Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (1)

Глава първа

Подчинявайки се на неотменим закон, всичко никнеше и се развиваше бурно и причудливо, тласкано от импулса за растеж.

Горещината, светлината, влагата бяха навсякъде… И така — от незапомнени времена. Вече никой не си задаваше въпроса: „Откога…“ или „Защо…“ Тук отдавна не беше място на разума, а на необузданите зелени растения. Същински парник.

Няколко деца излязоха да играят сред зеленикавата светлина. Като внимаваха за всевъзможните дебнещи опасности, те с тихи подвиквания изтичаха по дебелия клон. Край тях мигом се прокрадна дълъг израстък на ягодово растение, по който тук-там лъщяха гроздове лепкави червени плодове. Очевидно много скоро щеше да пръсне семената си, тъй че не беше опасен за децата. Едно по едно те се шмугваха покрай него. По-нататък на пътя им се изпречи колония пробуждащ се от сън копривен мъх, който се раздвижи при тяхното приближаване.

— Убийте го — простичко рече Тоя. Тя беше най-голяма. Вече десетгодишна. Тоя бе видяла фурмите да дават плод десет пъти. Всички деца й се подчиняваха. Дори Грен. Те извадиха пръчките, с които подобно на възрастните никога не се разделяха, и заудряха отровния мъх. Шибаха с всички сили. Колкото повече размазваха отровните върхове, толкова по-силно се вълнуваха.

Разгорещена и възбудена, Клет политна напред. Тя бе най-малката, само на пет години. Потърси опора и зарови лице в противната зелена маса. Изпищя и се претърколи. Останалите също извикаха, но никой не посмя да нагази в отровното растение, за да й се притече на помощ.

Клет правеше безуспешни опити да се отскубне и отчаяно проплакваше. Пръстите й се впиваха в грапавините по клона… след миг тя се претърколи и падна.

Децата видяха как се просва върху огромен зелен лист и се вкопчва в него. Телцето й трепереше върху разлюлялата се повърхност. Страхуваше се дори да извика, а пълните й с ужас очи не се откъсваха от децата.

— Доведи Лили-йо — нареди Тоя на Грен.

Той забърза обратно по клона. Изневиделица с гневно жужене към него се спусна тигрова муха. Без да спира, момчето замахна и я пропъди. Само на девет години, Грен бе изключително смело мъжко дете, пъргаво и много гордо. Той изтича до колибата на Главната жена.

Осемнадесет огромни черупки висяха закътани под клона. За да не се люлеят, те бяха закрепени за ствола на дървото със смола от ацетоново растение. Тук живееха осемнадесетте членове на тяхната група. Всеки от тях — Главната жена, петте други жени, мъжът и единадесетте оцелели деца — заемаше отделна черупка.

Дочула гласа на Грен, Лили-йо напусна своето убежище, покатери се на висящото растение пред входа и стъпи на клона.

— Клет падна! — посрещна я тревожно Грен.

Преди да се спусне да помогне на момиченцето, Лили-йо удари няколко пъти по ствола на дебелия клон.

Нейният сигнал накара другите шестима възрастни също да се покажат — жените Флор, Дафи, Хай, Айвин и мъжа Харис. С извадени оръжия те се изкатериха, готови за нападение или бягство.

Тичайки, Лили-йо изсвири остро и пронизително с уста.

Мигом от гъсталака излетя дъмблър и се насочи към рамото й. Птицата се завъртя, разпервайки пухкави криле, и удивително заприлича на чадър, с чиито спици се избира посоката на движение. Помагаха й да пази равновесие и да се насочва.

И деца, и възрастни се скупчиха около Лили-йо, която спря, за да огледа какво е положението на малката Клет, просната върху гигантския лист.

— Не мърдай. Клет! Лежи спокойно! — извика Лили-йо. — Ще сляза при теб.

Въпреки болката и страха, Клет се подчини на гласа и впери в жената изпълнен с надежда поглед.

Лили-йо възседна дъмблъра, като не преставаше тихичко да му подсвирва. Тя единствена в групата владееше изкуството да командва тези странни полусъзнателни, далечни потомци на свиркотръна. По върховете на пернатите им криле висяха семена с необикновена форма, благодарение на които улавяха и най-лекия шепот на вятъра; така, вслушвайки се в него, те разбираха къде е най-подходящото място за бъдещото им развитие. След дълги години практика хората се научиха да използват този примитивен слух и да подават команди със свиркане, както сега правеше Лили-йо.

Дъмбълърът я понесе надолу към безпомощното дете. Клет лежеше по гръб и с надежда следеше полета му. Около нея започнаха да никнат едно по едно зелени, подобни на зъби образувания.

— Клет, скачай! — извика Лили-йо.

Момиченцето успя да се изправи на колене. Растенията хищници бяха малко по-мудни от хората, но зелените зъби се оказаха по-бързи от детето и го обгърнаха през кръста.

Усетил плячката през тънката повърхност на листа, живеещият отдолу капанозъб бе заел вече позиция. Кокалесто, подобно на кутия страшилище, той бе само две челюсти, пълни със зъби. От единия му край се подаваше масивно мускулесто стъбло и много напомняше врат на човек. Изви се над Клет, улови я и я насочи към същинската си уста, която заедно с останалата част от растението живееше ниско долу сред тайнствените листа в сумрак и гнилоч.

С леки подсвирвания Лили-йо насочи дъмблъра обратно към клона. Нищо повече не можеше да се направи за бедната Клет. Такъв бе животът.

Групата горе почти се бе разпръснала. Скупчени заедно, само щяха да предизвикат враговете, а в гората те нямаха чет.

Клет не беше първата жертва.

Преди време в групата на Лили-йо имаше седем жени и двама мъже. Трима от тях бяха паднали в листака. Осемте жени бяха родили общо двадесет и две деца, пет от които — момчета. Смъртността при децата винаги бе по-голяма. Лили-йо добре разбираше, че загинаха прекалено много хлапета, за което обвиняваше само себе си — все пак водач на групата бе тя. Опасностите тук горе наистина бяха много, но хората ги познаваха и можеха да ги избягват. Тя се обвиняваше най-вече за това, че сред оцелелите деца оставаха само три момчета — Грен, Поус и Веги. Имаше смътното предчувствие, че Грен ще създава много неприятности.

Огряна от зеленикавата светлина, Лили-йо се върна обратно по клона. Дъмблърът се оттегли, подчинявайки се на мълчаливите повели на горския вятър, в очакване да чуе къде да пусне семената си. Никога досега светът не е бил така пренаселен. Трудно можеше да се открие празно място. Понякога дъмблърите летят с векове през джунглата, докато намерят някое мъничко, свободно от растителност кътче, където да кацнат.

Лили-йо спря над една от гигантските черупки и се спусна по пълзящите растения в нея. Тя бе хралупата на малката Клет. Главната жена едва се провря през тесния отвор. Хората правеха входовете на жилищата си колкото се може по-тесни и ги разширяваха постепенно само когато не можеха да се провират вече през тях. Така се пазеха от нежелани посетители.

Колибката на Клет бе спретната и подредена. В сърцевината на плода бе изсечено малкото легло на петгодишното момиченце, където винаги, когато бе изпитвало желание за сън, е можело да поспи. Там бе и душата на Клет. Лили-йо я взе и я втъкна в колана си.

Покатери се обратно по пълзящото растение, извади ножа си и го заби в мястото, където преди бяха изрязали кората на клона, за да залепят черупката със смола. След няколко удара смолата поддаде, жилището на Клет увисна за миг и полетя надолу.

Докато падаше между широките листа, те зашумяха възбудено. Очевидно се водеше борба кой да налапа грамадната хапка.

Лили-йо се покатери обратно на клона. Спря за миг, за да си поеме дъх. Все по-трудно й бе да възстанови равномерното туптене на сърцето си. Участвувала бе в твърде много преследвания, родила бе прекалено много деца, водила бе твърде много битки. За части от секундата я споходи мисълта за собствената й съдба. Погледна облените си от зелена светлина гърди. Бяха увиснали и далеч не така закръглени както в деня, когато заведе мъжа Харис в леговището си. Формата им също не бе хубава както преди.

Инстинктът й подсказа, че младостта си е отишла. И пак инстинктът й нашепна, че е време да поеме пътя Нагоре.

Групата се бе събрала и я очакваше около Кухината. Както винаги, Лили-йо изтича пъргаво при тях и с нищо не показа, че сърцето й е обгърнато от мъртвешки мраз. Кухината бе малка вдлъбнатина до самия ствол на дървото, точно там, където започваше клонът. В нея се събираше вода за пиене.

Всички бяха насочили поглед към колона от термити, които се катереха нагоре по дървото. Някой от термитите махваше от време на време на хората за поздрав. Те му отвръщаха. Откакто се наложи хората да търсят подкрепа от други видове, термитите бяха сред първите, които се съюзиха с тях. В този свят на бясна растителност оцеляха само пет вида — тигровите мухи, дървесните пчели, плантантите и термитите — насекоми, живеещи на групи, силни и непобедими. Петият вид беше човекът — с ограничени възможности, той беше лесна плячка за враговете си, липсваше му организацията на насекомите и въпреки всичко родът му, последният от животинските видове, не бе загинал.

Лили-йо се приближи до групата. Тя също изпрати с поглед дългата върволица термити, докато изчезнат в плътната зеленина. Термитите можеха да живеят на всякакво равнище в света на развилнялата се растителност — по Върховете и в Низината. Те бяха първите и последните насекоми на Земята, термитите и тигровите мухи щяха да са последните живи същества, които ще загинат.

Лили-йо събра хората си.

Извади душата на Клет, вдигна я нагоре, така че всички да я видят.

— Клет падна в зеленината — поде Главната жена. — Според обичая душата й трябва да отиде на Върховете. Аз и Флор ще тръгнем веднага, за да използваме термитите. Дафи, Хай, Айвин, Джури, вие ще пазите мъжа Харис и децата, докато се върнем.

Жените кимнаха. Сетне една по една докоснаха душата на Клет.

Тя представляваше грубо издялана дървена женска фигурка. Съгласно обичая щом се родеше дете, бащата изрязваше от дърво неговата душа-тотем. Тук в гората паднеш ли сред листата, често пъти нищо не остава от теб и няма дори какво да бъде погребано. Тогава отнасят душата и я погребват със съответния ритуал горе на Върха.

Щом церемонията свърши, вирнал глава, Грен се отдели от групата. На години бе почти колкото Тоя, подвижен и силен като нея. Можеше да тича. Катереше се бързо, плуваше. Освен това винаги имаше собствено мнение. Без да се вслуша в предупреждението на Веги, своя приятел, той прескочи Кухината и се гмурна в езерото.

Под водата го посрещна сумракът на подводния свят. Няколко зелени израстъка, напомнящи листа на детелина, се насочиха към краката на момчето. Грен ги перна с ръце и продължи надолу. Зърна кроксока, преди той да го е усетил.

Водно полупаразитно растение, кроксокът живееше във вдлъбнатините, а смукалата му, осеяни с трионоподобни зъби, се впиваха в дърветата и се хранеха със соковете им. Горната му част, грубовата, с форма на чорап, също участваше в прехраната. Тъкмо тя се разтвори и се уви около лявата ръка на Грен. Момчето почувствува как нишките на растителната тъкан тутакси започват да се стягат.

То очакваше атаката. С един удар на ножа разсече стъблото на растението. Долната част се люшна отмаляла.

Още преди да е изплувал, Дафи, най-умела от всички в лова, го пресрещна под водата с гневно лице. Сребърни мехурчета излизаха нагоре между зъбите й. Ножът й бе готов да защити момчето.

Щом се показаха на повърхността, Грен й се ухили и излезе на брега. Застана до жената и безгрижно се отърси от водата.

— Не бива да тичаш, да плуваш или да се катериш сам — извика Дафи, цитирайки един от законите. — Ти сякаш нямаш страх от нищо. Главата ти е като празна семенна кутийка.

Останалите жени също бяха ядосани. И въпреки всичко никоя не посмя да го докосне. Той беше мъжко дете. Той беше табу. Притежаваше магическото право да дяла души и да прави бебета — поне щеше да е в състояние да го прави, когато порасне, а това време не беше далеч.

— Аз съм Грен, мъжкото дете! — самодоволно крещеше той, удряйки гърди с юмрук. Търсеше погледа на Харис с надежда да получи подкрепа, но Харис извърна глава. Грен бе вече твърде голям и Харис избягваше да одобрява и приветства всяка негова постъпка, както правеше досега, въпреки че момчето ставаше все по-дръзко.

Леко разочарован, Грен продължи да подскача и да развява остатъка от растението, усукано около лявата му ръка. Крещеше и се пъчеше пред жените, за да им покаже, че никак не го е грижа какво мислят за него.

— Държиш се като бебе — изсъска Тоя.

Вече десетгодишна, тя бе по-голяма от него с цяла година. Грен млъкна. Ще дойде време и ще им покаже, че струва повече от тях.

— Децата вече пораснаха и все по-трудно се справяме с тях. Двете с Флор ще отидем до Върховете, за да погребем душата на Клет. Щом се върнем, ще разделим групата. Време е. Пазете се!

Тя им махна за сбогом и придружена от Флор, пое по пътя.

Потънали в мълчание, останалите изпратиха с поглед своя водач. Всички знаеха, че трябва да се разделят, но никой не искаше да мисли за това. Дошъл бе краят на щастливия им и сигурен живот — поне такъв им се струваше досега. Период на самотна и трудна борба за оцеляване очакваше децата, докато се включат в други групи. На възрастните им предстоеше старост, изпитания и смърт, когато се отправят в своя път Нагоре към неизвестността.