Карлийн Томпсън
Шестица купа (15)

2.

Наистина щеше да се обади на Кърт по-късно, но сега трябваше да говори с Моника. Помисли си дали да не се прибере вкъщи и да се обади на Моника да дойде при нея, но този път наистина се боеше, че Кърт може да се появи неочаквано, а трябваше да говорят насаме.

Отиде с колата до Уилсън Лодж. Последното й връщане оттам беше кошмарно, така че щеше да си тръгне преди здрачаване. Паркира и отиде до стаята на Моника. Моника й отвори почти на секундата.

— Лоръл, тъкмо излизах.

— Къде?

— На разходка. Ще се побъркам в тази стая!

— Трябва да поговорим — започна Лоръл, но Моника сложи ръка на рамото й и каза: — Да идем в столовата. Няма да издържа в тази стая и секунда повече.

— Там ще е пълно с хора.

— Не и по това време. Хайде.

Докато вървеше след Моника, Лоръл се възхити на умението й да се разпорежда. Тя беше на трийсет и все още правеше каквото й кажеше Моника, без възражения. Нищо чудно, че всички в Шестица купа правеха каквото искаше.

Хотелът беше прекрасно украсен за Коледа, но на Лоръл особено й допадна столовата. Всъщност това бяха две помещения, в първото имаше дивани, столове с широки облегалки, голяма каменна камина и зашеметяваща коледна елха. Сервитьорката ги заведе три нива по-надолу и ги настани на една маса до огромен прозорец, който гледаше към заоблените заснежени хълмове и езерото Шенк. Имаше бюфет. Лоръл, прекалено разтревожена, за да яде, не сложи почти нищо в чинията си. Забеляза обаче, че Моника напълни своята, все едно това ще е последното й ядене. Явно имаше фантастичен метаболизъм, ако се хранеше така и си оставаше толкова слаба.

Седнаха и Моника я погледна с очакване.

— Какво стана?

— Ох! — Лоръл се огледа, за да види дали някой може да ги чуе. — Всичко започна още щом излязох оттук снощи.

Лоръл разказваше как са я преследвали и са я блъскали, а Моника се хранеше спокойно. Когато стигна до погребалния венец на вратата, забави темпото. Докато привършваше разказа за Нийл Камрът и как Зийк Хауард беше влетял в магазина, Моника вече беше оставила вилицата и я гледаше със зяпнала уста.

— Това е невероятно! Аз висях тук, говорех с офиса и гледах телевизия, а ти си преживяла същински ад. Трябваше да ми се обадиш.

— И какво щеше да направиш? Да усмириш Зийк? Няма значение, оцелях. Искам да знам какво мислиш за това.

— Мисля, че преследването с колата и венецът означават, че си избрана за следващата жертва.

— Мерси, че не ми спестяваш истината.

— Не ми казвай, че и ти не си мислиш същото.

— Не. Смятам, че си права — каза Лоръл унило. Погледна през прозореца. Хълмовете бяха покрити със сняг. Вятърът рошеше малкото листа, останали по клоните на дърветата. В сивото студено езеро кротко плуваха патици и лебеди. Сцената изведнъж й се стори непоносимо самотна.

— Разкажи ми за Нийл Камрът.

Лоръл погледна Моника.

— Изглежда различен от училище. По-висок е и май носи контактни лещи. Ужасните му цайси са изчезнали. Много е лъскав, но е тъжен и сдържан. Видяхме се в болницата. Беше ходил при баща си, аз тъкмо идвах. Чака заедно с мен. Разказа ми малко за смъртта на жена си и сина си. Роби, детенцето, живяло още няколко дни въпреки тежките си изгаряния. След като умрели, се преместил в Кармел.

— Май наистина си е излял душата пред теб.

— Донякъде. Но много се пази. Всеки път, когато сподели нещо, все едно съжалява, че го е направил.

— Какво ще кажеш за стабилността му?

— Не съм сигурна. Жена му и синът му са загинали в катастрофа. Колата е избухнала. Жена му е починала на място, но детето не е издъхнало веднага, било е ужасно обгорено. Все за това си мисля — огън. Може да е отключило нещо, свързано с Фейт. Изглежда спокоен, все едно полага усилия да се справи с всичко това, но явно е дълбоко объркан.

— Както Зийк Хауард — каза Моника.

— Зийк е луд. И силен. И дойде в магазина да се развика специално на мен.

— Сигурна ли си, че не е предвещавал проклятие за всички? И преди все това правеше, перкото му с перко. Помниш ли колко се срамуваше Фейт от него?

— Да. Но сега не говореше по принцип. Каза името ми, преди да започне да цитира. Повтори го два пъти. Говореше точно на мен.

— Смяташ ли, че той може да е карал колата, която те е блъснала?

— Знам, че кара. Беше дошъл в магазина с кола. Но Мери също кара и тази сутрин направи някои странни забележки за Фейт. Трябва да отидем в полицията.

Моника я изгледа непоколебимо.

— Не.

— Защо не, за бога? Не виждаш ли какво става? Ами Анджи? Ами аз? Нали уж дойде да ни помогнеш!

— Така е. Помагам ви.

— Така ли? И какво точно си направила? Знаем за убиеца също толкова, колкото знаехме снощи.

— Минал е само един ден, Лоръл. Не мога да правя чудеса.

Лоръл протегна ръка и докосна малката коледна звезда на масата.

— Знам. — Взря се в живите зелени очи на Моника. — И тъкмо затова мисля, че ако не потърсим помощ, много скоро ще отида при Анджи.

— Няма. Ще разнищим случая без намесата на полицията.

— Винаги си била самоуверена, Моника. Това ти докарваше проблеми и навремето.

Моника я изгледа твърдо.

— Няма да отида в полицията, Лоръл. И другите няма да отидат. Ако ти го направиш, ще го направиш сама, а силно се съмнявам, че ще ти повярват, ако ние кажем, че нямаме представа за какво говориш.