.

ISBN — 954–418–091–5

Издателска къща „Галактика“

 

© Тинко Трифонов, преводач, 1998

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1998

© ИК „Галактика“, 1998

 

Robert Silverberg. The Man In The Maze

Copyright © 1969 by Robert Silverberg

Copyright © 1969 by Adberg, Ltd.

История

  1. — Корекция
  2. — Незначителни корекции (наклонен текст и нови редове) (Мандор)
  3. — Добавяне

3.

Тъкмо тогава пристигна Мълър и видя цялата сцена. Поспря за миг, за да се възхити на омайващото потъване на решетката. Огледа трите гладни глигана, видя изумения окървавен Роулинс, озовал се неочаквано сам срещу тях.

— Лягай долу! — изкрещя Мълър.

Роулинс залегна, след като направи четири бързи крачки вляво, подхлъзна се по окървавената настилка и се озова върху купа трупчета в края на улицата. В този миг Мълър стреля, без да си дава труд да нагласи оръжието на ръчен прицел, защото животните не ставаха за ядене. Трите бързи светкавици ги повалиха и те повече не помръднаха. Мълър понечи да тръгне към Роулинс, но тъкмо тогава се появи един робот от зона F: плъзгаше се весело към тях. Мълър изруга тихо. Извади глобуса-унищожител от джоба си и насочи прозорчето му към дрона. Сондата обърна безизразното си лице към него в момента на стрелбата.

Роботът се разпадна. Роулинс беше успял да се изправи.

— Не биваше да го унищожаваш — каза замаяно Нед. — Тъкмо ми идваше на помощ.

— Няма нужда от помощ — рече Мълър. — Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да.

— Тежко ли си ранен?

— Само съм изпохапан. Не чак толкова лошо, колкото изглежда.

— Тръгвай с мен — нареди Мълър.

Площадът беше започнал да се изпълва с нови лешоядни животни, повикани по тайнствения телеграф на кръвта. Малките зъбати създания се заемаха сериозно с трите убити глигана. Роулинс изглеждаше объркан и май си говореше сам. Забравил за излъчването си, Мълър го хвана за ръката. Роулинс трепна, дръпна се, а сетне, явно съжалил за очевидната грубост, отново му подаде ръка. Прекосиха площада заедно. Роулинс трепереше и Мълър не знаеше дали е от факта, че се е спасил на косъм, или е от прекалената близост на незащитения му мозък.

— Насам — рече грубо Мълър.

Влязоха в шестоъгълната клетка, където държеше диагностата си. Мълър затвори вратата и Роулинс се отпусна на голия под. Русата му коса беше прилепнала от пот към челото. Очите му блуждаеха, зениците им бяха разширени.

Мълър попита:

— Колко време те атакуваха?

— Петнайсет, двайсет минути. Не знам. Трябва да бяха петдесет или сто. Пречупвах гръбнаците им. Един кратък, хрущящ звук, нали знаеш, сякаш чупиш съчки. Сетне клетката се отвори. — Роулинс се изсмя налудничаво. — Това бе най-интересното. Тъкмо бях привършил с малките негодници и си поех дъх, когато се появиха трите огромни чудовища, тогава, естествено, решетката изчезна и…

— Успокой се — рече Мълър, — говориш доста бързо, не успявам да следя мислите ти. Можеш ли да събуеш тези обувки?

— Онова, което е останало от тях.

— Да. Свали ги да ти полекувам краката. На Лемнос не липсват инфекциозни бактерии. Протозои, доколкото знам, и трипанозоми, и много други.

Роулинс схвана намека му.

— Ще ми помогнеш ли? Боя се, че не бих могъл да…

— Няма да ти се понрави, ако се приближа — предупреди Мълър.

— Майната му!

Мълър сви рамене. Отиде при Роулинс и разкопча счупените и изкривени закопчалки на високите му обувки. Металът беше надраскан от дребните зъби. Обувките бяха на същия хал, да не говорим за краката на Роулинс. След няколко минути обувките и гамашите бяха свалени. Лежеше проснат на пода, лицето му се кривеше, но се опитваше да има геройски вид. Краката му бяха зле: нито една от раните не беше кой знае колко сериозна, но пък бяха многобройни. Мълър включи диагностата. Лампичките светнаха, процепът на рецептора се отвори.

— Стар модел — обади се Роулинс. — Не знам как се прави.

— Протегни крака пред скенера.

Роулинс се извърна. По раните му заигра синкава светлина. Вътре в диагностата нещо забръмча и зацъка. Подаде се една съчленена „ръка“ с памук, която сръчно и леко премина по крака му до над коляното. Машината глътна окървавения памук и започна да го смила до молекулярно ниво. В същото време се появи нов памук, който почисти другия крак на Роулинс. Освен почистваща течност, памукът съдържаше и съсирващ препарат, тъй че след промивката кръвта беше изчезнала, а плитките разкъсвания и нарези се виждаха добре. Все още е доста зле, помисли си Мълър, макар че не изглежда толкова ужасно, колкото преди.

От диагностатът се подаде ултразвукова сонда, която инжектира в задните части на Роулинс някаква златиста течност. Болкоуспокояващо е — предположи Мълър. Втората тъмнокехлибарена инжекция сигурно беше някакъв широкоспектърен антибиотик за предотвратяване на инфекцията. Роулинс видимо се поотпусна. От различни сектори на уреда се протегнаха „ръце“, които преглеждаха внимателно пораженията и ги сканираха за последващото лечение. Чу се бръмчене, после — три резки изщраквания. Сетне апаратът започна да запечатва раните, като залепваше здраво ръбовете им.

— Лежи и не мърдай — нареди му Мълър. — След две минути ще си готов.

— Нямаше нужда да го правиш — рече Роулинс. — В лагера си имаме медицински запаси. А на теб сигурно най-необходимото ти е на привършване. Трябваше само да оставиш дрона да ме върне…

— Не искам роботите да се мотаят тук. А и диагностатът има запаси поне за петдесет години. Аз не се разболявам често. Освен това апаратът сам синтезира повечето неща, които могат да ми потрябват. Достатъчно е от време на време да го захранвам с протоплазма, останалото върши сам.

— Нека поне ти доставим някои по-редки лекарства, за да попълниш запасите си.

— Не е необходимо. Нямам нужда от милосърдие. Е, хайде, готов си. Сигурно няма да ти останат дори белези.

Машината остави Роулинс на спокойствие, той се обърна с гръб към нея и вдигна поглед към Мълър. Налудничавият израз беше изчезнал от лицето му. Мълър се облегна на стената, потърка гърба си в ръба, където се срещаха две от стените на шестоъгълника, и рече:

— Не подозирах, че ще те нападнат, инак нямаше да те оставя толкова дълго сам. Не си ли въоръжен?

— Не.

— Лешоядните животни не закачат живи същества. Какво ли ги е накарало да те нападнат?

— Клетката — отвърна Роулинс. — Започна да излъчва мирис на гниещо месо. Примамка. Неочаквано се нахвърлиха върху мен. Мислех, че ще ме изядат жив.

Мълър се усмихна.

— Интересно. Значи клетката е програмирана като капан. Е, твоето малко приключение ни даде полезна информация. Не мога да ти опиша колко съм заинтригуван от тези клетки. Както и от всяко нещо в странното обкръжение, в което живея. Акведуктът. Пилоните календари. Апаратурата за почистване на улиците. Благодарен съм ти, че ми помогна да науча това-онова.

— Познавам още един човек, който мисли като теб — рече Роулинс. — Че няма значение какъв е рискът или цената, стига да извлечеш полезни данни от преживяното. Борд…

Той се сепна по средата на думата, бързо прехапа устни.

— Кой?

— Бордони — повтори Роулинс. — Емилио Бордони, професорът ми по епистемология. Той четеше прекрасен курс лекции. Всъщност това беше курс по приложна херменевтика, който учи как да придобиваме знания.

— Това е евристика — рече Мълър.

— Сигурен ли си? Определено имам впечатление, че…

— Грешиш — каза Мълър. — Разговаряш със специалист в тази област. Херменевтиката е изкуството на тълкуването. Първоначално се е занимавала с тълкуването на Скрижалите, но сега се прилага за всички комуникационни функции. Баща ти би трябвало да го знае. Моята мисия до хидранците беше експеримент от приложната херменевтика. Но не излезе успешна.

— Евристика. Херменевтика — засмя се Роулинс. — Поне съм доволен, че ти помогнах да научиш нещо за клетките. Моят принос за евристиката. Разрешаваш ли да пропусна следващия рунд?

— Добре — рече Мълър. Неизвестно защо го беше обзело странното желание за добра воля. Почти беше забравил колко приятно е да можеш да помогнеш някому. Или да се насладиш на мързелив, безсмислен разговор. Попита: — Нед, искаш ли да пийнеш нещо?

— Алкохол ли?

— Това имах предвид.

— В умерено количество.

— Нашият местен ликьор — рече Мълър. — Произвеждат го джуджета, скрити някъде в недрата на тази планета. — Извади красива плоска бутилка и две широки чаши. Наля внимателно по двайсетина грама във всяка. — Снабдявам се с него в зона C — обясни той, докато подаваше чашата на Роулинс. — Блика от фонтанче. Мисля, че на етикета му трябва да пише „Изпий ме!“

Роулинс го опита внимателно.

— Силен е!

— Да, около шейсет градуса. Един Господ знае какво друго има в него, как се дестилира и защо. Харесва ми: хем е сладък, хем възбужда. Доста опиянява, разбира се. Предполагам, че е замислен като поредния капан. Напиваш се щастливо и лабиринтът те довършва — той вдигна любезно чашата си. — Наздраве!

— Наздраве!

Засмяха се на архаичния тост и отпиха.

Внимавай, Дики, рече си Мълър. Твърде бързо се сприятеляваш с момчето. Не забравяй къде се намираш. И защо. Що за отвратителен човек си, след като се държиш така?

— Мога ли да взема малко от питието с мен в лагера? — попита Роулинс.

— Добре. Защо?

— Там имаме един мъж, който ще го оцени. Той е същински чревоугодник. Винаги пътува с шкаф питиета, в който има стотина различни напитки. Предполагам — от поне четирийсет различни свята. Дори не си спомням наименованията им.

— Има ли нещо от Мардук? — попита Мълър. — От планетите на Денеб? От Ригел?

— Не съм сигурен. Искам да кажа, че обичам да си пийна, но не съм познавач.

— Дали този твой приятел би искал да си разменим… — Мълър се сепна. — Не. Не. Забрави. Няма да правя никакви сделки.

— Ако искаш, ела с мен в лагера — рече Роулинс. — Той ще ти позволи да ползваш шкафа му.

— Много мило от твоя страна. Но не — Мълър погледна с омраза алкохола. — Няма да се предам, Нед. Не искам да имам нищо общо с останалите.

— Съжалявам, че си на същото мнение.

— Още едно питие?

— Не. Време е да се връщам в лагера. Късно е. Не беше планирано да прекарам при теб целия ден и ще си изпатя, че не съм свършил своя дял от работата си тук.

— По-голямата част от деня прекара в клетката. Не могат да те винят за това.

— Могат. Вчера се пооплакаха. Мисля, че не искат да се срещам с теб.

Мълър усети известно напрежение. Роулинс продължи.

— След като пропилях целия си работен ден днес, няма да се учудя, ако не ме пратят повторно. Сигурно са доста ядосани. Мисълта ми е, че след като нямаш особено желание да ни сътрудничиш, ще решат, че си губя времето да се срещам с теб, вместо да застана зад пулта на машините в зона E или F.

Роулинс допи питието, изправи се и изсумтя леко. Погледна голите си крака. Диагностатът беше покрил раните му с целебен спрей с цвета на кожата. Почти не личеше, че има разкъсвания. Сковано надяна гамашите.

— Няма да слагам обувките — рече. — В такъв фасон са, че няма да е приятно дори да се опитам да ги обуя. Предполагам, че ще мога да се върна бос.

— Настилката е много гладка — рече Мълър.

— Ще ми дадеш ли малко за приятеля ми?

Мълър мълчаливо му подаде наполовина пълната бутилка.

Роулинс я прикрепи към колана си.

— Беше интересен ден. Надявам се пак да дойда.