Карлийн Томпсън
Шестица купа (65)

2.

Нийл се претърколи, удари с юмрук сплесканата пухена възглавница и погледна снега навън. Или поне каквото виждаше през паяжините от скреж по стъклата. Баща му беше прекалено стиснат да купи незапотяваща се дограма. Сто пъти му беше предлагал да ремонтира старата къща, но баща му отказваше да вземе пари от „боклуците“, които пишел. Майка му беше седяла тук с него, в тази влажна и студена дупка, артритът й се беше влошавал ден след ден, докато накрая не беше осакатяла. След това почина в съня си, без съмнение в също толкова неудобно легло като това. Когато баща му умреше, Нийл нямаше да продаде къщата. Щеше да вземе няколко неща за спомен и щеше да уреди да я съборят.

Но не мислите за родителите му, за безрадостното му детство и плановете му за къщата го държаха буден. Нещо не беше наред, нещо, което не можеше да определи. Не беше това, че Лоръл я нямаше на поклонението на Дениз. Уейн му беше казал, че тя се грижи за Одра, което според Нийл беше добра идея. Интересно беше, че не видя Кърт, защото Кърт се познаваше със семейство Прайс. Но не беше и това. Беше нещо, което някой му беше казал, нещо странно, нещо „не наред“, нещо, което не се връзваше. Какво беше, по дяволите?

Метна се на другата страна и отново заудря възглавницата си. Господи, колко ли отдавна бяха скубани тези гъски? Сигурно преди сто години. Обичаше дебели пухкави възглавници. Обичаше шума на океана по скалите до къщата си в Кармел. По дяволите, обичаше къщата си с всичките й прозорци и светъл простор. Минималистична, беше я нарекъл декораторът. Идеално място за жена и две игриви кучета.

Чакай малко, Камрът! Това, че винаги беше харесвал Лоръл и сега беше открил, че тя е най-топлата и най-интересната жена, която е срещал, не означаваше нищо. Тя беше с Кърт Райдър. А собствените му жена и син бяха загинали преди по-малко от година. И все пак единствените моменти през тези десет месеца, в които се беше чувствал наистина жив, бяха срещите му с Лоръл. Той се ухили. Две „скандални“ срещи в ресторант за бързо хранене. Бяха говорили в магазина и още веднъж в близкото кафене. После дойде потресаващата им вечер у сестрите Луис, където бяха видели Джиневра Хауард. Това беше смайващо и объркващо. Но и много вълнуващо.

Странно. В някои отношения чувстваше, че познава Лоръл по-добре, отколкото беше познавал Елън. Елън беше като от захарен памук — красива и апетитна на вид, ала куха отвътре. Но тя беше дала живот на невероятно дете. Дете, което Нийл щеше да оплаква до последния си ден.

Кой беше този на поклонението, кой му беше изказал съчувствие за загубата на Роби? Изведнъж се замисли. Присви очи, опита се да си спомни лицето: „Винаги е истинска трагедия — така му каза. — Понякога си мисля, че за бащата е по-тежко, отколкото за майката. Спомням си как…“.

Рязко седна в леглото. Точно това се беше опитвал да си спомни така отчаяно! Вдигна телефона и набра номера на Лоръл. Нямаше отговор. Погледна си часовника. Единайсет и половина. Лоръл едва ли се разхождаше нанякъде с Одра в единайсет и половина. Нещо не беше наред. Не му се искаше, но се обади в стаята на Моника в Уилсън Лодж. Отново нямаше отговор. Обзе го ужас. Намери номера на Кристъл и се обади и там. Телефонът звънеше в празна къща.

— Това е — каза Нийл и стана. — Не мога просто да си лежа и цяла нощ да се притеснявам. Трябва да направя нещо, но не съм сигурен какво.