Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (66)

3.

Сега вече извънземният го бе пленил. Нямаше никакво съмнение. Спускателната капсула бе програмирана за орбита с минимално отклонение, по която да се плъзне покрай извънземния, ала Мълър бързо откри, че се отклоняваше от тази орбита. Отклоненията никога не са случайни. Капсулата му се ускоряваше повече, отколкото предвиждаше програмата, което означаваше, че е пленена и бе притеглена напред. Той прие това. Бе ледено спокоен, не очакваше нищо и бе готов на всичко. Капсулата намали ход. Видя вече блестящия корпус на спътника на извънземния.

Метал опря о̀ метал, корабите се докоснаха и се скачиха.

Отвори се люк.

Мълър потъна в него.

Капсулата му кацна върху платформа в една огромна, пещерообразна зала, дълга стотици метри и още толкова висока и широка. Мълър излезе в пълно бойно снаряжение. Активира гравитационните си подложки, защото, както и бе очаквал, гравитацията тук бе почти нулева, напълно незабележима. Видя в мрака само леко червеникаво сияние. На фона на пълната тишина чу отекващ бумтящ звук, досущ като многократно усилена въздишка, която разтърси гредите и подпорите на спътника. Въпреки гравитационното си поле се чувстваше замаян; подът под него се разлюля. В съзнанието му се появи усещане за пулсациите на морето: огромни вълни се разбиваха върху нащърбени плажове; водната маса се бунтуваше и стенеше в своята огромна пещера; светът под нея потрепваше под товара си. Мълър усети хлад, на който скафандърът му не можеше да противостои. Привличаше го непреодолима сила. Той колебливо помръдна, изпита облекчение и се изненада, че крайниците му още се подчиняваха на командите му, макар и да не бе пълен техен господар. Усещането за нещо огромно наблизо, нещо, което се надигаше, пулсираше и въздишаше, не го напускаше.

Тръгна по удавения в нощта булевард. Спря до ниски перила — тъмночервена линия на фона на гъстия мрак, притисна крак в перилата и се придържаше до тях, докато вървеше напред. В един момент се подхлъзна, удари с лакът перилата и чу как металният звук проехтя в цялата конструкция. До него се върна неясно ехо. Досущ като в лабиринта, той мина през коридори и люкове, през свързани отсеци, по мостове, които се издигаха над потънали в мрак бездни, спусна се по подобни на рампи плоскости към високи помещения, чиито тавани почти не можеше да се видят. Движеше се със сляпа увереност, без никакъв страх. Почти не виждаше нищо. Нямаше представа за цялостната структура на този спътник. Можеше само смътно да се досеща каква е целта на тези вътрешни прегради.

От скритото гигантско присъствие дойдоха безшумни вълни, непрекъснато увеличаващо се налягане. Той потрепери в хватката му. И въпреки това все още се движеше; излезе на някакъв централен балкон; по едва доловимото синкаво сияние успя да забележи как изчезват нивата под него, а далеч долу се появи широк резервоар и в него имаше нещо искрящо, нещо огромно.

— Ето ме — рече той. — Ричард Мълър. Землянин.

Хвана се за перилата и се надвеси от балкона, готов бе на всичко. Дали огромният звяр помръдна и се премести? Дали изсумтя? Дали се обърна към него на език, който той разбираше? Не чуваше нищо. Затова пък бавно, неуловимо, усети наличието на контакт, на общуване, на поглъщане.

Усещаше как душата му отлита през порите на тялото.

Опразването бе пълно. И въпреки това Мълър реши да не се съпротивлява; той се отдаде с готовност, даваше доброволно всичко от себе си. Там долу чудовището отвори крана на духа му, на невралната му енергия, изтегли ги от него, поиска още и го получи.

— Продължавай — рече Мълър, ехото от гласа му затанцува около него, иззвънтя и отекна. — Пий! На какво ти прилича? Горчива настойка, а? Пий! Пий!

Коленете му омекнаха и той се свлече напред, опря чело о̀ студените перила, докато се изчерпваха и сетните му сили.

Предаде се с радост — на блестящи капчици. Отдаде първата си любов и първото си разочарование, априлския дъжд, треската и болката. Гордостта и надеждата, топлината и студа, сладкото и киселото. Мириса на пот и докосването до плътта, тътена на музиката, музиката на тътена, копринените коси, усукани около пръстите му, линиите, изчертани върху подгизналата почва. Пръхтящите жребци; бляскавите ята от малки рибки; кулите на Ново Чикаго, бардаците на подземния Нови Орлеан. Сняг. Мляко. Вино. Глад. Огън. Болка. Сън. Тъга. Ябълки. Зора. Сълзи. Бах. Цвъртящо масло. Смехът на старци. Слънцето на хоризонта, луната върху морето, светлината от други звезди, парите на ракетното гориво; летни цветя досами хълбока на ледник. Баща. Майка. Иисус. Утрини. Печал. Радост. Отдаде всичко и много, много още и зачака отговор. Но не го получи. Вече бе изцяло опразнен, лежеше по очи, изтощен, кух, и се взираше с невиждащи очи в бездната.