Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (9)

2.

Дойде времето в лабиринта да се рискува животът на хора. Бе неизбежно и Бордман съжаляваше за това, тъй както съжаляваше, че плаща данъци или че остарява, или пък изхвърляше ненужното от организма си, или когато изпитваше натиска на силна гравитация. Данъците, стареенето, изхвърлянето и гравитацията бяха обаче все постоянни аспекти на човешкото състояние, независимо колко бяха облекчени от съвременния научен напредък. Такъв бе и рискът от смъртта. Използваха много добре дроните и навярно така бяха спестили поне дузина човешки живота; но оттук нататък почти сигурно щяха да загубят и хора. На Бордман му бе мъчно за това, но не задълго и не кой знае колко силно. От десетилетия насам бе карал хората да рискуват живота си и мнозина от тях загиваха. Той бе готов да рискува и собствения си живот, когато трябва и в името на подходяща кауза.

Лабиринтът вече бе изцяло картиран. Корабният мозък пазеше подробна картина на маршрутът за навлизане, всички известни капани бяха отбелязани на картата и Бордман бе уверен, че можеше да изпрати дрони, които с деветдесет и пет процента сигурност щяха да проникнат невредими в зона A. Оставаше да се види дали човек можеше да измине същия маршрут при същата степен на безопасност. Дори когато компютърът му нашепва указания при всяка крачка, човек, филтриращ информацията през грешащия си, склонен към умора мозък, би могъл да не види нещата по същия начин, по който ги виждаше машината, дронът, и навярно щеше да променя маршрута си, което можеше да се окаже фатално. И така, данните, които бяха събрали, трябваше да бъдат щателно проверени, преди той или Нед да рискуват да влязат вътре.

Имаше доброволци, които да свършат това.

Те знаеха, че е възможно да загинат. Никой не се и опита да ги заблуждава в противното, а и те не биха го приели. Беше им обяснено, че е важно за човечеството Ричард Мълър да бъде накаран доброволно да излезе от лабиринта и че това може да бъде постигнато, ако точно определени хора — Чарлз Бордман и Нед Роулинс — разговарят лично с Мълър; а тъй като Бордман и Роулинс не можеха да бъдат заменени, бе необходимо други да изследват пътя преди тях. Много добре. Изследователите бяха готови, знаеха, че могат да бъдат пожертвани. Знаеха също така, че дори може да бъде от полза първите неколцина от тях да загинат. Всяка смърт носеше нова информация; на този етап успешните преходи не носеха никакви нови данни.

Хвърлиха жребий.

Мъжът, избран да тръгне пръв, бе лейтенант на име Бърк, който изглеждаше съвсем млад, и навярно бе млад, тъй като военните рядко се подлагаха на преобразяване, преди да стигнат висшите ешелони. Бе нисък, як, тъмнокос мъж, който действаше така спокойно, сякаш ако нещо се случеше, на кораба лесно биха могли да възпроизведат негов двойник, макар че не бе така.

— Когато намеря Мълър — рече Бърк, не каза „ако“, — ще му кажа, че съм археолог. Нали така? И че ако няма нищо против, бих искал да доведа в лабиринта и някои свои приятели.

— Да — рече Бордман. — И помни: колкото по-малко му кажеш от професионална гледна точка, толкова по-малко подозрения ще събудиш.

Бърк нямаше да доживее достатъчно дълго, за да каже каквото и да е на Мълър, и всички го знаеха. Но той весело им махна за довиждане, донякъде театрално, и закрачи към лабиринта. Раницата му го свързваше с корабния мозък. Компютърът щеше да му предава команди и щеше да показва на наблюдателите в лагера какво точно става с него.

Той премина ловко и гладко ужасиите на зона H. Липсваше му комплектът от детекторни устройства, които бяха помогнали на сондите да открият въртящите се плочи и смъртоносните ями под тях, скритите изригващи пламъци, сблъскващите се зъбци на вратите, както и всички останали кошмари; но той разполагаше с нещо далеч по-полезно: натрупаното познание за тези кошмари, събрано чрез жертването на сума сонди, които не бяха успели да ги забележат. Бордман, който наблюдаваше екрана си, видя познатите му вече колони, спици и ескарпи, въздушните мостове, купчините кости, тук-там някой унищожен дрон. Той безгласно насърчаваше Бърк да продължава, знаеше, че не след дълго самият той щеше да поеме по същия маршрут. Бордман се питаше на колко ли оценяваше Бърк собствения си живот.

На Бърк му бяха нужни почти четирийсет минути, за да премине от зона H в зона G. Не показа никакви признаци, че е въодушевен, когато премина коридора; както всички знаеха, G бе почти толкова трудна, колкото и зона H. Но дотук насочващата система действаше добре. Бърк изпълняваше някакъв мрачен балет, танцуваше около препятствията, броеше стъпките си, ту подскачаше, ту се обръщаше настрани, понякога прескачаше някоя опасна ивица от настилката. Напредваше добре. Компютърът обаче не бе в състояние да го предупреди за малкото зъбато създание, което дебнеше на върха на позлатен ръб, четирийсет метра навътре в зона G. То не бе част от системата на лабиринта. Бе случайна заплаха. Бърк разполагаше само с информация от натрупания опит в тази част от лабиринта.

Животното не бе много по-голямо от едра котка, но зъбите му бяха дълги, а лапите — твърде бързи. Камерата върху раницата на Бърк го улови, докато скачаше — ала вече бе прекалено късно. Усетил опасността, Бърк се обърна и посегна към оръжието си, едва когато животното бе вече върху раменете му и се опитваше да го захапе за гърлото.

Зейнаха учудващо широки челюсти. Окото на компютъра предаде анатомична картина, без която Бордман можеше да мине преспокойно: зад първия ред остри като бръснач зъби се намираше втори ред, зад него — трети, навярно за по-добро сдъвкване на плячката или може би просто резервни, в случай, че външните зъби се строшат. Картината всъщност представляваше гора от стърчащи зъби. Миг по-късно челюстите се сключиха.

Бърк се свлече на земята, вкопчен в нападателя си. Бликна струя кръв. Човек и звяр се претърколиха, задействаха някакъв скрит механизъм и в следващия миг бяха погълнати от вихрушка мазен пушек. След като димът се разнесе, от двамата нямаше и следа.

Малко след това Бордман рече:

— Ето нещо, което трябва да се има наум. Животните няма да си правят труда да нападнат сонда. Ще трябва да носим маса-детектори и да вървим в екипи.

Точно така и постъпиха. Бяха платили висока цена за тази информация, но сега знаеха, че освен с хитростта на древните инженери, щяха да се сблъскат и с диви животни. Двама въоръжени мъже — Маршъл и Петрочели — навлязоха заедно в лабиринта, озъртайки се във всички посоки. Нито едно животно не можеше да ги наближи, без термалното му излъчване в инфрачервения спектър да бъде засечено от маса-детекторите, които носеха. Застреляха четири животни, едното от които — огромно; други неприятности нямаха.

Навлязоха дълбоко в зона G и стигнаха до мястото, където изопачаващият екран се бе подиграл на всички събиращи информация устройства.

Как действа екранът, питаше се Бордман? Знаеше, че произведените на Земята заблуждаващи устройства действаха пряко върху възприятията, вземаха напълно нормална сензорна информация и я разбъркваха в съзнанието, за да унищожат съответстващите корелации. Ала този екран бе различен. Той не можеше да атакува нервната система на дрона-сонда, защото дроните нямаха нервна система в истинския смисъл на думата, а очите им предаваха точна информация за онова, което виждат. В случая онова, което бяха видели — и което препредаваха на компютъра, — нямаше никаква връзка с истинската геометрия на лабиринта в тази точка. Други дрони, разположени извън обсега на екрана, предаваха съвсем различна и далеч по-достоверна картина на терена. Значи онова нещо действаше на някакъв пряк оптичен принцип, влияеше върху самата обстановка, пренареждаше я, размазваше перспективата, неуловимо преместваше или скриваше очертанията на нещата, обърквайки напълно нормалната конфигурация. Който и да е зрителен орган, попаднал в обсега на екранния ефект, получаваше напълно убедителна и съвършено погрешна представа за района, независимо дали е свързан с мозък или не. Доста интересно, помисли си Бордман. Може би по-късно механизмите, действащи на това място, ще бъдат изучени и усвоени. Но това — по-късно.

Невъзможно му бе да разбере каква форма бе приел лабиринтът за Маршъл и Петрочели, когато те се сблъскаха с екрана. За разлика от дроните, които предаваха точна картина за всичко, което се появяваше пред очите им, двамата мъже не бяха директно свързани с компютъра и не можеха да предават видените изображения на екраните. Най-доброто, което можеха да сторят, бе да опишат видяното. То не съвпадаше с образите, предавани от обективите на камерите, монтирани на раниците им, нито пък приличаше на истинската конфигурация, видима извън обсега на екранния ефект.

Правеха онова, което им нареди компютърът. Вървяха напред, макар очите им да ги предупреждаваха, че на пътя им е зейнала огромна пропаст. Приклекнаха, за да се проврат в тунел, чийто таван блестеше от висналите ножове на гилотини. Тунелът не съществуваше.

— Очаквам всеки миг някой от тези ножове да ме разполови — предаде Петрочели.

Нямаше никакви ножове. В края на тунела те послушно завиха наляво, към масивна бухалка, която бъхтеше земята със страховита сила. Нямаше и бухалка. С неохота се отказаха да стъпят върху постлания с дебел килим тротоар, който изглежда водеше извън обсега на екрана. Тротоарът бе въображаем; нямаше как двамата да видят ямата, пълна с киселина, която всъщност се намираше на мястото му.

— Щеше да е по-добре, ако просто затвореха очи — рече Бордман. — Така, както преминаха дроните, без визуална информация.

— Казват, че би било прекалено страшно, ако го направят — отвърна Хостийн.

— Кое е по-добро — да нямаш визуална информация или да имаш грешна информация? — попита Бордман. — Можеха да изпълняват нарежданията на компютъра и със затворени очи. И няма начин да…

Петрочели изкрещя. На разделения на две екран Бордман видя истинската конфигурация — плосък, безопасен участък от пътя; на другата половинка на екрана камерите от раниците предаваха нереалната действителност: внезапен гейзер от пламъци, изригващ в краката им.

— Стойте където сте! — изрева Хостийн. — Огънят не е истински.

Петрочели, вдигнал вече единия си крак, едва свари да го прибере обратно. Реакцията на Маршъл бе по-бавна. Той се бе извил, за да избегне изригването, и се обърна наляво, преди да успее да спре. Излезе на десетина сантиметра извън безопасния път. Блестяща метална спирала изскочи от каменния блок и обви глезените му. Без всякакво усилие сряза костите. Маршъл рухна и лъскав златист прът го прикова към стената.

Без да се оглежда назад, Петрочели мина невредим през огнения стълб, извървя десетина метра и спря, вече в безопасност, извън зоната на изкривяващия екран.

— Дейв? — изхриптя той. — Дейв, добре ли си?

— Той стъпи встрани от пътя — рече Бордман. — Смъртта му бе бърза.

— Какво искате да направя?

— Стой на място, Петрочели. Успокой се и не се опитвай да поемеш накъдето и да е. Изпращам подире ти Честърфийлд и Уокър. Изчакай ги там, където си.

Петрочели трепереше. Бордман помоли корабния мозък да му сложи успокоителна инжекция и раницата бързо изпълни заповедта. Все още вцепенен, без желание да се обърне към своя набит на пръта спътник, Петрочели не помръдваше в очакване на останалите.

На Честърфийлд и Уокър им бе потребен почти час, за да стигнат до екрана, и още петнайсет минути, за да си проправят път през няколкото квадратни метра, намиращи се в неговия обсег. Направиха го със затворени очи и това никак не им се понрави: ала фантомите на лабиринта не можеха да изплашат слепци и Честърфийлд и Уокър излязоха извън обсега им. Петрочели бе вече доста по-спокоен. Тримата предпазливо продължиха към сърцето на лабиринта.

Трябва да направим нещо за прибирането на трупа на Маршъл, помисли си Бордман. Някой друг път обаче.