Карлийн Томпсън
Шестица купа (22)

1.

Лоръл облече бели вълнени панталони, бял пуловер от коприна и ангорска вълна с тънки златни нишки и обу новите си обувки на високи токчета в бяло и златно. Един поглед в голямото огледало я увери, че ансамбълът е сполучлив и изглежда небрежно празничен. Гримът й беше по-силен от обикновено — червилото беше тъмнорозово, а очите й бяха подчертани със сенки в светло и тъмно лилаво. Дори косата й, като никога, стоеше както трябва. Като цяло се чувстваше доста добре, дори в настроение за парти.

Кърт дойде в осем без петнайсет.

— Направо нямам търпение да видя какво ще намеря на вратата ти следващия път — каза зяпнал. — Червено сърце? Нали не е Свети Валентин?

— Мисля, че Зийк се е отбил на път за магазина вчера — невъзмутимо отговори Лоръл. — По-добре е от погребалния венец все пак.

— Но пък се маха доста по-трудно. Ще трябва да се изтрие с терпентин, а после и вратата ще трябва да се лакира наново.

Той влезе. Беше с графитеносив костюм и светлосива риза.

— Изглеждаш страхотно — каза Лоръл. — Не знаех, че ще се издокараш толкова.

— Насилих се да си купя костюм — каза той малко смутено. — От сто години ходя все с дънки и спортно яке.

— Изглеждаш направо зашеметяващо.

— Май не са ми го казвали преди. Ти пък изглеждаш прекрасно.

— Изглеждам прилично, благодаря. Преди да тръгнем, ще ми кажеш ли какво става със Зийк Хауард?

Кърт си пое дълбоко дъх.

— Страхувах се, че ще ме попиташ. Освободиха го.

Лоръл зяпна от изненада.

— Освободили са го? Как така?

— Мери отказа да повдигне обвинение за нападение и побой.

— Не мога да повярвам! — Тя въздъхна. — Не, мога да повярвам. Още сутринта, когато отидох да я видя в болницата, си личеше, че няма да предприеме нищо. Но все трябва да има начин да го приберат.

— Има. Заповед за принудително лечение.

— И как се взима такава заповед?

— Трябва да се подаде молба в районния съд или в комисията за принудително лечение, за да се направи експертиза.

— Кой трябва да подаде молбата?

— Няма значение. Проблемът е, че нямаме много свидетели. Мери няма да каже нищо. Говорих със сестрите Луис, но те отказват да кажат и думичка за нападението. Не знам коя е била младата жена в магазина.

— И аз не знам. Но оставаме Пени, Норма и аз.

— Норма е била в работилницата. Пени е била отвън.

— Ами другият заместник-шериф и всички, които са видели Зийк в офиса на шерифа?

— Лоръл, той стана кротък като агънце в момента, в който го прибрахме. Просто внимателен мил старец, леко объркан от цялата шумотевица.

— Все трябва да можем да направим нещо!

— Мила, дори да докараме психиатър да свидетелства на някое от изслушванията, решението пак остава по преценка на съдията. А ние нямаме психиатър. Дори да имахме, не знам дали би ни свършил работа. Вчера е бил първият случай, за който се знае, че Зийк е представлявал опасност за самия себе си или за околните.

— Ами това, че блъсна колата ми?

— Нямаме доказателства, че е бил той. Прегледът на колата му не показа нищо.

— Но…

Кърт сложи ръце на раменете й.

— Виж, Лоръл, съдията вероятно ще сметне поведението му в магазина ти за отклонение от правия път. Две или три подобни случки и можем да го вкараме в психиатрична клиника за един месец. Но засега… — Той сви рамене. — Мисля, че нямаме шанс.

— Просто прекрасно — каза Лоръл отвратена. — Значи този ненормалник ще си се разхожда на свобода въпреки това, което направи вчера.

— Боя се, че да. Нека просто се надяваме, че скоро ще извърши още някоя лудост.

Лоръл го погледна.

— Следващата му лудост може да е да види сметката на някого — каза. И мрачно добави наум: „Ако вече не го е направил“.