Карлийн Томпсън
Шестица купа (31)

1.

Лоръл спря до бордюра, слезе, преджапа през мръсния сняг, за да стигне до телефонната кабина, и за втори път тази седмица се зарече да си купи телефон за колата. Обади се в магазина и каза на Норма и Пени, че ще се забави. След това подкара към къщата на семейство Хауард.

Беше ходила у Фейт само веднъж, въпреки че не живееха далеч една от друга. Преди години Зийк беше настоявал да се запознае с новата най-добра приятелка на дъщеря си. Още тогава косата му беше рошава и бяла и той гледаше всички обвиняващо, все едно бяха извършили някакво ужасно деяние. Лоръл се боеше до смърт от него, но явно сериозният й външен вид и стеснителното й поведение го бяха успокоили. Нийл й беше казал, че Зийк му разрешил да излиза с Фейт, защото родителите му били от неговото паство и Зийк го смятал за „безопасен“. Реши, че сигурно е сметнал за безопасна и нея.

Къщата беше стара, двуетажна, бялата боя по фасадата се лющеше. Един от зелените капаци на горния етаж висеше на пантите. За първи път Лоръл се замисли за финансовото състояние на семейство Хауард. Зийк беше работил като майстор, но после спряха да го наемат, защото не можеше да пази проповедите си само за в църквата. Всички, за които работеше, трябваше да изслушват предълги поучения, а когато не четеше проповеди, пееше химни с цяло гърло. После вече никой не го наемаше. Семейството се издържаше само от това, което Мери печелеше в „Дамрън Флорал“, а заплатата не беше много щедра. Бащата на Лоръл не беше вдигал надниците от четири години, въпреки че бизнесът вървеше все по-добре от десет. Докато се качваше по разхлопаните стълби към входната врата, Лоръл реши да промени това, независимо какво ще каже баща й. Всички в „Дамрън Флорал“ заслужаваха увеличение на заплатата.

Почука. След малко се показа Мери. Синината над окото й преливаше в ярко лилаво и зелено. Луничките й изпъкваха рязко на бледата й кожа, устните й също бяха бледи. Под очите й имаше тъмни кръгове. Облечена беше в стар син плюшен халат, който беше видял много пранета.

— Здравей, Лоръл — глухо каза Мери. — Очаквах да дойдеш.

— Така ли?

— Да. Размислила си и си дошла да ме уволниш след това, което Кърт ти е разказал за татко. Смяташ, че е луд и може пак да дойде в магазина и да причини още щети.

— Мери, не отричам. Наистина смятам, че баща ти се нуждае от психиатрична помощ, но определено не съм тук, за да те уволнявам. — Млъкна. — Трябва да говоря с теб. Насаме.

— О! — Мери беше сварена неподготвена. — Ами влизай. Татко спи.

— Сигурна ли си?

— Да. Докторът му даде нещо силно.

Лоръл влезе в малка мрачна стая. Помнеше жълтите тапети със сини цветчета. Преди двайсет години беше решила, че са много хубави. Сега бяха потъмнели и около прозорците имаше влажни петна. На места килимът беше изтъркан до скъсване, дървените маси бяха издраскани, столовете и диванът бяха продънени.

— Искаш ли чай или нещо друго? — попита Мери, докато Лоръл сядаше в едно кресло. Някаква пружина я убоде по дясната страна на дупето и тя внимателно се опита да се премести, за да не обиди Мери за състоянието на мебелите й.

— Не, благодаря. Просто трябва да ти задам няколко въпроса.

— Говориш като Кърт.

— Не съм полицай, Мери, аз съм твоя приятелка.

Мери се усмихна унило и седна на дивана срещу нея.

— Добре. Питай тогава.

— Кърт каза ли ти какво стана на партито у Прайс?

— Да.

— И за медальона на куклата?

Мери виновно извърна очи.

— Да. Доста говори за медальона.

— Е, снощи говорих с Нийл Камрът. — Мери се напрегна. — Обади ми се заради медальона. Каза, че преди години ти си му казала, че медальонът е бил погребан с Фейт. Но все пак той беше на куклата. И двамата го видяхме.

Мери си пое дълбоко дъх.

— Излъгах Нийл. Фейт не беше погребана с медальона. Татко не й даваше да носи никакви бижута, особено от майка ни. Тя винаги го носеше в чантата си и го слагаше, когато излизаше.

— Но не го е носила в нощта, когато е умряла.

— Беше изчезнал една седмица преди това.

— Седмица?

Мери я погледна открито.

— Да, Лоръл. Просто изчезна. Отначало Фейт мислеше, че татко го е намерил, но не каза нищо. Разстрои се, когато не успя да го намери. Той значеше толкова много за нея.

Като че ли казваше истината, но ако Фейт е била толкова разстроена, защо не бе споменала за изчезналия медальон на Лоръл? Нямаше защо повече да измъчва Мери.

— Добре. Искаш ли да поговорим за майка ти?

Мери се дръпна.

— Майка ми? Какво общо има тя с това, освен медальона?

— Просто искам да разбера повече за нея.

Пръстите на Мери се вкопчиха в износената дантелена покривка на дивана.

— Не искам да говоря за нея. Татко не ни позволява да я споменаваме.

— Ти си на двайсет и шест години. Можеш да говориш за каквото си поискаш. Наистина имам причина да те питам.

— Ами… била е съвсем млада, когато се оженили. В Пенсилвания. Казвала се Джиневра. Родила Фейт на осемнайсет. А мен — четири години по-късно. Избягала, когато съм била на две. След това сме се преместили тук.

— Защо баща ти е избрал Уилинг?

Кракът на Мери нервно подскачаше.

— Живял е тук като малък. Харесвало му, а и имал познати.

— Разкажи ми още за майка си.

— Била много по-млада от него. Много красива, като Фейт. Преди години намерих нейна снимка.

— Може ли да я видя?

— Татко я изгори, когато разбра, че е у мен.

— Майка ти никога ли не се е опитвала да се свърже с вас през всичките тези години?

— Н-не.

— Което значи „да“.

— Беше отдавна. Бях на пет или шест.

— Къде беше тя?

— Не знам.

— На писмата нямаше ли обратен адрес или марка?

— Не помня. Нали ти казах, малка бях.

— Тя поддържаше ли връзка с Фейт?

— Да.

— Повече от веднъж?

— Не знам. — Мери потърка чело. — Излъгах те. Пишеха си през цялото време. Фейт ме умоляваше да й пиша, но аз не исках. Татко казваше, че е грешница. Винаги съм се стараела да правя каквото иска татко, но не му казах, че Фейт й пише. Исках да угодя и на двамата.

— Фейт как успяваше да попречи на баща ви да види писмата?

— Някой в града беше наел пощенска кутия за нея. Не знам кой.

— Така ли? И кога спряха да си пишат?

Мери я изгледа, все едно беше глупачка.

— Когато Фейт умря.

— Чак тогава! — възкликна Лоръл. Мери кимна. — Фейт никога не ми е казвала нищо за майка ви, освен че избягала с друг мъж и че тя не я вини.

— Знаеш каква беше Фейт с мъжете. Предполагам, че е можела да я разбере.

За първи път чуваше Мери да критикува сестра си. Да, Фейт харесваше момчетата, може би дори прекалено много. Доколкото знаеше, самата Мери изобщо не беше излизала на среща. Дали се беше изолирала от мъжете, защото баща й говореше така грубо за Джиневра? И преди умът да започне да му се изплъзва и да реши, че Фейт е била ангел, сигурно беше говорил същото за нея, че и по-лошо. Все пак се беше оказало, че е била бременна. Беше убедил Мери, че Фейт и Джиневра са еднакви!

— Мери — внимателно почна Лоръл, — къде беше майка ви, когато Фейт умря?

— Защо ми задаваш всички тези въпроси? — избухна Мери. — Тя няма нищо общо с това! Сигурно вече е умряла.

— Не е.

Мери се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Как може да знаеш нещо за майка ми?

— Защото съм почти сигурна, че днес я видях на гроба на Фейт.