Карлийн Томпсън
Шестица купа (70)

4.

Одра продължаваше да пищи. Моника се свлече на студения кален под.

— Накарай я да млъкне! — извика Кристъл.

Лоръл коленичи и прегърна момиченцето.

— Тихо, миличка, тихо. Така само я ядосваш повече.

Одра млъкна, но продължи да хълца и да трепери. Стомахът на Лоръл се сви, когато чу леко хъркане в гърдите й. Как щеше да й се отрази тази вечер?

Кристъл се наведе над Моника.

— Уцелила съм я в рамото.

— Сигурна ли си? — попита Лоръл, трепереше от студ и страх. — Диша ли? В съзнание ли е? Лошо ли е ранена?

— Да ти приличам на лекар? — кипна Кристъл. — Диша. Казах ти, че е рамото.

— Кристъл, превържи я.

Кристъл я погледна, все едно е луда.

— Защо?

Лоръл трескаво затърси довод в ума си.

— Нали искаш да умре като Фейт. Няма как да стане, ако й изтече кръвта.

Кристъл се огледа неуверено. За момент заприлича на непохватната ранима Кристъл, която Лоръл познаваше открай време.

— Ти я превържи. — И стана и погледна Моника, все едно е хлебарка.

— Стой тук. Ще помогна на Моника — каза Лоръл на Одра.

— Не! — отсече Кристъл. — Тя идва с теб. Не искам да избяга.

Лоръл тръгна към Моника. Одра се вкопчи в ръката й. „Краката ми са съвсем безчувствени — мислеше си Лоръл. — Тялото не ме слуша. Преди малко с Моника може би щяхме да надвием Кристъл, но вече не съм сигурна.“

На дясното рамо на палтото на Моника имаше голямо петно кръв.

Лоръл коленичи, разкопча палтото и се обърна към Кристъл.

— Трябва ми нещо, за да я превържа.

— Нямам нищо — изсумтя Кристъл.

Одра свали вълнения си шал.

— Вземи. Чист е.

Лоръл й се усмихна.

— Благодаря, миличка. — „И аз ли съм имала смелостта й и самообладанието й, когато съм била на осем? — запита се. — Не. Тя повече прилича на Моника. Ще порасне силна млада жена.“

Притисна шала към раната. Зачуди се дали куршумът е минал през мускулите, или е заседнал в костта. Струваше й се, че кръвта спира, но може би просто шалът на Одра я попиваше. След миг клепачите на Моника потрепнаха.

— Моника, чуваш ли ме? — попита Лоръл разтревожено.

— Чувам те, но ми е адски гадно — тихо отговори Моника.

— Недей да говориш така пред Бетина — сряза я Кристъл. — Ставай.

Лоръл я погледна умоляващо.

— О, Крис, остави я да си почине!

— Ще има цяла вечност да си почива. Ставай!

Лоръл и Одра помогнаха на Моника да се изправи. Лицето й беше бледо като платно — само зелените й очи горяха.

— Харесва ли ти, когато не командваш ти? — попита я Кристъл. — Сега аз съм шефът.

— Никога не съм била шеф.

— Беше, беше. Всички ти играехме по свирката.

— За бога, Крис, кога ще престанеш да обвиняваш мен за всичко, което се е случило на теб? — попита Моника.

— Никога. Всички сте виновни, но най-вече ти. Обясних ти вече, но ти никога не слушаш никой друг освен себе си.

— Грешиш, Кристъл. Слушах баща си. Той беше най-важният човек на света за мен и ме изостави, точно както Чък направи с теб. Отидох да живея с жена, която никога не ме е искала и ми го натякваше всеки божи ден. Да, харесваше ми да съм главната в Шестица купа. Само тогава чувствах, че имам някаква власт, че някой наистина ме слуша. И ми харесваше да ви плаша с тези окултни глупости. Но никога не съм искала някой да пострада. И… и не съм наранила никого, за разлика от теб.

— Млъкни! — На лицето на Кристъл отново се изписа странното сурово изражение. — Качвай се на балата.

— Крис, тя е ранена — опита се да се намеси Лоръл.

— Няма да я боли още дълго. Хайде, Моника.

Моника за миг затвори очи. След това, притиснала шала на Одра към рамото си, стъпи на балата.

— Мушни си главата в примката!

— Кристъл? — обади се Одра.

— Мамо! — поправи я Кристъл.

Одра я зяпна, но се насили и продължи:

— Мамо, моля те, недей! Ще плача.

— И аз плаках първия път, когато се случи. Плаках дни наред. Но после спрях. И ти ще спреш. Моника, казах да си пъхнеш главата в примката!

Моника примирено нахлузи примката на врата си с лявата си ръка. Кристъл премести фенера на две педи от балата и хвана Лоръл за ръка — в другата държеше пистолета.

— А сега, Бетина, хвани си за Лоръл. Ще изпеем заклинанието.

Лоръл, на ръба на припадъка, изстена:

— Господи, Кристъл, недей!

— Не! Трябва да е точно както тогава.

— Дори не си спомням заклинанието.

— Аз си го спомням. Казвах го всеки ден, откакто Фейт умря. Ще го повторя веднъж, след това вие, точно както направихме онази нощ. Иначе ще те застрелям. — Лоръл не се съмняваше, че ще го направи. — Готови ли сте?

Кристъл започна да ги дърпа да се въртят в кръг, повтаряше думите, които Лоръл вече едва си спомняше:

— Приветстваме ви, Повелители на Мрака. В името на владетелите на земята, кралете на подземните владения, въздигнете се тук. Отворете портите и изведете вярната ви робиня Есме Дюбоа, умряла, защото е вършела вашите дела сред почитащите бога. Азазел, Азазел, козел на изкуплението, пуснат в деня на изкуплението, тръгнал към Ада. Явете се пред нас, Есме и Азазел, явете се пред Шестица купа, вашите слуги днес. Позволете ни да се насладим на великолепието ви.

На светлината на фенера сенките подскачаха, очите и бузите изглеждаха хлътнали. В стария обор виеше вятър. Одра бе уплашена до смърт, „Двете с Моника може би го заслужаваме — помисли си Лоръл. — Но не и Одра.“

Кристъл ги погледна.

— Сега почвайте и вие.

Започна да обикаля в кръг и да припява. Одра мълчеше, но Лоръл се включи. Беше прекалено замаяна и слаба, едва се държеше на крака. Одра й хвърли поглед, който ясно казваше „предателка“ — беше решила, че помага на Кристъл. Всъщност Лоръл имаше план. Слабичък, но по-добър от нищо. Докато държеше Кристъл за ръка, все пак имаше някакъв контрол над движенията й. Може би щеше да успее да събере сили и да й попречи да ритне фенера и да събори Моника от балата.

Обикаляха.

„Приветстваме ви, Повелители на Мрака. В името на владетелите на земята, кралете на подземните владения…“

Също като преди тринайсет години. Студът. Танцуващите сенки. Заклинанието. Лоръл вдигна очи към Моника. Тя се олюляваше, точно като Фейт. Но този път Лоръл не седеше безпомощно на пода.

Стори й се, че чува някакъв шум отвън, нещо през вятъра. Въобразяваше си. Искаше й се. Но след малко пак чу нещо. Някой тичаше в снега? Приглушен глас? Погледът на Одра срещна нейния. И тя го беше чула.

Свършиха заклинанието. Преди тринайсет години го бяха изпели заедно веднъж, преди да започне пожарът. Което значеше…

Събрала всичките си сили, Лоръл дръпна Кристъл, но закъсня — обутият в ботуш крак на Кристъл изрита фенера. Одра изпищя. Пламъците облизаха сламата на пода и плъзнаха към балата.

Кристъл залитна и стреля. Одра и Лоръл изпищяха.

Моника бясно се дръпна надясно и за миг Лоръл се уплаши, че Кристъл я е уцелила. След това видя как огънят облизва балата и сплъстената слама пламва. Също като Фейт, Моника падаше в стремежа си да избяга от пламъците.

— Хвани се за въжето! — извика Лоръл. — Моника! Въжето!

Очите им се срещнаха. Моника се вкопчи във въжето с лявата си ръка, та примката да не я задуши.

— Проклета да си! — извика Кристъл на Лоръл. — Ти ме накара! Но не можеш да ме спреш!

Моника изпищя. Десният й крачол гореше.

— Кристъл, трябва да я свалим!

Кристъл я изгледа студено.

Лоръл пусна ръката на Одра и се хвърли напред в пламъците, както беше направила преди тринайсет години. И изведнъж един мъжки глас извика:

— Не мърдай! Казах, не…

Лоръл се обърна. Кристъл тъкмо се извърташе и вдигаше глока. Изстрел. Още един. Кристъл изпищя и изпусна пистолета. Още един изстрел.

Кристъл се олюля и падна назад в пламъците.