Карлийн Томпсън
Шестица купа (14)

1.

По целия път към болницата превърташе в ума си случката в магазина и се чудеше какво би могла да направи, за да спре Зийк. Не се сещаше за нищо. Дори Кърт с мъка беше надвил стареца, който беше дошъл разгневен, решен да й каже, че Божият гняв я очаква. Никой, дори Мери, не беше успял да го успокои.

Но какво го беше разгневило толкова? Беше виждала Зийк Хауард само няколко пъти през целия си живот, и то повечето в града. Фейт никога не канеше приятелките си вкъщи. Лоръл беше ходила там само веднъж. Фейт се смущаваше от баща си и Лоръл знаеше колко отчаяно иска да се освободи от тиранията му. Може би тъкмо затова Фейт беше дива, затова се хвърляше във всяка възможност да се включи във всички неразумни идеи на Моника за Шестица купа, включително в магиите.

Магии. Шестица купа. Мери беше казала, че баща й ровел в нещата на Фейт, и Лоръл се притесняваше, че Фейт може да е оставила дневник, който да описва Шестица купа и заниманията им. Това ли беше накарало Зийк да дойде и да й предвещае горчивата й участ? Той ли беше окачил погребалния венец? Но беше невъзможно той да й е пратил снимките на Анджела. Беше ги пратил убиецът й. Зийк нямаше как да е ходил в Ню Йорк, да е намерил Анджи и да се е вмъкнал в дома й. Не беше достатъчно с ума си, за да се справи с планирането и потайността, които изискваше убийството на Анджи. Или пък беше?

Спря пред болницата и тръгна към входа. Размина се с някакъв мъж. Не му обърна внимание, докато той не я повика:

— Лоръл?

Тя го погледна.

— Нийл!

— Два пъти за един ден след тринайсет години.

— Да. — Лоръл се обърка и продължи забързано: — Стана нещо ужасно! Зийк Хауард дойде да проповядва и се развилия. Мери се опита да го успокои и той я блъсна в стъклените рафтове. Току-що я докараха тук с линейка. В безсъзнание. — До този момент си мислеше, че се владее, но изведнъж избухна в сълзи. — Нийл, мисля, че вратът й е счупен.

— Господи! — ахна той. Хвана я за ръката. — Ще дойда с теб.

— Няма нужда. — Тя затърси пакетчето кърпички в чантата си.

— Ако бях истински джентълмен, щях да ти предложа моята кърпа, но нямам.

— Няма нищо — подсмръкна тя, вече бе открила пакетчето. — Наистина няма нужда да стоиш с мен. Сигурно си бил тук цял следобед с баща си.

— Да. И тъкмо се прибирах в тъмната му празна къща. Няма обаче да си тръгна, преди да разбера как е Мери.

В чакалнята на спешното отделение Нийл я сложи да седне, отиде на регистратурата и каза на сестрата, че искат сведения за състоянието на Мери Хауард. Разбира се, беше още твърде рано и лекарите не можеха да кажат нищо. Нийл я погледна през рамо. За свой срам Лоръл не можеше да спре да плаче. Той изчезна и след малко се върна с две кафета.

— През последната седмица съм изпил цели кофи от това кафе — каза й. — Толкова е гадно, че със сигурност ще ти отвлече ума от плача.

— Благодаря. — Беше черно. Тя го пиеше с мляко, но не каза нищо. — Не знам какво ми става. Обикновено не съм такава ревла.

Той седна до нея.

— Преживяла си шок и се страхуваш, че Мери е пострадала сериозно. Според мен това си е достатъчна причина да плачеш.

„Това не е всичко, за което плача — помисли си Лоръл. — Плача за Фейт, за Анджи и за самата себе си. Чувствам се виновна и уплашена, и объркана.“ Отпи голяма глътка от кафето и се намръщи.

— Не се шегуваше за кафето.

— Както казва баща ми: „От това ще ти порастат косми по гърдите“.

— Прекрасно. Точно това ми трябва.

Нийл се засмя.

— Поне не си загубила чувството си за хумор.

— Не съвсем.

След малко Нийл попита:

— Защо Зийк Хауард дойде в магазина?

— Не знам. Влетя и започна да цитира Библията.

— Нищо ново значи. Според мен той никога не е бил в състояние да води истински разговор. Винаги само цитираше. — Поклати глава. — Знаеш ли, родителите ми бяха членове на паството му. Всъщност баща ми беше религиозният. Майка ми ходеше само за да си спести неприятностите. Но членството им там беше единствената причина Зийк да позволи на Фейт да излиза с мен. Смяташе, че съм безопасен, защото съм от паството му.

„Но ти не си бил безопасен — помисли Лоръл. — Направил си на Фейт дете.“

Усети как се изчервява при тази мисъл и бързо попита:

— Къде живееш сега?

— В Кармел, Калифорния. Живеех във Вирджиния, но се преместих, след като жена ми и синът ми… загинаха.

Преглътна и отмести поглед.

— Съжалявам — каза Лоръл. — Знам, че звучи глупаво, но…

— Какво друго можеш да кажеш? — Нийл я погледна. — Все си мисля, че ще свикна с това, че ги няма, но още не съм, дори след десет месеца и в нов дом на другия край на страната.

— Не мога да си представя колко е тежка такава загуба. Трябва да си дадеш повече време.

— Боя се, че не трябва да си давам нищо. Или продължавам, или умирам. — Тя го погледна изпитателно. — О, не съм със самоубийствени наклонности. Вярно, отначало бях. Елън загина на място в катастрофата, но Роби тля още почти цяла седмица. Колата беше избухнала. Отначало лекарите мислеха, че може да оцелее, въпреки изгарянията, но получи инфекция. Не успяха да я овладеят и бъбреците му отказаха.

— О, Нийл, това е ужасно!

— Да, ужасно беше. — За кратко той като че ли се затвори напълно в себе си. На Лоръл й се стори, че нито тя, нито светът му се струват реални. Беше потънал в кошмара да гледа как синът му умира. След това, изведнъж, той каза: — Очаквах досега да си се омъжила и да си народила няколко деца.

— Майка ми също. — Внезапната промяна в тона и изражението му я стресна, но тя се постара да говори небрежно. — Засега съм оставила брака и раждането на деца на сестра си Клодия.

— Помня я. Печелеше всичките конкурси за красота.

— Чака трето дете след месец. Не вярвам вече да се чувства като кралица на красотата, но родителите ми са във възторг. Преди две години се преместиха във Флорида, за да са близо до нея.

— Липсват ли ти?

— Да. — Отговорът беше автоматичен. Тя млъкна и отговори по-искрено: — Понякога. През повечето време се радвам, че не се суетят наоколо и не се опитват да ме задомят за всеки ерген под шейсетгодишна възраст. Мисля, че са доста разочаровани от мен.

— Не си само ти. Мама почина преди пет години, но татко винаги е бил ужасѐн — не се шегувам — от това, което пиша.

— Смятах, че се гордее с успехите ти.

— Щеше да се гордее, ако пишех книги за история или религия. Това е приемливо. Трилърите не.

— Според мен романите ти са чудесни.

Той я погледна изненадано.

— Чела ли си ги?

— До един. Сюжетите ти ме плашат до смърт и обикновено не успявам да заспя чак до сутринта. Стилът ти е отличен — почти поетичен в описанията, а героите ти са толкова живи, че ми се струва, че ги познавам. — Лоръл усети, че се е разбъбрила, и завърши тромаво: — Гледала съм и филмите по първите ти две книги.

— В момента правят още един. Би трябвало да се вълнувам, но след всичко, което се случи… Както и да е, поласкан съм, че харесваш работата ми. — Той рязко стана. — Ще отида пак да питам за Мери.

Докато тя допиваше отвратителното кафе, влезе Кърт.

— Как е тя?

— Не знам. Нийл отиде да попита.

— Нийл? — Кърт вдигна черните си вежди.

— Видяхме се на паркинга. Прави ми компания, докато чакам да разбера за Мери.

— Какво прави този перко? — попита Кърт. — Да не те следи?

— Кърт, моля те — каза Лоръл, но беше прекалено късно. Нийл се беше върнал и го беше чул. Усмивката му изчезна и лицето му се вкорави, погледът му стана отнесен.

— Лекарят иска да говори с теб, Лоръл. — Не погледна Кърт. — Аз ще тръгвам. Не се притеснявай за Мери. Казаха, че ще се оправи.

Обърна се и си тръгна.

Лоръл кипеше от гняв. Отчаяно искаше да разбере повече за Нийл Камрът. Като по чудо днес беше имала две възможности, а Кърт я беше прекъснал и двата пъти. Можеше повече да не й се удаде шанс.

— Забелязваш ли как се изнизва веднага щом ме види? — попита Кърт.

— Нищо чудно — сопна се Лоръл. — Държиш се като ротвайлер, който си пази територията.

— Казах ти, че не го харесвам.

— Това си е твой проблем, не мой. Не смятам, че трябва да съм груба с някого, защото ти не го харесваш. — Лоръл тръгна наежено пред Кърт, който я гледаше озадачено с черните си очи.

Лекарят й каза, че Мери има сътресение, но няма фрактура на черепа. Имаше контузии и рани, най-сериозната се беше наложило да зашият. За момента не бяха открили травми на врата. Току-що била дошла в съзнание. Кърт се поинтересува дали може да я разпита, но лекарят каза, че трябвало да изчака няколко часа, докато й направят още някои изследвания и я настанят в стая.

— Колко време ще трябва да остане в болницата? — попита Лоръл.

— Ако не възникнат усложнения, утре ще я изпишем — отговори лекарят.

Когато лекарят си тръгна, Лоръл се обърна към Кърт:

— Къде е Зийк?

— В затвора. За предизвикване на безредици. Не бой се. Тази нощ Мери ще е защитена от него. — Усмихна се неуверено. — Искаш ли да отидем на една ранна вечеря, докато чакаме да я видим?

— Съжалявам, Кърт, не мога. Трябва да се върна в магазина. Оставих Пени и Норма сами и не съм сигурна, че ще се справят — излъга тя. Повдигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Ще се чуем по-късно.