Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (44)

Осма глава

Когато на другата сутрин се срещнаха отново, беше по-леко и за двамата. Роулинс, който беше поспал под апарата, отиде в центъра на лабиринта и намери Мълър застанал пред високия плосък пилон от тъмен метал в края на големия площад.

— Какво мислиш, че е това? — попита небрежно Мълър, когато Роулинс приближи. — Общо са осем, във всеки ъгъл на площада. Наблюдавам ги от години. Въртят се. Погледни там — Мълър посочи една от страните на пилона.

Роулинс се приближи и когато стигна на десетина метра от Мълър, усети излъчването му. Въпреки това направи усилие да се приближи още. Вчера не се беше доближавал толкова, ако се изключи онзи вледеняващ момент, когато Мълър го хвана и го придърпа.

— Виждаш ли? — рече Мълър и потупа пилона.

— Белег.

— Трябваха ми шест месеца, за да го направя. Използвах къс от кристалната жила, която излиза ей на онази стена. Всеки ден чегъртах по час-два, докато най-сетне успях да постигна видим белег върху метала. Оттогава го наблюдавам. В рамките на една местна година пилонът се завърта в пълен кръг. Значи пилоните се движат. Не можеш да го забележиш, но е така. Това са някакъв вид календари.

— А те… можеш ли… някога успявал ли си…

— Не те разбирам, момко.

— Извинявай — Роулинс отстъпи назад, като се опитваше да скрие ефекта от близостта на Мълър. Беше се зачервил и трепереше. На пет метра разстояние ефектът не беше толкова болезнен и той спря, направи усилие, като убеждаваше себе си, че започва да развива поносимост към него.

— Та какво казваше?

— Само този ли си наблюдавал?

— Надраскал съм и няколко други. Убеден съм, че всичките се въртят. Не съм открил обаче механизма. Трябва да знаеш, че под този град има някакъв фантастичен мозък. Той е на възраст милиони години, ала все още действа. Може би е някакъв течен метал, в който плуват елементите на познанието. Той върти тези пилони, управлява водоснабдяването и чисти улиците.

— Управлява и капаните.

— И управлява капаните — съгласи се Мълър. — Но не успях да открия и следа от него. Копах тук и там, обаче намирах само пръст. Може би вие, негодниците археолози, ще откриете мозъка на града. А? Имаш ли някаква идея?

— Не, не мисля — отвърна Роулинс.

— Май не си много сигурен.

— Не съм. Не съм участвал в никаква работа в града — усмихна се свенливо Роулинс. Бързото движение на лицевите му мускули го обезпокои, а и Бордман бързо потвърди по вътрешната връзка, че свенливата усмивка винаги предшества следващата лъжа и че на Мълър няма да му е необходимо много време, за да я открие. Роулинс рече: — Повечето време бях извън града, ръководех операцията по проникването. Щом влязохме, дойдох направо тук. Затова не знам какво са открили останалите. Ако изобщо са открили нещо.

— Дали ще разкопаят улиците? — попита Мълър.

— Не мисля. Вече не копаем много-много. Използваме скенери, сензори и сондажни лъчи. — Доволен от импровизацията си, той продължи словоохотливо: — Едно време, разбира се, археологията имаше разрушителен ефект. За да разберем какво се крие под една пирамида, се налагаше да я съборим. Сега обаче със сондите можем да постигнем много. Това е новата школа, нали разбираш, да погледнеш под земята, без да копаеш, така ще се запазят паметниците от миналото за…

— На една от планетите на Ипсилон Инди — прекъсна го Мълър, — преди около петдесет години археолози изцяло разтуриха една древна гробница, ала сетне не успяха да я възстановят, защото не можаха да схванат как е била построена. Опитаха, но тя се срути и бе напълно изгубена. Имах възможност да видя развалините няколко месеца по-късно. На теб, разбира се, този случай ти е известен.

Роулинс не го знаеше. Изчервявайки се, рече:

— Е, във всеки занаят има нескопосници…

— Да се надяваме, че тук няма. Не бих искал лабиринтът да пострада. Не че е вероятно да стане. Той доста добре знае как да се защитава.

Мълър се отдалечи небрежно от пилоните. След като разстоянието помежду им се увеличи, Роулинс се поотпусна, ала Бордман му даде знак да го последва. Тактиката как да се преодолее недоверието на Мълър включваше доброволно и неприятно излагане на излъчването на емоционалното му поле. Мълър не се обърна и рече, сякаш на себе си.

— Клетките пак са затворени.

— Клетките ли?

— Погледни там, към улицата, дето излиза от площада.

Роулинс видя нишата в стената. От земята се издигаха дузина, а може би и повече извити каменни пръти, които изчезваха в стената на около четири метра височина и образуваха нещо като клетка. Зърна още една такава клетка по-надолу по улицата.

Мълър рече:

— Общо са двайсетина, подредени симетрично по улиците, които излизат от площада. Откакто съм тук, клетките се отваряха три пъти. Прътите някак потъват в улицата и изчезват. Последният път беше преди два дена. Досега не съм видял как се отварят и затварят, сега пак пропуснах.

— За какво ли са ги използвали? — попита Роулинс.

— Държали са в тях опасни зверове. Или пленени врагове. За какво друго човек използва клетка?

— Сега бяха отворени…

— Градът все още се опитва да служи на своите хора. Във външните зони има врагове. Държи клетките готови, в случай че бъде заловен някой враг.

— Нас ли имаш предвид?

— Да. Врагове — очите на Мълър изведнъж заблестяха с параноична ярост — рязкото преминаване от спокоен разговор към ледения яростен поглед плашеше. — Хомо сапиенс. Най-опасният, най-безпощадният, най-презреният звяр във Вселената!

— Казваш го така, сякаш вярваш на думите си.

— Вярвам.

— Хайде, хайде — рече Роулинс. — Посветил си живота си в служба на човечеството. Не можеш да вярваш, че…

— Посветих своя живот — каза бавно Мълър, — в служба на Ричард Мълър.

Той се обърна назад, за да погледне Роулинс в очите. Разстоянието между тях беше само шест-седем метра. Излъчването бе толкова силно, сякаш носовете им се допираха. Мълър продължи:

— И пет пари не давам за човечеството, както си въобразяваш, момко. Видях звездите и ги пожелах. Домогвах се до положението на божество. Един свят не ми стигаше. Жадувах да ги получа всичките. Затова избрах кариера, която да ме отведе при звездите. Рискувах живота си хиляди пъти. Издържах на фантастични, екстремни температурни стойности. Изпълвах дробовете си с отровата на неизвестни газове, налагаше се да ме възстановяват изцяло. Ял съм храни, от които може да ти се повдигне само като чуеш за тях. Хлапета като теб ме боготворяха и пишеха съчинения за безкористното ми посвещаване на човечеството, за неуморния ми стремеж към познанието. Но нека бъдем наясно с всичко това. Аз съм същият егоист като Колумб, Магелан и Марко Поло. Били са велики изследователи, така е, но са се стремели и към тлъсти печалби. А печалбата, която аз желаех, е тук. Исках да се извися на стотици километри над останалите, да ми издигнат златни статуи в хиляди светове. Познаваш ли поезията? В основата й лежи стремежът към слава. Последната слабост на един благороден ум. Милтън. Ами при древните гърци? Когато човек надмине себе си, боговете го захвърлят обратно долу. Нарича се хибрис. Моят случай е такъв, при това тежък. Когато се спуснах през облаците, за да ида при хидранците, се чувствах като бог. Господи, аз наистина бях бог! Когато си отивах през облаците — също. Да, за хидранците аз бях бог. Тогава си мислех: влязох в митовете им, те винаги ще разказват моята история. Осакатеният бог. Богът мъченик. Съществото, което слезе сред тях, но те се почувстваха толкова объркани, че трябваше да го приковат. Обаче…

— Ами клетката…

— Остави ме да довърша — сопна се Мълър. — Виж какво, истината е, че не бях никакъв бог, а само едно скапано, смъртно човешко същество, което се самозалъгваше, че е божествено. Истинските богове обаче се погрижиха да ми дадат урок. Решиха да ми напомнят за косматия звяр в лъскава обвивка. Да насочат вниманието ми към животинския мозък под този възвишен череп. И направиха така, че хидранците да извършат ловкия хирургически номер със съзнанието ми — предполагам, че това е едно от специалните им умения. Не знам дали хидранците го направиха от злоба или наистина са се опитвали да ме излекуват от този дефект, от неспособността ми да им предам онова, което изпитвам. Извънземни. Иди ги разбери. Ала си свършиха работата. После се върнах на Земята. Едновременно герой и прокажен. Приближаваш се до мен и ти прилошава. Защо? Защото ти напомня, че и ти също си животно, тъй като получаваш пълна доза от излъчването ми. И ние не спираме да се въртим в безкрайната си взаимна въртележка. Ненавиждаш ме, защото като се приближиш до мен, научаваш за собствената си душа. А аз те мразя, защото трябва да се отдръпнеш от мен. Както виждаш, аз съм преносител на чума и тази чума е истината. Моето послание е, че човечеството има късмет, че всички ние сме затворени в черепите си. Защото ако постигнем и най-елементарната телепатия, дори в този замъглен, невербален вид, който аз притежавам, тогава няма да можем да се понасяме взаимно. Човешкото общество ще е невъзможно. Хидранците имат способността да влизат в мозъците на другите и това изглежда им харесва, но ние не можем. Точно затова казвам, че човек сигурно е най-презреният звяр в цялата Вселена. Той дори не може да понесе смрадта на собствения си вид — душа в душа!

Роулинс рече:

— Клетката май се отваря.

— Какво? Чакай да видя! — Мълър се втурна напред. Роулинс не успя да се отдръпне достатъчно бързо и понесе удара на силното му излъчване. Този път не бе чак толкова болезнено. Явиха му се изображения от есента: попарени листа, умиращи цветя, прашен вятър, ранно смрачаване. Повече съжаление, отколкото мъка за бързо отлитащия живот, за неизбежното. Междувременно Мълър, изпаднал в унес, наблюдаваше внимателно алабастровите пръти на клетките.

— Вече са се отдръпнали с няколко сантиметра. Защо не ми каза?

— Опитах се, но ти не ме чу.

— Ами, да. Моите проклети монолози — изсмя се Мълър. — Нед, от години чакам да видя това. Клетката наистина е в действие! Виж колко гладко се движат, как потъват в земята. Странно е, Нед. Никога преди не са се отваряли два пъти в годината, а тази се отваря втори път за една седмица.

— Сигурно си пропуснал да забележиш предишните отваряния — предположи Роулинс. — Докато си спял, например…

— Съмнявам се. Гледай!

— Защо мислиш, че го прави точно сега?

— Наоколо е пълно с врагове — рече Мълър. — Градът вече ме възприема като местен. Прекарах тук толкова време. Той обаче сигурно се опитва да вкара теб в клетката. Врага. Човека.

Клетката беше вече напълно отворена. Нямаше и следа от прътите, освен малките дупки по настилката. Роулинс попита:

— Опитвал ли си да сложиш нещо в клетките? Животни например?

— Да. Набутах в една голям мъртъв звяр. Не се случи нищо. Сетне улових няколко живи, по-малки животни. Пак нищо. — Той се намръщи. — Веднъж реших да вляза сам в клетката, за да видя дали ще се затвори, след като усети живо човешко същество. Но не го направих. Когато човек е сам, не му е до подобни експерименти. — Той помълча малко. — Какво ще кажеш, Нед, ще ми помогнеш ли за един малък опит точно сега?

Роулинс затаи дъх. Разреденият въздух сякаш изгаряше дробовете му.

Мълър пошепна:

— Само влез в нишата и изчакай около минута. Да видим дали ще се затвори. Важно е да го разберем.

— Ами ако се затвори — рече Роулинс, който не вземаше думите му насериозно, — имаш ли ключ да ме освободиш?

— Разполагам с няколко оръжия. Винаги ще мога да те измъкна, като разрежа прътите с лазер.

— Но това ще е разрушение. Ти ме предупреди да не пипаме нищо тук.

— Понякога се налага да разрушиш, за да разбереш. Хайде, Нед. Влез в нишата.

Гласът на Мълър стана безизразен, отчужден. Бе полуприклекнал в странна поза на очакване, с отпуснати ръце, пръстите му бяха свити навътре, към бедрата. Сякаш възнамерява сам да ме хвърли в клетката, помисли си Роулинс.

Бордман му пошепна на ухото:

— Направи каквото ти казва, Нед. Влез в клетката. Покажи, че му се доверяваш.

Наистина му имам доверие, но не и на клетката.

Представи си с нежелание как подът на клетката пропада веднага щом решетките си дойдат на мястото, как полита към някаква подземна цистерна с киселина или някое огнено езеро. Яма за изхвърляне на заловените врагове. Откъде да знам, че не е точно така?

— Направи го, Нед — пошепна му Бордман.

Беше благороден и неразумен жест. Роулинс прекрачи малките дупки и застана с гръб към стената. Извитите пръти на секундата се издигнаха от земята, скопчиха се и потънаха в местата си над главата му. Подът изглеждаше стабилен. Не попадна под никакви смъртоносни лъчи. Най-големите му страхове не се сбъднаха, ала беше затворник.

— Страхотно — рече Мълър. — Сигурно може да засича признаци на интелигентност. Когато опитвах с животни, нищо не се случи. Нито с умрели, нито с живи. Какъв е изводът ти, Нед?

— Радвам се, че ти помогнах в изследванията. Но ще се радвам повече, ако ме освободиш.

— Не мога да управлявам движението на решетката.

— Обеща, че ще я разрежеш с лазер.

— Защо да бързаме да разрушаваме. Да почакаме, а? Може би решетката ще се отвори от само себе си. Там си в пълна безопасност. Ако огладнееш, ще ти донеса храна. Твоите хора ще се разтревожат ли, ако не се върнеш до залез слънце?

— Ще им изпратя съобщение — промърмори Роулинс. — Но се надявам дотогава да съм на свобода.

— Запази самообладание — инструктира го Бордман. — Ако се наложи, ние сами ще те освободим. Важното е да угаждаш на Мълър във всичко, докато не постигнеш пълно съгласие с него. Ако ме чуваш, пипни брадата си с дясната ръка.

Роулинс го стори.

Мълър рече:

— Много смела постъпка от твоя страна, Нед. Или глупава. Понякога не съм много сигурен има ли разлика между тези две неща. Но във всеки случай съм ти благодарен. Трябваше да си ги изясня тези клетки.

— Радвам се, че ти бях от полза. Нали виждаш, човешките същества не са чак такива чудовища.

— Не и съзнателно. Тинята в тях е грозното нещо. Сега ще ти припомня. — Той се приближи до клетката и обхвана гладките каменни пръти, бели като кости. Роулинс усети, че излъчването се засилва. — Ето това е нещото под черепа. Аз, разбира се, никога не съм го изпитвал лично. Съдя по реакциите на другите. Сигурно е гадно.

— Мога да свикна — рече Роулинс. Седна и кръстоса крака. — Правил ли си някакви опити да се отървеш от него, когато се върна на Земята от Бета Хидри IV?

— Говорих с момчетата по преобразяването. Не успяха да разберат какви промени са направени в невралния ми поток, затова не знаеха как да оправят нещата. Как е?

— Колко време остана на Земята?

— Няколко месеца. Достатъчно дълго, за да разбера, че няма човешко същество, което да не позеленее, след като бъде подложено за няколко минути на излъчването ми. Започнах да се пържа в самосъжаление, в самопрезрение, което си е едно и също. Знаеш ли, мислех да се самоубия, да освободя света от собствената му нищета.

Роулинс се обади:

— Не ти вярвам. Някои хора просто не са способни на самоубийство. И ти си от тях.

— Това го разбрах, но все пак ти благодаря. Не се самоубих, както виждаш. Опитах с някои наркотици, после — с пиене, а сетне — да живея опасно. Но в крайна сметка останах жив. За един месец постъпих и напуснах четири психиатрични клиники. Опитах да нося оловен шлем, който да спре мисловната ми радиация. Но то е като да ловиш частици неутрино в кофа. Предизвиках истинска паника в един лицензиран „дом“ на Венера. Всички момичета хукнаха да бягат, както си бяха голи. — Мълър се изплю. — Виж какво, винаги мога да приема едно общество или да го напусна. Когато бях сред хората, бях щастлив, бях сърдечен, притежавах такт. Не бях загладен, слънчев артикул като теб, който прелива от любезност и благородство, но успявах да намеря общ език с другите. Справях се с общуването. От друга страна, можех да пътешествам за година и половина, без да срещам и да разговарям с никого, и пак бях добре. Но когато разбрах, че окончателно са ме отстранили от обществото, открих, че в крайна сметка имам нужда от него. Сега обаче това свърши. Надделях тази нужда, момко. Мога и сто години да изкарам сам, без да ми липсва нито един човек. Научих се да възприемам обществото така, както то мен — отвратително, осакатено създание, което е най-добре да се избягва. Вървете всички по дяволите! Не дължа никому нищо, включително и любов. Нямам никакви задължения. Мога да те оставя да изгниеш в тази клетка, Нед, без изобщо да се разстроя. Мога да минавам два пъти дневно край клетката и да се усмихвам при вида на черепа ти. И това не е защото те мразя, теб лично или цялата галактика, изпълнена с такива като теб. Аз просто ви презирам. Вие не означавате нищо за мен. Едно нищо сте. Боклук. Аз вече те познавам и ти ме познаваш.

— Говориш така, сякаш принадлежиш към извънземна раса — учуди се Роулинс.

— Не. Принадлежа към човешката раса. Аз съм най-човешкото същество, защото съм единственият, който не може да скрие човешката си същност. Усещаш ли го? Възприемаш ли грозотата ми? Това, което е вътре в мен, е и вътре в теб. Върви при хидранците, те ще ти помогнат да го освободиш, после обаче хората ще бягат от теб така, както бягат от мен. Аз говоря от името на човека. Казвам истината. Аз съм черепът зад лицето, момко. Аз съм скритите черва. Аз съм онзи боклук, който се преструваме, че не съществува, цялата тази гадна животинска същност — похотта, малките омрази, отвращението, завистта. Аз съм онзи, който се представяше за бог. Хибрис. Беше ми напомнено кой съм всъщност.

Роулинс попита тихо:

— Защо реши да дойдеш на Лемнос?

— Един мъж на име Чарлз Бордман ми внуши идеята.

Роулинс трепна изненадан, когато бе споменато името.

Мълър попита:

— Познаваш ли го?

— Ами, да. Разбира се. Той… той е много важен човек в правителството.

— Би могло да се каже. Знаеш ли, точно Бордман ме изпрати на Бета Хидри IV. Е, той не ме подмами да го направя, нямаше нужда да ме убеждава с някой от неговите коварни методи. Познава ме твърде добре. Просто заложи на амбициозността ми. Има един свят, населен с извънземни, рече ми той. Искаме да го посети човек. Може да се окаже самоубийствена мисия, но това ще е първият контакт с друг интелигентен вид, заинтригува ли те? Ясно е, отидох. Той знаеше, че няма да устоя на нещо подобно. Сетне обаче, когато се върнах в този си вид, се опитваше да ме избягва известно време: или защото не можеше да понесе близостта ми, или защото не можеше да понесе собствената си вина. Най-накрая го намерих и му казах: „Погледни ме, Чарлз, виж какъв съм сега, къде да отида, какво да направя?“ Приближих го. На същото разстояние като сега между нас. Лицето му промени цвета си. Започна да гълта хапчета. По очите му разбрах, че му се повдига. Тогава той ме подсети за лабиринта на Лемнос.

— Защо?

— Предложи ми го като място, където да се скрия. Не знам дали от доброта или от жестокост. Предполагам, мислил си е, че ще загина по пътя към вътрешността на лабиринта — достоен край за тип като мен или във всеки случай по-добре, отколкото да погълна отрова и да изчезна в канала. Аз, разбира се, казах на Бордман, че и през ум не ми минава подобно нещо. Исках да скрия следите си. Избухнах и му заявих, че Лемнос ще е последното място, където бих отишъл. Сетне прекарах месец в подземния Нови Орлеан. Когато излязох пак на повърхността, наех кораб и дойдох тук. Използвах максимално отвличаща тактика, за да съм сигурен, че никой няма да разбере истинската ми цел. Бордман се оказа прав. Това беше най-подходящото място.

Роулинс попита:

— Как успя да влезеш в лабиринта?

— Единствено благодарение на лошия късмет.

— Лош късмет ли?

— Опитвах се да загина на върха на славата — рече Мълър. — Пет пари не давах дали ще оцелея в лабиринта, или не. Просто се хвърлих с главата напред и се насочих към центъра.

— Не мога да повярвам!

— Ами, то си е така, повече или по-малко. Работата е в това, Нед, че съм от типа на хората, които оцеляват. Вродена дарба, може би донякъде дори паранормална. Притежавам необикновени рефлекси. Както се казва, някакво шесто чувство. Освен това имам силно развито желание да остана жив. Разполагам с маса-детектори, и с друго полезно оборудване. Та така, влязох в лабиринта и там, където откривах труп, се взирах по-остро от обичайното, спирах да си почина, когато усещах, че гледката около мен започва да трепти. Сто процента бях сигурен, че ще ме убият в зона H. Желаех го. Но късметът ми помогна да стигна до там, където всички останали се бяха провалили, предполагам защото и пет пари не давах дали ще оцелея. Бях се освободил напълно от напрежението. Придвижвах се като котка, цялото ми тяло беше като струна, така преминах някак трудните участъци на лабиринта и за голямо разочарование — ето ме сега тук.

— Излизал ли си някога извън него?

— Не. От време на време ходех най-много до зона E, където са приятелите ти. Два пъти стигах до F. Повечето време си стоях в трите вътрешни зони. Обзавел съм се доста добре. Имам радиационен шкаф за запасите месо, сграда, която използвам за библиотека, място, където държа кубовете-жени, в една друга сграда понякога се занимавам с препариране. Освен това ловувам доста. Изследвам лабиринта и се опитвам да анализирам как действа. Издиктувал съм няколко куба бележки за откритията си. Бас ловя, че някой археолог ще е щастлив да ги прегледа.

— Сигурен съм, че ще научим много от тях — рече Роулинс.

— Знам. Но ще ги унищожа преди някой от вас да получи достъп до тях. Огладня ли, момко?

— Малко.

— Не си тръгвай. Ще ти донеса нещо за ядене.

Мълър се запъти към близките сгради и изчезна. Роулинс рече:

— Това е ужасно, Чарлз. Той очевидно се е побъркал.

— Не бъди толкова сигурен — отвърна Бордман. — Не ще и дума, че девет години изолация могат да се отразят върху устойчивостта на човека, но и последния път, когато го видях, Мълър не беше съвсем устойчив. Той обаче може да ти играе игра — да се преструва на смахнат, за да провери добрата ти воля.

— Ами ако не е така?

— Като се има предвид какво искаме от него, няма ни най-малко значение дали е с всичкия си. Дори може да ни е от полза.

— Не разбирам.

— Няма нужда да разбираш — отвърна безстрастно Бордман. — Просто се успокой. Дотук се справяш добре.

Мълър се върна с поднос с месо и красива, голяма кристална чаша с вода.

— Най-доброто, което мога да ти предложа — рече той и пъхна къс месо през решетките. — Тукашно животно. Ядеш твърда храна, нали?

— Да.

— Така си и мислех — на твоята възраст би трябвало. На колко каза, че си, на двайсет и пет ли?

— На двайсет и три.

— Още по-лошо.

Мълър му подаде водата. Беше приятна на вкус или по-скоро нямаше никакъв вкус. Самият Мълър седна пред клетката и започна да се храни. Роулинс отбеляза, че излъчването му вече не бе толкова смущаващо, дори на по-малко от пет метра разстояние. Очевидно човек си изработва поносимост, помисли си той. Ако реши да опита.

След малко Роулинс попита:

— Ще дойдеш ли след някой друг ден да се срещнеш с другарите ми?

— В никакъв случай.

— Те много искат да си поприказват с теб.

— Това не ме вълнува. По-скоро бих разговарял с дивите зверове.

— Но говориш с мен — подчерта Роулинс.

— Заради новото усещане. И защото баща ти ми беше добър приятел. Пък и, както става при човешките същества, момко, ти си относително приемлив. Не бих искал обаче да се сблъскам с някаква случайна група тъпи археолози.

— Можеш да се срещнеш с двама-трима от тях — предложи Роулинс. — Да свикнеш отново с мисълта да си сред хора.

— Не.

— Не виждам защо…

Мълър го прекъсна:

— Чакай малко. Защо изобщо да свиквам с мисълта да съм отново сред хора?

Роулинс отвърна неуверено:

— Ами, защото тук има хора и защото не е хубаво човек да бъде изолиран от…

— Да не си замислил някакъв номер? Или пък сте решили да ме хванете и да ме измъкнете от лабиринта? Хайде, хайде, момко, какво крие мозъчето ти? Какъв ти е мотивът, да ме караш да отстъпя по въпроса за човешките контакти?

Роулинс се запъна. В последвалата неловка тишина Бордман заговори бързо, внушаваше му коварство, което му липсваше, подсказваше му. Роулинс го изслуша и се постара да се представи възможно най-добре.

Рече:

— Дик, ти искаш да ме изкараш абсолютен заговорник. Но ти се кълна, че не тая никаква злоба в съзнанието си. Признавам, че се опитах да те поразмекна, да те поразведря, опитвам се да се сприятеля с теб и смятам, че ще е най-добре да ти призная защо.

— И аз така мисля!

— В името на археологията. Можем да прекараме тук само няколко седмици. Ти си бил тук… колко, девет години ли? За това място знаеш толкова много, Дик. Смятам, че не е справедливо да запазиш тези знания единствено за себе си. Тъй че, надявах се, че ако мога да те накарам да се поуспокоиш, да се сприятелиш първо с мен, а сетне да дойдеш евентуално в зона E да поприказваш с другите, да отговориш на въпросите им, да обясниш онова, което знаеш за лабиринта…

— Несправедливо било да го запазя за себе си…

— Ами, да. Грях е да се крие знание.

— А справедливо ли е човечеството да ме обяви за нечист и да бяга от мен?

— Съвсем друга работа е — рече Роулинс. — Извън въпроса за справедливостта. То се дължи на състоянието, в което се намираш — нещастно стечение на обстоятелствата, не си го заслужил и всички съжаляват, че те е сполетяло. От друга страна обаче би трябвало да разбереш, че за другите човешки същества ще е доста трудно да се отнасят безпристрастно към твоята… твоята…

— Към моята воня — подсказа му Мълър. — Добре. Доста е трудно да се понася присъствието ми. Затова доброволно се отказвам да го налагам на приятелите ти. Избий от главата си мисълта, че ще говоря или ще посръбвам чай с тях. Не искам да имам нищо общо с тях. Отделил съм се от човешката раса и ще си остана така. Беше абсолютно неуместно, че ти дадох възможност да ме безпокоиш. Освен всичко друго, докато си говорим, искам да ти припомня, че моето положение не е незаслужено. Заслужих си го, защото си пъхах носа там, където не ми е работата; мислех си, че съм супермен, способен да отиде на такива места. Хибрис. Казах ти вече думата.

Бордман продължи да го инструктира. Роулинс, почувствал в устата си киселия вкус на лъжите, продължи:

— Не мога да те виня, че си ожесточен, Дик. Но въпреки това си мисля, че не е правилно да криеш информацията от нас. Искам да кажа — защо не се върнеш към твоите изследователски мисии? Ако кацнеш на дадена планета и някой разполага с жизненоважна информация, която си отишъл да търсиш, няма ли да положиш всички усилия, за да се сдобиеш с нея — дори ако онзи, другият, има лични проблеми, които…

— Съжалявам — рече ледено Мълър, — но това не ме интересува — и си тръгна, оставил Роулинс сам в клетката с две парчета месо и почти празна чаша вода.

След като Мълър се изгуби от полезрението, Бордман рече:

— Добре, знам, че е докачлив. Не очаквах от него да е любезен. Ти постигаш близост с него, Нед. Направо си най-добрата комбинация от коварство и наивност.

— И се намирам в клетка.

— Това не е проблем. Можем да пратим дрон, който да те освободи, ако клетката в скоро време не се отвори сама.

— Мълър няма да ни свърши работа — пошепна Роулинс. — Изпълнен е с омраза, която витае навсякъде около него. Никога няма да го накараме да ни сътрудничи. Изобщо не съм виждал толкова много омраза, събрана у един човек.

— Не знаеш какво означава омраза — рече Бордман. — Нито пък той знае. Аз ти казвам, че всичко върви добре. Възможно е да има известни несполуки, но най-важното е, че изобщо разговаря с теб. Той не иска да е изпълнен с омраза. Дай му минимален шанс да се откаже от своята твърда позиция и той ще го направи.

— Кога ще изпратите сондата да ме освободи?

— По-късно — рече Бордман. — Ако се наложи.

Мълър не се връщаше. Смрачи се и захладня. Роулинс се сгуши зиморничаво в клетката. Опита да си представи града, когато в него е кипял живот, когато в клетките са излагали пленниците, заловени в лабиринта. Представи си тълпите строители на лабиринта — ниски, яки, с гъста, бакъреночервена козина и зеленикава кожа, размахали дълги ръце, сочещи към клетката. А в клетката се е свило нещо като гигантски скорпион, с восъчни на вид нокти, които драскат каменните блокове на настилката, с огнени очи, с бясна опашка, която само чака някой да приближи. Над града се носи дрезгава музика. Смях на извънземни. Топла мускусна воня на строителите. Деца плюят по съществото в клетката. Слюнките им са като огнени езици. Ярка лунна светлина, танцуващи сенки. Затвореното създание е отвратително, злобно, копнее за рода си, чийто кошер е на Алфека или Маркаб, където опашати восъчни същества се придвижват в лъскави тунели. Дни наред строителите на лабиринта идват, присмиват му се и му се подиграват. На създанието му писва от масивните им тела и преплитащите им се паякообразни пръсти, от безизразните им лица и грозните им бивници. Но ето, идва денят, в който извънземният пленник вече им е омръзнал, подът на лабиринта поддава, той полита надолу, опашката му се мята бясно, ала се стоварва в яма с насочени нагоре остриета на ножове.

Нощта настъпи. Роулинс не беше чувал Бордман от няколко часа. От ранния следобед не бе виждал и Мълър. По площада бродеха животни, повечето малки, целите само зъби и нокти. Този ден Роулинс беше дошъл без оръжие. Беше готов да смачка всеки звяр, който се промъкне през решетките.

Нападнаха го глад и студ. Потърси в тъмнината Мълър. Това вече не беше шега.

— Чуваш ли ме? — попита той Бордман.

— Скоро ще те измъкнем.

— Добре де, кога обаче?

— Изпратихме дрон, Нед.

— Един дрон би трябвало да стигне до мен за не повече от петнайсет минути. Тези зони не са опасни.

Бордман замълча.

— Мълър прехвана сондата и я унищожи преди около час.

— Защо не ми го съобщихте?

— В момента изпращаме няколко сонди едновременно — обясни му Бордман. — Би трябвало Мълър да пропусне поне една от тях. Всичко е наред, Нед. Не си в опасност.

— Освен ако не стане нещо — избоботи мрачно Роулинс.

Въпреки това обаче не настоя повече. Беше му студено, беше гладен, отпусна се до стената и зачака. На стотина метра по-нагоре на площада видя как едно малко, гъвкаво животно се промъкна и уби доста по-голям звяр. Забеляза как животните се спуснаха и заръфаха кървави късове месо. Не виждаше съвсем добре, затова изви врат, за да потърси с очи дрона, който щеше да го освободи. Нямаше никакъв робот.

Усещаше се като принесен в жертва, готов да бъде убит.

Лешоядите си свършиха работата. Поеха в тръс през площада към него — малки, подобни на невестулки, с големи изострени глави и широки патешки крака, от които се подаваха жълти извити нокти. Очите им бяха червени на жълт фон. Изгледаха го с интерес, важно-важно, замислено. По муцуните им беше размазана кръв — гъста, тъмночервена.

Приближиха се още. Една дълга, тясна муцуна се провря между две пръчки на решетката. Роулинс я ритна. Муцуната се дръпна. Отляво се провря друга муцуна. Сетне станаха три.

После животните се запромъкваха в клетката от всички страни.