Карлийн Томпсън
Шестица купа (36)

Глава 14

— Нийл… — успя да каже Лоръл. Гласът й беше поне октава по-висок от обикновено. — Какво правиш тук?

— Бих могъл да те попитам същото. — Той тръгна към нея и за нейна изненада двете кучета застанаха нащрек. Алекс дори изръмжа. — Ще ме нападнат ли?

— Не съм сигурна. — Лоръл беше убедена, че няма да се нахвърлят върху него, но беше по-добре да не му го казва. — Просто изпитах нужда да видя това място. Не знам защо.

— И аз. — Нийл беше с дънки и велурено яке. Спокойно си запали цигара.

Сърцето й биеше като лудо. Дали я беше последвал дотук? Нямаше кой да й помогне, ако решеше да й направи нещо. Опита се небрежно да бръкне в джоба си за флакона със спрей. По дяволите! Дори не беше разпечатала капачето. Щеше да е мъртва, преди да успее да го извади, да го отвори и да го насочи към очите му.

Въздъхна.

— Тези плъхове…

— Избягаха. Тук сигурно е пълно с тях. Те наистина нападат, но само ако са приклещени в ъгъла. — Вдигна поглед към примката. — Видя я, нали? — Лоръл с мъка си пое дъх. — Какво мислиш?

— Не знам. Въжето е ново.

— Това е заплаха, Лоръл.

Тя го изгледа твърдо.

— За кого? Кой би могъл да знае, че ще дойда тук?

— Може би не е предназначена за теб. Може да е за Кристъл или Моника.

— Кристъл прекалено я е страх да дойде тук. Моника… Тя изобщо не би дошла. — Той дръпна от цигарата, а тя продължи: — Проследил си ме дотук, нали?

— Да. — Не изглеждаше нито смутен, нито заплашителен. — Имах предчувствие, че може да дойдеш тук след убийството на Дениз.

— Откъде разбра за него? Станало е прекалено късно, за да попадне в сутрешните вестници.

— Чух в заведението, в което закусвах. Не знам подробности, но знам, че е била убита като Анджи. Пребита до смърт.

— Ужасен начин да умреш.

— Има ли хубави начини?

Изглеждаше съвсем спокоен, говореше тихо, пушеше небрежно. Опасен или не, изведнъж тя истински му се ядоса.

— Защо си ме проследил? — изтърси. — За да видиш как ще реагирам на въжето ли?

Той изглеждаше искрено учуден.

— Мислиш, че съм го закачил аз? — Лоръл не отговори. — Господи, вярвах, че си от малкото хора в града, които не ме смятат за откачалка, но виждам, че съм сгрешил.

„О, не!“ — помисли си Лоръл. Само това й трябваше сега — да го ядоса.

— Не те мисля за откачалка…

— Недей да ми обясняваш. Ако бях на твое място, и мен щеше да ме е страх. — Пусна фаса на земята и го смачка с обувката си. — Не исках да те плаша, Лоръл. Всъщност те проследих дотук, защото не е безопасно да идваш сама на такова изолирано място, предвид всичко, което става. Сега, след като видях примката, знам, че бях прав да дойда. Който и да е убил Анджи и Дениз, е идвал тук.

Лоръл преглътна.

— Значи си дошъл, за да ме защитиш?

Той се усмихна.

— Не съм мършавото безпомощно момче, което бях в училище. Не съм супергерой, но стрелям добре и доста ме бива в бокса и каратето. — Направи пауза. — Кърт знае ли, че си тук?

Тя се поколеба. Дали да не го излъже и да му каже, че знае? Не беше сигурна за намеренията на Нийл. Колебанието й обаче отговори на въпроса му и той каза:

— Не знае.

Лоръл стисна зъби. Какво значеше това? Че Нийл се чувства свободен да прави каквото си поиска и знае, че може да не я открият дни наред?

— Май е по-добре да се махаме — каза той, все едно прочел мислите й. — От това място ме побиват тръпки, а примката ми говори, че определено не бива да сме тук.

— Да. — Лоръл чу облекчението в гласа си. Сигурна беше, че и той го е чул. — Трябва да се прибирам.

— Лоръл, наистина трябва да поговорим. — Тя го погледна предпазливо. — Искаш ли да пием кафе в „Макдоналдс“?

В това предложение действително нямаше нищо заплашително. Но все пак…

— Кучетата са с мен. Изпадат в паника, когато ги оставя сами в колата.

Нийл ги погледна.

— Сигурен съм, че не искаш да ме поканиш на кафе у вас. Не те обвинявам. Ще си вземем кафе от гишето за обслужване на автомобили и ще дойда в твоята кола на паркинга. Ще сме пред очите на много хора. Става ли?

За какво искаше да говорят? За смъртта на Дениз? За Фейт? Любопитството надделя над желанието да избяга от него.

— Става.

— Добре. Да тръгваме тогава. Паркирал съм точно зад теб.

Доста широко и пусто пространство, през което да мине с мъжа, когото подозираше, че предната нощ е убил Дениз. Но нямаше избор. Докато минаваха през буренясалото поле, което водеше към пътя, не можеше да се отърси от усещането, че някой ги гледа от къщата. След малко попита:

— Когато дойде, видя ли някого около къщата?

Вятърът залепи пясъчнорусата му коса на челото му, така изглеждаше по-млад. Когато беше ученик, родителите му го караха да се подстригва толкова късо, че Лоръл не беше разбрала, че косата му е чуплива.

— Не видях никого, но имам чувството, че там има някой. Чух, че през зимата в къщата се подслонявали някои от тези, които дядо ми би нарекъл бродяги.

— Да — неопределено каза Лоръл.

— Но ти не се притесняваш от това, нали? Страхуваш се, че този, който е закачил примката, е в тази къща. — Лоръл кимна. — Искаш ли да проверим?

— Не! — „Почакай!“ — помисли си. Какво беше станало с решимостта й да открие убиеца? Решимостта не включваше влизането в запустяла къща с един от заподозрените все пак. — Студено ми е, а и бог знае какво ще намерим там. Може да е човекът, окачил примката, а може да са банда бездомници и да ни нападнат.

Нийл се ухили.

— Значи не си либералка, която мисли, че бездомните са просто злополучни жертви на системата, които не искат да навредят на никого.

— Сигурна съм, че много от тях са тъкмо такива. Но също така съм сигурна, че някои могат да те заколят за един долар. Не обичам да генерализирам.

— Много мъдро от твоя страна. Генерализирането може да ти навлече неприятности. Както и ако си мислиш, че можеш да решиш сама всички проблеми, независимо колко са сериозни.

Лоръл го изгледа остро.

— Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Няколко неща. — Той посочи. — Ето ги колите. Ще се видим след десет минути.

Ейприл и Алекс с благодарност се покатериха на топлото си одеялце на задната седалка. Алекс трепереше под късата си козина.

Докато Лоръл седне зад волана, Нийл вече беше обърнал и потегляше. Дали не беше грешка да се срещне с него? Не. Щяха да са на обществен паркинг и тя можеше да научи нещо важно.

Когато стигнаха „Макдоналдс“, си поръча кафе и пилешки хапки „макнъгетс“ за кучетата. Паркира на едно празно място. Докато сипваше сметаната в горещото кафе, Нийл почука по стъклото. Тя му махна да влезе.

— Падат си по „макнъгетс“? — попита той, докато Лоръл даваше късчета пилешко на кучетата.

— Падат си по всичко. Старая се да внимавам с диетата им, но от време на време трябва и да ги глезя.

— Как се казват?

— Това с дългата козина е Ейприл. Другото е брат й Алекс.

— Тя е красива, а той е сладур. Освен това има доста яки челюсти.

— Знам. Доктор Ричи казва, че сигурно в родословието му има някой питбул. Никога не е ясно при мелезите, особено когато са от различни бащи, както в този случай.

— Синът ми Роби имаше куче. Мелез. Аполон. Беше луд по него.

— Продължаваш ли да се грижиш за него?

Нийл бързо отпи от кафето си, погледът му беше вперен напред.

— Не. И то умря при катастрофата. Докато гаснеше обгорен, измъчван от болки, Роби непрекъснато питаше за Аполон. — Устните му се изкривиха в горчива усмивка. — Питаше повече за Аполон, отколкото за майка си. Казах му, че кучето е добре. Излъгах сина си на смъртното му легло.

— Постъпил си правилно — нежно каза Лоръл.

— Може би единствената ми правилна постъпка от години. — Лицето му стана студено. — С Елън бяхме разделени. Ако не бяхме и ако бях карал аз…

— Пак можеше да се случи нещастие.

— Тя беше алкохоличка, Лоръл. Затова се разделихме. Не можех повече да се примирявам с пиенето й.

— И я напусна?

— Не. Тя ме изрита, защото настоявах да отиде в център за алкохолици. Когато си тръгнах, трябваше да взема Роби с мен. Вместо това го оставих в нейни ръце и виж какво се случи. Карала е пияна. Тя поне е загинала на място. Както винаги, нещата за нея са се наредили по лесния начин. Но бедният Роби… — Гласът му му изневери и Лоръл усети не само огромното му страдание, но и гнева му. Говореше, все едно мрази Елън. Сигурно и тя би я мразила, ако беше на негово място.

— Нийл…

— Извинявай — рязко каза той. — Не те помолих да се срещнем, за да те заливам със собствените си проблеми. — Тя почувства какви херкулесовски усилия полага той, за да се овладее. — Исках да поговорим за убийствата на Анджи и Дениз.

— Добре. Но първо ми отговори на един въпрос. Откъде знаеше, че тази сутрин може да отида във фермата на Причард?

— Още се притесняваш от това, че съм те проследил, така ли?

Тя го погледна право в очите.

— Ти нямаше ли да се притесняваш, ако някой преследваше теб?

— Щях. Но нека да ти обясня. Не съм те преследвал досега. Но ти си единствената, с която мога да говоря за това — за Фейт, за нероденото дете, за всичко. Ти ми каза за странните неща, които са открили след убийството на Анджи и които са свързани с Шестица купа. Тази сутрин, когато чух за убийството на Дениз, дойдох у вас, за да поговоря с теб. След това реших, че може да те изплаша, като се появя на прага ти толкова рано, все пак ти не ме познаваш добре и живееш сама. Отбих край пътя и си мислех да почакам и да те хвана на работа. Ти обаче потегли в противоположна посока на магазина. Имах странното предчувствие, че отиваш във фермата, и знаех, че не бива да ходиш там сама.

Обяснението изглеждаше правдоподобно. Гласът му беше искрен. Очите му бяха сериозни. Лоръл реши да му повярва.

— Добре. Разбирам. Но не знам за убийството на Дениз повече от теб.

— Имало ли е шестица и сърце и карта таро?

— Да.

— По дяволите. Тогава няма съмнение, че са свързани.

— Няма.

Той се втренчи в празното пространство пред себе си и известно време не каза нищо.

— Говори ли с Мери за медальона?

— Да. Тя призна, че те е излъгала. Каза, че баща й не позволявал на Фейт да го носи. Че винаги си го слагала чак след като излезела от къщи. Той никога нямало да позволи да я погребат с него, а и медальонът изчезнал седмица преди смъртта й.

— Изчезнал? — скептично повтори той. — Много удобно.

— Знам. Фейт не ми е споменавала, че го е изгубила.

Нийл взе два макнъгета и ги даде на кучетата. Ейприл деликатно взе своя. Алекс почти му отхапа пръстите. Лоръл се изненада, когато той се разсмя. Дълбок, искрен смях, който прогони тъгата от очите му.

— Не се шегуваш, а, Алекс?

— Никога не е сигурен откъде ще дойде следващото му ядене.

— Това със сигурност е сериозно притеснение. Изглеждат недохранени. — Нийл отпи от кафето. — Научи ли още нещо от Мери?

— Да, нещо наистина интересно. Каза, че Фейт си пишела с майка си чак до смъртта си. Зийк не им давал да общуват с нея, така че някой бил наел пощенска кутия за Фейт.

— Сестрите Луис.

Лоръл зяпна.

— Сестрите Луис ли?

Той кимна.

— Не знаеше ли, че са лели на Джиневра?

— Лели на Джиневра? Фейт никога не ми е казвала за това.

— И на мен нямаше да каже. Но беше пияна.

— Пияна?!

Той я погледна и се усмихна.

— Мислиш, че нощта, когато е умряла, е пила алкохол за първи път? Грешиш. Бяхме типичните потиснати тийнейджъри, Лоръл. Пиехме, пушехме, правехме секс. Сигурно щяхме да взимаме и наркотици, ако можехме да си ги позволим. Но тя не би искала ти да знаеш за това. Твоето мнение значеше прекалено много за нея.

— Защо не ми е казала за сестрите Луис?

— Зийк не й позволяваше да има нищо общо с тях. Тя се опитваше да запази отношенията им в тайна и те правеха същото, за да я защитят.

— Но не ми е казвала и че пише на майка си!

— Умираше от страх някой да не каже на Зийк.

— Какво? Мислела е, че мога да кажа на Зийк? Това е лудост!

Нийл вдигна рамене.

— Лоръл, ти беше най-добрата й приятелка. Аз бях нейно гадже, влюбен до уши, но се чудя доколко и двамата сме я познавали. Тя е живеела в свят от тайни. Предполагам, че нямаш представа кой е бил бащата на детето й.

— Мислих за това, Нийл. — Не му каза, че още се съмнява в думите му, че е стерилен. — С Фейт непрекъснато си говорехме за момчета. Знаеш какви са тийнейджърките. Но тя никога не ми е споменавала да е имала връзка или дори да си е падала по друго момче.

Нийл се загледа в чашата си.

— Чудех се дали… ами, Зийк е толкова откачен, а Фейт беше толкова красива…

Лоръл се ококори.

— О, божичко, да не говориш за кръвосмешение? Това е отвратително!

— Но е възможно.

— Не. — Тя затвори очи. — О, какво говоря! Не знам. — Отвори очи и го погледна настойчиво. — Но има някой, който може да знае.

— Мери ли?

— Не. Джиневра Хауард.

— Майката на Фейт? Нямаме представа къде е. Дори може да е мъртва.

— Не е мъртва. Съвсем жива е и е в Уилинг. Поне вчера беше. Стоеше до мен на погребението на Анджи.