Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- In the Event of My Death, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Панева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Карлийн Томпсън
Заглавие: Шестица купа
Преводач: Мария Панева
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Излязла от печат: 20.10.2008
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-585-959-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20465
История
- — Добавяне
2.
Към седем сутринта заваля ленив, прекрасен сняг. Лоръл беше будна вече час и сега седеше на масата в остъкления си кът за закуска, пиеше кафе и гледаше как Ейприл и Алекс лудуват. Ейприл изглеждаше по-грациозна от брат си, защото беше по-висока, а той навеждаше глава и се засилваше като нападащ бик.
Лоръл се усмихна. Искаше й се да може да се развълнува така от играта в снега. Но вместо това трябваше да ходи на погребение. Поне снегът беше лек и нямаше да попречи на службата в единайсет.
Даде на кучетата храна, но самата тя не закуси. Задавяше се дори само от мисълта за храна. Взе си душ, облече семпъл черен костюм, обу черни боти, прибра косата си с черна панделка и тръгна за магазина.
— Няма да работиш днес, нали? — възкликна Норма.
— Не. Ще ида на службата. Просто дойдох да видя какво става.
— Мери ще идва ли днес? — попита Пени.
— Не знам. Казах й да не идва, докато не се оправи.
— Надявам се, че ще затворят баща й за дълго — каза Пени.
Лоръл я погледна.
— Всъщност са го пуснали от затвора в събота и е започнал да създава неприятности още същата вечер.
— Шегуваш се! — Очите на Пени се разшириха.
— Де да беше така — въздъхна Лоръл. — Понякога законът доста ме разочарова.
— С всички ни е така — съгласи се Норма. — Надявам се да открият кой е убил приятелката ти.
— И аз — пламенно се съгласи Лоръл.
По-късно й беше трудно да се съсредоточи на погребалната служба. Разглеждаше тълпата опечалени. Позна няколко знаменитости от шоубизнеса, губернатора на Западна Вирджиния и един красив мъж, който седеше със семейството. Джъдсън Грийн, годеникът на Анджи. Лоръл си спомни снимката му във вестника. На живо беше още по-красив. Какъв прекрасен живот беше отнет от Анджи.
Присъстваха и сестрите Луис — те не пропускаха погребение. До тях седеше Моника. Дениз беше седнала до Кристъл. Лоръл улови погледа на Дениз и й се усмихна. Дениз я изгледа безизразно и хладно и се извърна. „Няма значение — непоколебимо си помисли Лоръл. — Постъпих правилно.“
Вървя с шествието до гробището. Снегът още валеше — слабо, неохотно сякаш. На гробището дойдоха по-малко хора, отколкото в църквата. Лоръл пак не успя да се съсредоточи върху думите на свещеника. В ума й прелитаха картини. Как учителката им в четвърти клас се ядоса на Анджи, защото разсмива останалите, и как я изкара да напише на дъската петдесет пъти „Ще бъда сериозна“, и как Анджи после се смя, защото учителката не забеляза, че всеки път пише думата „сириозна“. Как Анджи пее „Сладки сънища“ в състезанието за таланти. Как Анджи учи Фейт да танцува па-дьо-дьо под звуците на „Лунната соната“.
Танцуваха на забавен каданс. Фейт погледна Лоръл.
— Ти си единствената. Ти знаеш. — Дълбочината на сините й очи. Лоръл потрепери.
— Студено ли ти е? — прошепна някаква жена.
Лоръл кимна, после я погледна. Личеше си, че навремето е била красавица. Шейсетинагодишна. Кожата й беше бледа и прорязана от мрежа бръчки. Сините й очи бяха помътнели, бялата й коса беше прибрана на стегнат френски кок. Не всяка възрастна жена би изглеждала добре с тази строга прическа, но тези класически черти нямаха нужда от къдрици.
Лоръл се стресна и осъзна, че службата е приключила. Хората се тълпяха около семейство Ричи. Някои се събираха на групички, други се запътваха към колите си. Никой не тръгна към нея и тя се обърна, странно объркана, отчасти засрамена, че не е проляла и една сълза, отчасти облекчена, че изпитанието е свършило. Тръгна към колата си. Изведнъж осъзна колко е близо до гроба на Фейт. Не беше ходила там от деня на погребението й. Крачките й се забавиха. Искаше ли да отиде точно днес?
Краката й сякаш сами я поведоха. По лицето й падаха големи снежинки и се закачаха в миглите й. Изкачи се по хълмчето, където почиваше Фейт. Сърцето й се разтуптя. Какво очакваше? Фейт да изскочи от гроба и обвинително да я посочи с пръст?
Някой стоеше до гроба. Жена, облечена в черно. Жена с прибрана назад бяла коса.
— Вие… — почна Лоръл. Позна жената, която беше стояла до нея на гроба на Анджи.
Жената вдигна очи, след което с учудваща бързина закрачи в противоположна посока. Изненаданата Лоръл забави крачка. Какво й ставаше на тази жена? Коя беше?
Непознатата изчезна зад хълмчето. Лоръл стигна до гроба на Фейт, коленичи. Простият сив камък изглеждаше малък и неприветлив, почти скрит от натрупалия сняг. Но до него, червени като кръв, лежаха шест карамфила, вързани с червена панделка, на която беше окачено малко червено пластмасово сърце.