Карлийн Томпсън
Шестица купа (8)

2.

Моника се обади в магазина малко преди да затворят:

— В Уилинг съм, Лоръл. Говори ли с Дениз и Кристъл?

— Да. Кристъл иска да се видим. Дениз не иска.

— Аз ще й се обадя. Дай ми телефона й.

— Не го знам наизуст, но е взела фамилията на съпруга си. Уейн Прайс. Едва ли обаче ще постигнеш нещо, като й се обадиш…

— Ще постигна — отвърна Моника с обичайната си самоувереност. — Отседнала съм в хотел „Уилсън Лодж“ в Огълби Парк, стая 709. Бяха много упорити и отказаха да ми дадат апартамента „Бъртън“.

Лоръл не можа да не се усмихне. Моника винаги очакваше най-доброто, дори в последния момент.

— Сигурна съм, че всички стаи са хубави.

— Стават. Можеш ли да дойдеш в седем?

— Да.

— Добре. Обади се на Кристъл. Аз ще се погрижа за Дениз.

Затвори, без да каже „довиждане“.

— Успех с Дениз — промълви Лоръл.

Прибра се в шест и този път не пропусна да си вземе пощата. Преди да продължи с колата към къщата, набързо я прегледа. Още коледни картички и една листовка за разпродажби от някакъв местен магазин за преоценени стоки. Слава богу, нищо страшно. Не знаеше как би понесла още една зловеща пратка като вчерашната.

Паркира пред къщата и влезе. Кучетата я поздравиха шумно.

— С какво се занимавахте днес? — попита ги и ги погали. — Гледахте телевизия? Обаждахте се в чужбина?

Те я последваха в кухнята с весели подскоци, гладни както винаги. Тя им отвори по една консерва и им наля прясна вода. Когато приключиха и се втурнаха през кучешката вратичка в задния двор, Лоръл си направи сандвич със сирене. Би хапнала и нещо по-сериозно, но нямаше време.

След двайсет минути пътуваше на север към Огълби Парк. Открай време обичаше този курорт, простиращ се на петстотин акра. Особено по Коледа, когато там правеха най-голямото светлинно шоу в Америка. Ходеше там още откакто през 1985-а организираха Зимния фестивал на светлините. В началото шоуто беше някак скромно, само с няколко хиляди лампички. Сега бяха повече от деветстотин хиляди на територия от триста акра. Клодия се присмиваше на несекващото детинско удоволствие, което Лоръл изпитваше от светлинките, но тя не й обръщаше внимание. Коледните празници бяха любимото й време в годината. Поне досега.

Преди да тръгне от магазина, се беше обадила на Кристъл и тя се беше съгласила да отиде при Моника. Докато се изкачваше с колата по последния хълм и заобикаляше хотела, Лоръл се огледа за червения фолксваген на Кристъл, но не го видя. Може би просто закъсняваше. Дано само да не се беше отказала.

Паркира, загледа се в хълмовете около хотела — черни силуети на фона на малко по-светлото нощно небе. Отдолу се намираше езерото Шенк, в далечината се виждаше сиянието на някои от огромните коледни инсталации. Колко щеше да е хубаво, ако беше тук за годишното си посещение, а не за да се среща с Моника заради убийството на Анджи.

Бързо намери стаята и почука на вратата. Моника отвори.

— Здравей, Лоръл — каза любезно. — Ти си първа. Заповядай.

Лоръл се смая колко малко се е променила Моника от последния път, когато я беше видяла — преди повече от дванайсет години. Косата й все още беше блестящ махагон, дълга до средата на гърба, права, с изключение на леко завитите краища. По блестящата й кожа нямаше бръчки, очите й бяха искрящи и яснозелени. Беше към метър и седемдесет, с широки рамене и идеална стойка и изглеждаше дори по-слаба, отколкото като тийнейджърка; прилепналите черни панталони и кашмиреното поло очертаваха тяло, което явно тренираше редовно.

— Изглеждаш добре, Лоръл — каза Моника, докато затваряше вратата. — Отрязала си си косата.

— Отдавна. Така по-лесно се поддържа.

— Отива ти.

— Благодаря. Ти забележително не си се променила.

Моника вдигна вежда.

— Това хубаво ли е, или лошо?

Лоръл се усмихна.

— Много добре знаеш, че е хубаво. Смятах, че напрегната работа като твоята би се отразила повече на външността ти.

— Научих се да се справям със стреса.

— С такъв като този, в който сме сега?

Моника леко кимна, взе палтото на Лоръл и го метна на едно от леглата. Беше удобна двойна стая със синьо-зелен килим, бели покривки на леглата с десен на бръшлянови листа и голям прозорец, който гледаше към заснежените покриви и хълмовете зад тях. Тясна врата водеше към балкона.

Лоръл седна на леглото.

— Можехме да се срещнем у нас.

— Чух, че пак живееш в къщата на родителите си. Трябва да сме сами.

— Не се отказах от апартамента си, докато нашите не се преместиха във Флорида. Живея сама в къщата.

— Знам, но някой може да намине. Ти излизаш с някакво ченге, нали? Анджи ми каза. Няма да е хубаво да ни завари заедно.

— Да, ходя с Кърт Райдър. Помниш ли го?

— Смътно. Един от едрите спортисти.

Лоръл реши да пропусне покрай ушите си подигравателната нотка в гласа й.

— Той е заместник на местния шериф. Всъщност му казах, че ще идваш.

Лицето на Моника се изопна.

— Защо си му казала? Сега ще заподозре нещо.

Лоръл настръхна. Що за тон? Наложи се да си напомни, че е трийсетгодишна жена, която вече не може да бъде сплашена от Моника независимо колко самоуверена и властна беше.

— Моника, Кърт не подозира нищо — каза твърдо. — Обясних му, че идваш за погребението на Анджи. Той знае, че бяхме приятелки. Не би го сметнал за странно, ако се видим някоя вечер.

— Каза ли му за доказателствата в апартамента на Анджи, които сочат към Шестица купа?

— Разбира се, че не. Той не знае за Шестица купа. Не знае нищо, освен че Анджи е била убита.

На вратата се почука. Моника отвори и Лоръл чу гласа на Дениз.

— Е, дойдох. Доволна ли си?

— Виждам, че времето не е затъпило острия ти език.

През годините между Дениз и Моника се беше трупало напрежение. Единствени от Шестица купа двете бяха започнали да се карат още на шестнайсет.

Дениз влезе. Мръщеше се. Сивите й очи гледаха гневно иззад хубавите очила с метални рамки. Беше пуснала къдравата си коса до раменете и я беше прихванала небрежно от двете страни с костени гребени. Изглеждаше измъчена.

— Здравей, Дениз.

Изражението на Дениз омекна.

— Здрасти, Лоръл. Извинявай, че снощи бях груба с теб по телефона. Просто бях изнервена.

— Няма нищо. Одра по-добре ли е?

— Не я пуснах на училище, но май не е грип.

— На колко години е дъщеря ти? — попита Моника.

— На осем и ще ми побелеят косите от нея. Къде е Кристъл?

— Надявам се, че просто закъснява — каза Лоръл. — Говорих с нея следобед и каза, че ще дойде.

Дениз седна, но не съблече бледосивото си вълнено палто.

— Наистина не разбирам какво искаш да постигнеш, Моника. Ще учредяваш нов клуб? Група детективки аматьорки, които да заловят убиеца на Анджи?

Моника присви очи и Лоръл се приготви за унищожителния й отговор, но в този миг на вратата отново се почука и Кристъл се втурна вътре.

— Извинявайте, че закъснях. Колата ми е ненадеждна. Мислех, че изобщо няма да запали. Сигурно сте решили, че няма да дойда. Трябваше да се обадя. Здравейте, Дениз, Моника.

— Радвам се, че дойде — каза Моника, сякаш не забелязваше вълнението й. — Да започваме.

Същата стара Моника, помисли си Лоръл. Винаги поемаше командването. Гледаше войнствената Дениз, уплашената Кристъл и командорката Моника и се чудеше как изобщо бяха станали приятелки. Може би беше възможно преди много време, когато бяха по-меки, по-отстъпчиви, преди основните черти на характерите им да се бяха проявили. А може би всички се бяха променили след смъртта на Фейт.

— Предполагам, че Лоръл ви е казала за уликата на мястото на убийството на Анджи, която сочи, че то по някакъв начин е свързано с Шестица купа.

Дениз потвърди. Кристъл кимна, гледаше Моника с широко отворени тревожни очи.

— Знам, че за някои от вас това е неоснователно доказателство…

— Извинявай, Моника, но има нещо, което не знаеш. — Лоръл извади плика от чантата си. — Получих го вчера. Кристъл е получила същото по пощата днес. И двете носят клеймо от Ню Йорк.

Моника протегна дълга стройна ръка с перфектен маникюр. Погледна безизразно листа с червените шестица и сърце, след това снимките, след което каза хладно:

— Получих същото вчера. Освен символите в спалнята на Анджи тъкмо това ме накара да дойда тук.

Подаде листа и снимките на Дениз. Тя ги взе и потрепери, когато видя снимката на трупа на Анджи.

— Не съм получавала нищо подобно.

— Защо убиецът би пратил тези ужасяващи неща на Лоръл, на Моника и на мен, а на тебе не? — попита Кристъл.

— Нямам представа.

Гласът на Лоръл й прозвуча, все едно излиза от гърдите на някой друг:

— Защото ние живеем сами. Убиецът не е искал семейството на Дениз да види снимките.

След миг Моника каза:

— Може и да си права.

— Колко мило от негова страна — сухо отвърна Дениз.

— Трябва да се радваш — рязко каза Кристъл. — Ами ако Одра беше видяла снимката на Анджи?

Дениз затвори очи.

— Щеше да е ужасно. — Погледна ги. — Но не мога да съм сигурна, че няма да ми изпрати това писмо по-нататък. Трябва да внимавам какво идва в пощата ми всеки ден. Ако Уейн го види…

— Дениз, ти разказвала ли си му за Шестица купа и за Фейт?

— Не. — Дениз решително поклати глава. — На никого не съм разказвала.

Моника погледна Кристъл.

— А ти разказвала ли си?

— Н-не.

Моника я прикова с ледените си зелени очи.

— Нещо много колебливо го казваш.

Кристъл нервно кършеше ръце в скута си.

— Ами… след като бебето ми се роди мъртво, ме упоиха. Чък каза, че непрекъснато съм бръщолевела нещо за огън и за Фейт, но той сметнал, че просто бълнувам.

— Сигурна ли си, че не си казала нищо за клуба или за това, че сме били там, когато Фейт е умряла? — настоя Моника.

— Мисля, че да.

— Мислела. — Моника завъртя очи. — Просто прекрасно!

— Сигурна съм, че ако бях казала, Чък щеше да го спомене. Щеше да ме попита за какво съм говорела.

— Добре. Стига си треперила де. — Моника въздъхна. — Аз никога не съм казвала на никого и Лоръл твърди същото. Но не знаем за Анджи.

— Или за Фейт.

— Ако Фейт е казала на някого за Шестица купа и този човек е разбрал, че сме замесени в смъртта й, доста е почакал, за да отмъсти — каза Дениз. — Освен това на кого би могла да каже? Не и на баща си във всеки случай. Зийк Хауард е религиозен фанатик. Би я пребил от бой. Ами на сестра си?

— Мери работи за мен — каза Лоръл. — От повече от година. Ако таи омраза към мен, не съм я забелязвала.

— Ами Нийл Камрът? — попита Кристъл. — Той й беше гадже и баща на бебето й.

— Той се е оженил — каза Лоръл. — Сега е успял писател. Дори да е знаел, защо изведнъж ще реши да си отмъщава след толкова много време?

— Жена му и синът му са загинали при автомобилна катастрофа преди по-малко от година — каза Дениз. — И в интерес на истината в момента той е в Уилинг, защото баща му умира от рак.

— Той е тук? — възкликна Моника.

— Да. От няколко седмици. Уейн лекува баща му. Казва, че Нийл е доста нестабилен — първо жена му и синът му, а после и баща му само за една година.

— Доста нестабилен? — повтори Моника. — Годеникът на Анджи, Джъдсън Грийн, ми каза, че няколко седмици преди да бъде убита той бил в командировка и тя му е казала, че е имала гости. Някой от Уилинг, казала му е само толкова. Беше убеден, че е бил мъж. Знам, че не е била никоя от нас. Възможно е да е бил Нийл. Тя беше приятелка с него в гимназията и той може да е бил в Ню Йорк, за да се срещне с някой издател или агент, или нещо такова. — Моника прониза Дениз с очи. — Смяташ ли, че след загубата на жена си и сина си Нийл е достатъчно емоционално нестабилен, че да почне да отмъщава за Фейт?

Дениз вдигна вежди.

— Откъде да знам? Не съм говорила с него, а и да бях говорила, не мога да чета мисли. Уейн обаче го покани на коледното ни парти в събота. Съмнявам се, че ще дойде, но ако искате елате и да видим…

Моника изглеждаше заинтригувана.

— Може да си струва.

— Аз пък не искам да виждам Нийл Камрът — каза Кристъл. — Беше толкова странен в гимназията, големият умник, който винаги странеше от останалите. Така и не разбрах защо Фейт излиза с него. Тя казваше, че бил интересен, но никога няма да схвана как някой може да намира такъв тип за интересен.

— На теб Чък Ландис по-интересен ли ти беше? — провлече Моника.

Кристъл пламна.

— Да, ако искаш да знаеш. Той поне е нормален. Ти чела ли си някоя от ужасните книги, които пише Нийл?

— Това са романи на ужасите и според мен са много добри — каза Лоръл.

Кристъл се намръщи.

— Отвратителни са и трябва да не си наред, за да измислиш някои от нещата, които пише.

— Не е нужно да не си наред — каза Дениз. — Трябва ти въображение.

Кристъл поклати глава.

— Не. Призраци, вампири, чудовища. Според мен трябва да ти хлопа дъската, ако през цялото време мислиш за такива неща и даже съчиняваш истории за тях.

Моника губеше търпение.

— Може ли да отложим тази високолитературна дискусия за по-късно? Имаме да решаваме много по-спешни въпроси. Трябва да разберем кой е убил Анджи и кой се опитва да тероризира най-малко три от нас.

— Това не е ли работа на полицията? — попита Дениз. — Нюйоркската полиция няма ли заподозрян?

— Само един. Бившият съпруг на Анджи Стюарт Бърджес — каза Моника. — Той не е мил човек, но по някакви причини остави на Анджи малко състояние в споразумението по развода. Полицията се пита дали тя не е имала някаква компрометираща информация за него. От години за Бърджес се носят гадни слухове, но никой не знае нищо категорично. Може Анджи да е знаела. Както и да е, тя така и не е променила завещанието си, така че всичко, което е имала, плюс спечеленото на Бродуей, сега е негово. Той е арестуван.

— Ами ето, значи! — каза Кристъл с надежда. — Сигурно той го е направил.

— Сигурно, ако е знаел за Шестица купа и Фейт. Ако не е, защо ще пише шестица и ще рисува сърце на огледалото й? Защо му е да ни праща писма със снимки на Анджи и Фейт?

— За да заблуди полицията?

— Полицията не знае за Шестица купа, Кристъл. — Моника поклати глава. — Съгласна съм, че Бърджес има отличен мотив, но не смятам, че е бил той. И проблемът е, че Анджи е била убита между полунощ и три часа във вторник. Сега е почти осем вечерта, четвъртък. След двайсет и четири часа следата изстива.

— Не е минало много време — каза Кристъл. — Не мога да повярвам, че разкриват всичките убийства за двайсет и четири часа.

— Със сигурност не ги разкриват. Казвам само, че колкото повече време минава, толкова по-трудно става за полицията. Междувременно три от нас четирите са получили нещо, което аз разбирам като предупреждение, че ще дойде и нашият ред. — Моника ги изгледа една по една. — Аз поне не смятам да седя със скръстени ръце и да чакам да ме убият.

— Да отидем в полицията — предложи Лоръл.

— Не! — отвърна й хор от гласове.

— И дума да не става — заяви Дениз.

— И какво предлагате да направим? — попита Лоръл.

Моника пое нещата:

— Като начало трябва да сме извънредно внимателни. Да гледаме вратите и прозорците ни да са заключени. Да носим спрей за самозащита. Да спим с пистолет до леглото.

— Сигурна съм, че Уейн ще се зачуди защо спя с пистолет до леглото — вметна Дениз.

— Сложи го в някое чекмедже, откъдето лесно можеш да го извадиш.

— Страх ме е от оръжия — намръщи се Кристъл.

Моника я погледна вбесена.

— А не те ли е повече страх да не те убият? Погледни пак снимката на Анджи и ми кажи, че предпочиташ да свършиш така, вместо да носиш оръжие. — Кристъл извърна очи. — Добре. Второто, което ще направим, е да наблюдаваме всички, които е възможно да знаят за Шестица купа. Мери и Зийк Хауард. Нийл Камрът.

— Познах значи! — иззлорадства Дениз. — Детективки аматьорки.

— Искаш ли да кажеш на Уейн и после да идеш в полицията? — сопна се Моника.

Дениз я изгледа за момент, после с нежелание каза:

— Не.

— Е, имаме две възможности. Да кажем на полицията за участието си в смъртта на Фейт или да се опитаме да разкрием убиеца сами, защото ако не го е направил Стюарт Бърджес…

— Тогава може да е някой от тук — бавно довърши Лоръл. — Някой, който съвсем лесно може да се добере до всяка от нас.