Карлийн Томпсън
Шестица купа (10)

1.

Почти се строполи през прага, затръшна вратата и я заключи. Кучетата се спуснаха към нея с лай и скимтене. Алекс подскачаше на задните си крака, както когато беше развълнуван. Бяха разтревожени. Водеха самотен живот, защото Лоръл работеше шест дни в седмицата, и рядко срещаха друг освен Кърт. Безпокойството на кучетата значеше, че са видели или чули нещо необичайно. Лоръл погледна към дивана. Облегалката му, обикновено завита с ярко вълнено одеяло в ръждивочервено, зелено и златно, бе под големия преден прозорец. Сега одеялото беше събрано на топка. Кучетата явно се бяха покатерили на дивана и бяха стъпили с предните си лапи на облегалката. Бяха видели този, който беше идвал в дома й и беше сменил венеца на вратата. Може би натрапникът дори се беше опитал да влезе вътре.

Макар че краката й все още трепереха, Лоръл коленичи и придърпа кучетата към себе си.

— Да не ви е уплашил някой? — попита. — Да не би някой да е погледнал през прозореца и да се е опитал да отвори вратата?

Ейприл се сгуши в нея, но Алекс продължаваше да подскача и да скимти, все едно се опитваше да й обясни нещо.

— Не за първи път ми се иска да можехме да си говорим — каза Лоръл. — Само да можехте да ми кажете какво сте видели.

Изведнъж се сети за кучешката вратичка от кухнята към задния двор. Обикновено не си правеше труда да я заключва — само някой дребосък би могъл да се промуши през дупката, а не се беше случвало да я притесняват дребни животни — но сега отиде и бързо плъзна панела за заключване на мястото му. Кучетата се мотаеха в краката й и собственият й страх подхранваше техния.

— Май на всички ще ни се отрази добре малко успокоително — каза им Лоръл. — Вие ще хапнете нещо вкусно, а аз ще изпия един чай от лайка.

Наля чайника и го сложи на печката, после извади наденичките за кучетата. За щастие те толкова ги обичаха, че временно преодоляха нервността си и ги излапаха с невероятна скорост.

Когато най-сетне седна в дневната с чая, се сети, че дори не беше погледнала колата, за да види какви са щетите. Изглеждаше й незначително в сравнение със случилото се, с това, което можеше да се случи. Почти беше изгубила контрол над управлението, когато другият шофьор я беше блъснал. А погребалният венец на вратата изтри и последното съмнение, че шофьорът просто се е опитвал да уплаши една жена, сама в колата си. Беше искал точно нея.

Някой потропа на вратата и Лоръл подскочи толкова силно, че се поля с чая. Стоеше вцепенена на дивана, кучетата лаеха, а тропането не спираше, усилваше се. Накрая мъжки глас извика:

— Лоръл, Кърт съм. Отвори!

Наистина ли беше Кърт? Не знаеше какво да направи. Той я извика пак. Лоръл позна гласа му.

Отвори вратата. Кърт я погледна разтревожено и я прегърна.

— Какво става, Лоръл? Когато се прибрах, Хеншоуката пристигна да ми каже, че си идвала да блъскаш по вратата и си й кавала, че си уплашена, защото някой те е преследвал.

За миг Лоръл се притисна в него, после го дръпна вътре.

— Връщах се от Уилсън Лодж…

— Какво си търсила там?

— Моника е отседнала там. Обади ми се, искаше да се видим.

— Защо тя не дойде тук?

— Заради светлинното шоу — бързо отвърна Лоръл. — Знаеш, че винаги ходя. Обиколих го и се отбих да я видя. — Е, не беше точно така, но беше почти истината. — Докато се връщах, някой се залепи за мен. След това на два пъти ме удари леко, а после ме блъсна…

— Знам, видях задницата на колата ти.

— Канех се да завия насам, но размислих. Отидох у вас, но винаги любезната госпожа Хеншоу ме информира, че си излязъл преди няколко часа.

— Изпих една-две бири с Чък. Имаше нужда да поговори с някого.

— Надявам се, че си го убедил да се върне при Кристъл.

— Ако се съди по това, което чух тази вечер, няма много шансове да се случи. — Кърт я погледна открито. — Лоръл, защо отиде у нас? Защо не отиде в полицията?

— Не знам. — Лоръл поклати глава. — Не разсъждавах. Толкова се уплаших…

— Не е в твой стил да се паникьосваш така. — Кърт повиши тон. — Не разбираш ли колко е било опасно да идваш у нас и да висиш сама в празния вход, защото не съм бил вкъщи?

— Не се сърди. Да, сега, когато се успокоих, знам, че беше глупаво, но нали ти казах, че бях обезумяла от страх и не разсъждавах ясно. Освен това колата вече не ме преследваше.

— Ти така си мислиш.

— Добре. Така си мислех. — Лоръл усети как в очите й се надигат сълзи. — Кърт, след всичко, което ми се случи тази вечер, последното, което ми трябва, е и ти да ми викаш.

Кърт си пое дълбоко дъх.

— Права си. Съжалявам, скъпа. Просто се притесних.

Отново я прегърна. Тя се притисна към него по-силно от обикновено.

— Още дори не сме затворили вратата, а навън е страшен студ.

Кърт се обърна, хвана дръжката и понечи да затвори. И изведнъж замръзна.

— Защо, по дяволите, на вратата ти виси погребален венец? Не е за Анджи, нали?

— Не. Когато тръгнах да се видя с Моника, го нямаше. Смятам, че го е сложил този, който ме блъсна с колата.

Кърт я изгледа сурово.

— Откакто убиха Анджела Ричи, се държиш странно. Сега някой те следи и окачва погребални венци на вратата ти. — Той млъкна. — Няма да си тръгна, докато не ми кажеш какво става.