Карлийн Томпсън
Шестица купа (54)

3.

Кристъл примигна.

— Какво има, Лоръл?

Лоръл изпусна ножа.

— Ти си жива!

Ужасеният поглед на Кристъл литна към ножа на пода, после се върна върху Лоръл.

— Разбира се, че съм жива.

Лоръл се втурна към нея и я прегърна.

— Толкова се радвам…

Да, Кристъл беше тук, жива и здрава, но на пътеката имаше труп.

— Лоръл, какво е станало? — възкликна Кристъл.

— Къде беше?

— У съседите. Гледах бебето.

— Сама? Посред нощ? След като Дениз…

— Голямото им момиченце е болно. Трябваше да го заведат в спешното. Бебето спеше и ме помолиха да отида да го гледам.

— Значи затова колата ти е отпред.

— Да. Те са съвсем наблизо. — Кристъл се намръщи. — Лоръл, защо си решила, че съм мъртва? И как влезе? Сигурна съм, че заключих.

— Отключено беше. Кристъл, седни.

— Пак ли лоши новини?

— Да. Така че седни и се стегни. Полицията всеки момент ще дойде.

— Полицията?

— Кристъл, чуй ме. Някой ми се обади. Каза ми, че си в опасност. Смъртна опасност. Беше ужасен глас — стържещ, дрезгав. Не можах да разбера дали е мъж, или жена. Обадих се в полицията, но те не бързаха да дойдат тук, така че дойдох аз.

— Дошла си да ми помогнеш, макар да си мислела, че тук може да има убиец? Лоръл…

По алеята засвяткаха лампи, изви сирена и след миг някой потропа по вратата. Лоръл отвори. Беше Уилямс.

— Вие ли сте открили тялото на Кристъл Ландис?

— Какво? — проплака Кристъл. — Аз не съм мъртва! Ето ме!

Уилямс погледна Лоръл и присви очи. Тя го изгледа невъзмутимо и каза хладно:

— На пътеката между къщата и гаража наистина има труп. Помислих, че е Кристъл. Лицето е ужасно обезобразено.

Уилямс все още я гледаше подозрително, но им нареди да останат в къщата и добави:

— Не искам да пипате уликите.

Щом той тръгна по пътеката, Кристъл попита с треперещ глас:

— Според теб коя е?

— Не знам. Но е с твоето карирано палто. — Лоръл погледна кашмиреното палто на дивана. — Това твое ли е?

Кристъл докосна финия плат.

— Мислиш ли, че имам толкова хубаво палто?

— Не. Но това значи, че жената го е свалила и е облякла твоето.

— Нали ти казах, че заключих!

— Е, все някак е влязла. — Лоръл зяпна палтото. — Крис, Чък има ли още ключ оттук?

— Какво? Не знам. Може би. Но това какво общо има с Чък? Това палто не е негово.

— Каква кола кара Джойс?

Кристъл се намръщи.

— Джойс? Не знам. Бяла. Скъпа някаква.

Лоръл седна до Кристъл.

— Видях един бял „Лексус“ на идване. Като добавиш ключовете от къщата и жена със скъпо палто, на кого ти прилича?

— Божичко! — ахна Кристъл. — Джойс!