Карлийн Томпсън
Шестица купа (52)

1.

Лоръл прибра кучетата възможно най-бързо, заключи вратата, сложи резето на кучешката вратичка, после провери всички останали врати и прозорци. Внимателно прегледа кучетата. Не бяха ухапани, но Алекс изскимтя, когато прокара ръка по левия му хълбок. Нямаше кръв — само болка. Бяха го ритнали. Някои големи животни ритат, но… но това, което беше видяла сред дърветата, беше човек. Вече беше сигурна.

Нахвърля вестници, сложи отгоре самотната цепеница, запали ги и се запита какво значи присъствието на този човек. В най-добрия случай беше искал да я уплаши. А в най-лошия? Беше се втурнал към нея. Ами ако кучетата не бяха изтичали навън?

Те седяха на пода пред камината.

— Откъде извадихте такава смелост? — попита ги. Те я гледаха неспокойно. Дишаха тежко, бяха уплашени, но все пак й се бяха притекли на помощ. Никога не би си го помислила. — Много се гордея с вас. Но ако стане нещо друго, ще ме оставите аз да се оправям, съгласни?

Дали обаче щеше да успее да се защити? Нямаше оръжие и не знаеше да се бие. А човекът, убил Анджи и Дениз, беше въоръжен, силен и зъл.

Преди няколко дни веднага щеше да се обади на Кърт, но сега не си и помисляше да го моли за помощ. И все пак отвън можеше да има улики — стъпки, кръв. Трябваше да се обади в полицията.

След двайсет минути заместник-шерифите пристигнаха. Кърт не беше сред тях. Тя им разказа какво е станало. Те я гледаха скептично и си личеше, че мислят, че се е паникьосала от някое дребно животинче. Тя обаче им разказа за погребалния венец, показа им нарисуваното със спрей червено сърце на вратата си и бялото оцапано с кръв парче памучен плат, което беше донесла Ейприл.

— Не ми казвайте, че е бил някой мармот, облечен в бели памучни дрехи — каза на най-младия и най-наперения, Уилямс; знаеше, че Кърт не го харесва.

— Мисли си, че знае всичко — беше й се оплакал.

Лоръл беше съгласна. Уилямс се държеше арогантно и й говореше като на малоумна. За щастие партньорът му беше по-умен. Претърси района и каза, че в снега имало няколко стъпки, въпреки че кучетата били заличили повечето.

— Стъпките изчезват в гората, госпожице Дамрън. Там под боровете няма сняг и съответно няма следи.

— А тези, които видяхте?

— Трийсет и осми номер — важно каза Уилямс. — Жена.

Колегата му като че ли се подразни.

— Не сме сигурни за точния номер. Според мен са по-големи. Може да е бил мъж — или жена с ботуши.

— Или жена с големи крака — вметна Уилямс. — Вижте сега, госпожице Дамрън, сигурно е бил някой шегаджия, но вие сте се уплашили заради скорошното убийство. Заключете вратите и се успокойте. Няма страшно.

На Лоръл не й хареса, че я претупаха така. Може би го направиха, защото полицията получаваше много фалшиви тревоги, но не можеха да пренебрегнат факта, че само преди два дни в града беше убита жена. От друга страна, сигурно това беше проблемът. Може би жените, които живееха сами, им се обаждаха при всеки шум — истински или въображаем.

И все пак, след като си тръгнаха, Лоръл не можеше да спре да мисли за случката. Пак погледна парчето плат. Одра беше казала, че „призракът“, който влязъл в стаята й, бил облечен в бяло. Да не би този луд да се маскираше, за да плаши хората? Одра беше едно. Беше на осем. Но нима някой беше надянал бяла роба и беше дошъл да се спуска срещу нея, трийсетгодишна жена? Да. И кой би го направил?

Първото име, което изскочи в съзнанието й, беше Джиневра Хауард. Не беше трудно да си представиш жена, наскоро излязла от лудницата, да облече бяла роба и да се прави на привидение. Беше направо като от „Джейн Еър“. Но предвид обстоятелствата не беше чак толкова абсурдно.

Нямаше да е зле да разбере дали Джиневра Хауард е била при сестрите Луис цяла вечер, но какво извинение можеше да използва? Какво значение имаше, по дяволите! — помисли си, след като превъртя в ума си няколко възможности. Беше прекалено важно, за да стои и да си блъска главата как да постъпи възпитано.

Намери телефона на сестрите в указателя. След малко чу сигнал свободно и крехък женски глас отговори:

— Ало?

— Госпожица Аделейд?

— Не, госпожица Хана.

— О, госпожице Хана, здравейте. Лоръл Дамрън се обажда.

— Здравейте, госпожице Дамрън. Двете с Аделейд много харесваме венеца. Благодаря ви още веднъж.

— Няма за какво. И моля ви, наричайте ме Лоръл. Госпожице Хана, ще ви попитам нещо, което може да сметнете, че не ме засяга, но имам основателна причина. Джиневра беше ли си у дома цялата вечер?

Настъпи продължително мълчание и Лоръл си помисли, че госпожица Хана наистина се кани да й каже, че не я засяга. Вместо това тя каза:

— Тази сутрин, когато двете с Аделейд станахме, Джиневра я нямаше. Дрехите й, тоалетните й принадлежности, всичко липсваше.

— О! Мислех, че ще остане тук, за да се опита да се сближи с Мери.

— И ние така мислехме, мила. Просто не разбираме.

— Оставила ли е бележка къде е отишла?

— Не. Тя има малък апартамент близо до… до мястото, където беше преди. — „До лудницата“ — помисли си Лоръл. — Обаждахме се там, но никой не отговори. Имала е достатъчно време да се върне…

— Сигурна съм, че скоро ще ви се обади, госпожице Хана.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Сигурно просто е объркана след толкова години в… разбирате ме. Може да се е уплашила да не срещне Зийк.

Всеки, който познаваше Лоръл, щеше да усети неискреността в гласа й, но госпожица Хана каза обнадеждено:

— О, изобщо не се сетихме за това! Сигурно е така — малко е изнервена. Толкова много е преживяла. Лоръл, накарахте ме да се почувствам много по-добре.

— Радвам се. Не искам да съм груба, но наистина трябва да затварям.

— Но защо питаш дали Джиневра е била у нас цяла вечер?

— Довиждане, госпожице Хана. И весела Коледа.

И затвори, за да не се наложи пак да излъже. Истината беше, че изобщо не вярваше Джиневра да е тръгнала за Пенсилвания. Беше убедена, че е била в задния й двор преди по-малко от два часа.

Пусна телевизора, но не обърна много внимание на националните новини. Световните проблеми изглеждаха нереални, когато самата тя беше в непосредствена опасност. Знаеше, че няма да може да спи. Вдругиден „Дамрън Флорал“ щеше да затвори за Коледа. Искаше й се да затвори още утре. Разбира се, като собственичка можеше да затвори когато реши, но поклонението на Дениз щеше да е утре вечер и имаха много поръчки. Поръчки, колко делово звучеше. Но да си мисли, че трябва да подрежда цветя, беше по-добре, отколкото да си мисли, че ще ходи на поклонение на още една приятелка, още една, която щяха да погребат в затворен ковчег, защото беше обезобразена от някакъв луд.

Отпусна глава на ръцете си. Господи, какво ставаше? Смъртта на Фейт беше нещастен случай, но последиците вече бяха унищожили две жени. Две добри жени. Колко щяха да ги последват, преди тази лудост да свърши?

Телефонът иззвъня. Сега пък какво? Може би вестта, че някой я е дебнал, беше стигнала до Кърт? Или беше майка й? Или госпожица Хана?

Беше напълно неподготвена за дрезгавия безполов глас, който прозвуча в слушалката:

— Приятелката ти Кристъл има нужда от теб. Тя е в опасност. Смъртна опасност. — Линията прекъсна.

Лоръл остана занемяла за момент със слушалката в ръка. Кой беше това, за бога? И какво беше това? Майтап ли?

Бързо погледна бележника до телефона си и набра номера на Кристъл. Три позвънявания. Шест. Дванайсет. Затвори. Какво да прави? Да си стои на сигурно и топло и да си каже, че това е жестока шега, или да рискува идната седмица да ходи и на погребението на Кристъл?

Обади се в полицията.

— Уилямс слуша — каза бодър глас.

„Супер! — помисли си тя. — Умникът.“ Пое си дълбоко дъх и му каза какво се е случило.

— Имате вълнуваща вечер, а, госпожице Дамрън? — каза той със зле прикрита насмешка.

— Говоря сериозно — отряза го тя. — Никой не ми вдига у Кристъл.

— Е, не е ли възможно да е излязла някъде?

— Възможно е, но е слабо вероятно. Ще отидете ли, или не?

Той въздъхна.

— Мисля, че е шега.

„И че вие сте тъпа истеричка“ — усещаше го, че си го мисли.

— Но ако така ще се почувствате по-добре, ще наминем там след известно време.

— След известно време? — възкликна Лоръл. — Кристъл може да има неприятности сега!

— Успокойте се, госпожице Дамрън. Казах, че ще проверим, и ще го направим.

— Но кога… о, добре — отчаяно каза Лоръл. — Моля ви, идете възможно най-бързо.

Което, предвид отношението му, можеше да е след цял час „А аз какво да правя междувременно?“ Провери в чантата си за флакона със спрей.

— Не изглежда много заплашително — измърмори. Отиде в кухнята и взе най-големия нож за месо. Вдигна го и се почувства като тийнейджърките героини във филмите на ужасите. Като Джейми Ли Къртис в „Хелоуин“. — Кълна се, че ще си купя пистолет и ще се науча да стрелям — каза на глас. — Смешно е жена, която живее сама, да е толкова беззащитна.

Въоръжена с ножа и спрея, навлече палтото и погледна кучетата. Нямаше да ги вземе. Бяха я спасили тази вечер, но тя много се беше уплашила за тях. Притеснението й можеше да я разсее в решителен момент.

— Оставате тук — каза им, когато я погледнаха с очакване. — Надявам се, че ще се върна до един час.

Докато караше към дома на Кристъл, се питаше дали приятелката й е способна да се защити, ако я нападнат. Винаги беше изглеждала толкова кротка, още от дете. Преди години Лоръл беше решила, че имената им са избрани подходящо. Кристъл беше крехка като фина кристална чаша. А вътре в себе си Лоръл беше жилава като растението, на което беше кръстена — планинския лавър с тежката му здрава дървесина.

Стигна до тесния път към къщата на Кристъл и видя паркиран бял „Лексус“. Празен. Може би някой беше закъсал в снега. Но най-близката къща, от която можеха да се обадят по телефона, беше на приятелката й.

Бавно зави по алеята. Малкият червен фолксваген на Кристъл беше там. В къщата светеха лампи. Лоръл изключи двигателя и за момент остана да седи в колата. Дали обаждането не беше примамка, за да я докарат тук? Дали не се държеше невероятно неразумно? Да. И какво да прави сега?

Натисна клаксона. Ако Кристъл се появеше на вратата жива и здрава, щеше да знае, че обаждането е било майтап, да поговори с нея и да се прибере с мисълта, че Уилямс ще й се присмива, когато най-накрая дойде тук, за да нагледа Кристъл.

Но Кристъл не се появи на прага. Лоръл пак натисна клаксона. Очите й бяха приковани във вратата, чакаше нервно. Нищо. О, боже, а сега какво?

— Сега си взимаш арсенала и влизаш — каза си на глас. — Надявам се Кристъл да го оцени, защото съм уплашена до смърт.

Отвори вратата на колата, изскочи и се затича към къщата. Затропа по вратата, но се сети, че ако Кристъл е в състояние да отговори, щеше да го направи, когато беше чула клаксона. Дръжката се завъртя лесно. Отключена врата — лош знак. Влезе в дневната.

— Кристъл? — Тишина. От кухнята долиташе миризма на прегоряло кафе. Лоръл влезе и видя на дъното на кафеварката половин пръст черна утайка. Изключи я.

Набързо обиколи останалите стаи. Нямаше следи от борба. Единственото, което не си беше на мястото, беше едно скъпо кашмирено палто, метнато на дивана. Определено не беше на Кристъл.

— Най-добре да си ходя — промърмори Лоръл, но зърна светлина през прозореца на дневната. Лампата в гаража. Какво търсеше Кристъл в гаража в такава студена вечер?

Гаражът беше неприятно далеч от къщата. От двете страни на пътеката растяха дървета. На Лоръл й се ходеше дотам, колкото й се ходеше по жарава. Но нямаше да се успокои, докато не се увери, че Кристъл е добре.

Стисна ножа и спрея — чувстваше се като идиотка, но същевременно беше уплашена и трепереше — и излезе. Остави вратата отворена. По лицето и косата й се сипеше сняг и караше къдриците й да се навият още повече. Вървеше бавно. Беше излязъл вятър и клоните над нея стенеха. Беше забравила да си обуе ботуши и снегът пълнеше обувките й.

Един клон над нея изпука. Тя погледна нагоре и го видя как пада. Затича се, краката й се пързаляха. Клонът се стовари на земята зад нея, тя погледна назад и в същия момент се спъна в нещо. Изпищя, хвърли ножа встрани и падна на четири крака. Затърси ножа още преди да е видяла в какво се е спънала. Напипа дървената дръжка. Опита се да се изправи, но се подхлъзна на снега и пак падна, този път върху онова, в което се беше спънала.

Пое си дъх и овладя връхлетелия я ужас.

Осъзна, че е паднала върху труп. Вгледа се и видя смазано окървавено лице.

— Кристъл! — изпищя тя. — О, Кристъл!