Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (48)

4.

Когато Роулинс закуцука към зона E, Бордман го попита:

— Как са краката ти?

— Чувствам ги уморени. Зарастват бързо. Ще се оправя.

— Внимавай да не изпуснеш бутилката.

— Не се тревожи, Чарлз. Закрепил съм я здраво. Няма да те лиша от това удоволствие.

— Нед, чуй ме, ние наистина опитахме да ти изпратим дроните. Наблюдавах те през онези ужасни минути, когато животните те нападаха. Но нищо не можехме да направим. Мълър прехващаше дроните и ги унищожаваше.

— Добре — рече Роулинс.

— Той определено е нестабилен. Не искаше да допусне нито един дрон във вътрешните зони.

— Хубаво, Чарлз, важното е, че оцелях.

Бордман обаче не искаше да остави нещата така.

— Мисля си, че ако изобщо не бяхме пращали дроните, щеше да е по-добре за теб. Те му отнеха доста време. Вместо това можеше да се върне при клетката и да те освободи. Или да избие животните. Той… — Бордман се запъна, сви устни и се упрекна за шикалкавенето. Сигурно се дължеше на възрастта. Опипа „паласките“ на корема си. Имаше нужда от ново преобразяване. Да докара годините си докъм шейсет на вид, като биологически възстанови психологическото си състояние на петдесетгодишен. По-възрастен външно, по-млад вътрешно. Една външна хитрост, която да скрие вътрешната. След дълга пауза рече:

— Струва ми се, че двамата с Мълър станахте доста добри приятели. Доволен съм. Наближава времето да го подмамиш навън.

— Как?

— Ще му обещаеш, че ще бъде излекуван — рече Бордман.