Карлийн Томпсън
Шестица купа (25)

2.

Лоръл знаеше, че е безнадеждно да говори с Дениз. Дори тя да се съгласеше, че е време да разкажат всичко на полицията, беше прекалено разтревожена за Одра и нямаше да предприеме нищо тази вечер. Освен това Лоръл вече беше взела решение.

Кърт я остави у тях, преди да тръгне към дома на семейство Хауард. Докато пъхаше ключа в ключалката, тя вдигна очи към него.

— Ще се отбиеш ли, след като видиш Мери и Зийк?

— Ако се наложи да арестувам някого от тях, може да стане късно.

— Няма значение. Наистина трябва да ти кажа нещо.

Той я погледна пронизващо.

— Ще ми кажеш ли най-сетне какво става тази седмица?

Тя не отговори веднага. После въздъхна:

— Да, Кърт. Ще ти кажа всичко.

Той я целуна по челото.

— Добре. Много мразя, когато ме държиш настрана, особено ако знам, че си уплашена или нещастна. Приятели сме, откакто беше на седем.

— Фейт ме пробута.

Кърт се усмихна.

— С Чък не бяхме чак такива балами. Познавахме хубавите момичета още щом ги видехме. — Лоръл се разсмя, като се сети за рошавата си къдрава коса и липсващите предни зъби. — Ще се върна колкото се може по-бързо.

Лоръл беше оставила две запалени лампи в дневната. Ейприл и Алекс я погледнаха сънено от възглавниците си пред камината — тази вечер явно не се беше случило нищо, което да ги разстрои. Днес жертвата беше Дениз, макар Лоръл да би предпочела да се прибере и да завари още някоя безобидна украса на входната си врата, вместо да види Одра толкова изплашена. Който и да се беше облякъл като привидение, за да уплаши безпомощното момиченце, трябваше да бъде бит с камшик, помисли си свирепо.

Можеше ли да са били Зийк или Мери? Все пак не беше трудно да влезеш през кухненската врата, да се промъкнеш по задното стълбище и да изчезнеш незабелязано. Хората от кетъринга само бяха доставили храната и не бяха останали да сервират.

Тя сложи дърва в камината и докато огънят се разгаряше, седна на дивана и се замисли. В дневната цареше такова оживление, че и за някой гост щеше да е също толкова лесно да се измъкне за малко. Затвори очи и се опита да си представи сцената. Беше ли видяла Нийл Камрът? Не. Сигурна беше. Дали беше използвал възможността да избяга, както явно беше искал да направи по-рано, когато Моника го беше сгащила? Или беше излязъл навън, където беше скрил роба и перука, и се беше качил на горния етаж?

Качи краката си на дивана и прегърна коленете си с ръце. Мисълта как Нийл се преоблича в роба и перука и разнася кукла с медальона на Фейт изглеждаше абсурдна, но Одра и Дениз бяха ужасени, а ужасът беше занаятът на Нийл. Нали той си вадеше хляба, като измисляше страшни сценарии?

Но точно тя беше спорила с Кристъл и Кърт за разликата между въображение и реалност. Това, че беше автор на хоръри, не го правеше луд.

Не знаеше колко дълго е седяла, втренчена в пламъците, но по едно време дойде Кърт. Бузите му бяха поруменели от студа, крачолите на новия му панталон бяха мокри и мръсни.

— Какво стана?

— Нямаше никого. Лампите светеха, но никой не ми отвори. Тъкмо се канех да си тръгна, когато чух Мери да вика: „Татко! Къде си?“. Тръгнах по посока на гласа и я намерих — не беше на себе си. Каза, че отишла да нагледа Зийк и да види дали е заспал, но него го нямало. Претърсихме гората и накрая го намерихме да седи на един пън и да си говори.

— Сам?

— Да. С Фейт и Джиневра. Не знаех коя е Джиневра, но Мери ми каза, че е майка им.

— Да. И какво казваше?

— Нещо, че Джиневра не заслужавала децата си, че Фейт е била отнета нечестно, такива неща.

— Кърт, Одра каза, че призракът й казал, че майка й не я заслужава.

— Знам.

— Къде е Зийк сега?

— Вкъщи, в леглото си.

— Вкъщи?!

— Лоръл, не мога да арестувам човек, защото си седи в гората и си говори сам. Нямаше никакви улики. Разбира се, когато го намерих, вече беше минал поне час, откакто някой е уплашил Одра. Но виж — Мери не ми позволи да претърся къщата без заповед за обиск. Беше непреклонна.

Лоръл вдигна вежда.

— Все едно крие нещо.

— И аз така си помислих. Каза ми да си тръгвам, щяла да повика лекар за Зийк.

Лоръл изведнъж забеляза колко изтощен изглежда Кърт.

— Седни. Искаш ли нещо за пиене?

— Бира.

Тя отиде в кухнята, извади кутийка бира и чаша, макар да знаеше, че той едва ли ще обърне внимание на чашата. Когато се върна в дневната, той вече беше събул мокрите си обувки и беше протегнал крака към огъня.

— Бедният ти костюм — измърмори тя.

— Мислиш ли, че в химическото могат да се справят с това?

— Ще занеса панталоните там, където ходя аз. Правят чудеса.

— Хубаво. Много ще ми е неприятно новият ми костюм да се съсипе само след едно обличане. — Той се ухили. — Дори майка ми още не ме е виждала с него.

— Трябваше да ти направим моментална снимка на излизане тази вечер. — Моментална снимка. Снимката на смазаното тяло на Анджи. Не можеше да отлага повече. — Кърт, казах ти, че ще ти обясня какво става. — Той я погледна сериозно. — Всичко започна преди тринайсет години със смъртта на Фейт Хауард…

Докато му разказваше, сърцето й биеше лудо. Започна от учредяването на Шестица купа, разказа му за нарастващия им интерес към магиите и завърши с нощта, когато Фейт, пияна, беше пъхнала главата си в примката и се беше подхлъзнала от балата. За пожара. След това за бягството им от обора. Накрая за мълчанието им.

Беше очаквала да види на лицето на Кърт отказ да повярва или дори ужас. Но не видя нищо, освен че челюстите му се стиснаха още повече и под лявото му око затрепка нерв.

— Кърт, за какво си мислиш? — попита го със стегнато гърло.

— Не мисля — хладно каза той. — И какво общо има всичко това със ставащото в момента?

Гледаше я, все едно беше непозната, все едно не искаше да я познава, и за миг й се стори, че не може да продължи. Но трябваше.

Следващата част от разказа излезе от нея почти без емоции. Разказа му за уликите в къщата на Анджи — за шестицата и сърцето, нарисувани с кръв на огледалото, за картата на Страшния съд до тялото й. Разказа му за снимките, които бяха получили тя, Моника и Кристъл, и извади моменталната снимка на Анджи, за да му я покаже.

— След това дойдоха блъскането на колата ми, погребалният венец и сърцето на входната ми врата. Кристъл каза, че някой е влизал у тях и е взел годишника й и една ценна фигурка, която Фейт много харесваше. И накрая случката с Одра тази вечер. Дениз, Кристъл и Моника не искат да разкажат на полицията за смъртта на Фейт. Казват, че ще отрекат всичко, което кажа, но не мога просто да седя и да оставя някой да тероризира детето или да рискувам да бъде убит още някой.

Ръцете й бяха ледени и трепереха. Кърт най-после премести мрачния си поглед от лицето й към огъня. Стоеше напълно неподвижно. Лоръл чака, колкото успя, но накрая избухна:

— Кажи нещо! — Той мълчеше. — Кърт, ако искаш да ми кажеш, че съм ужасен човек, страхливка, лъжкиня, ако искаш да ми се разкрещиш, просто го направи! Но моля те, недей да ми се правиш на сфинкс. Мълчанието ти ме подлудява!

— Според мен ти доста разбираш от мълчание.

Сама го беше го умолявала да й каже нещо. Думите му бяха като шамар в лицето й, но беше прав.

— Знам, че сгрешихме, Кърт, й не търся оправдание в това, че сме били малки и уплашени. Бяхме, но не постъпихме правилно. Сгрешихме, но не ние убихме Фейт. Беше нещастен случай.

— Напили сте я и сте я накарали да направи нещо глупаво, което е струвало живота й и живота на бебето й.

Не бяха карали Фейт да прави нищо. Всички, с изключение на Моника, се бяха опитали да я разубедят да си слага главата в примката, но Лоръл нямаше да се оправдава. Кърт така и така не беше в настроение да я слуша.

— Какво ще направиш сега? — тихо попита тя.

— Не мога да направя нищо за Фейт и бебето.

— Знам, Кърт. Питам за убиеца, който като че ли иска възмездие за нея.

— Още не знам. Ще се опитам да получа още информация от полицията в Ню Йорк, въпреки че не очаквам да искат да ми съдействат, особено щом Моника е разполагала с информация, каквато не би трябвало да има. Но може да се заинтересуват от това, което ще им кажа аз. — Въздъхна. — Трябва да вървя.

Обу си обувките и сковано тръгна към вратата. Лоръл го последва.

— Кърт, ще ми се обадиш ли утре?

— Не знам — отвърна той малко сухо. — Лека нощ, Лоръл.

Не я докосна, дори не я погледна, но докато го гледаше как се отдалечава към колата си, гърлото й се стегна. Чувстваше се, все едно е загубила най-добрия си приятел.