Карлийн Томпсън
Шестица купа (28)

3.

След двайсет минути излезе от погребалния дом. Залата беше пълна, основно с хора, които не познаваше. Моника стоеше до семейството и когато тя се приближи, я дари с поглед, който можеше да стопи стъкло. Лоръл изправи гръб и не й обърна внимание, докато подаваше ръка на госпожа Ричи.

— Моите съболезнования — каза и си помисли колко кухи са тези думи.

Жената — изглеждаше остаряла с поне десет години от пролетта, когато Лоръл я беше виждала за последно — хвана ръката й.

— Знам, миличка. Ужасна трагедия. Красивата ни Анджела, а дори не можем да отворим ковчега! Знаеш ли, че онзи мръсник, бившият й съпруг, е изпратил цветя? Орхидеи! Мръсник!

— Стига, Джина — меко каза съпругът й.

— Да, мръсник е! Той е виновен, но е наел някаква лъскава адвокатска кантора от Ню Йорк, които ще го изкарат на свобода. „Голдстийн и Тейт“ или нещо подобно. — Очите на Лоръл се стрелнаха към Моника, която вече се изнасяше. — Историята с О. Джей Симпсън се повтаря!

Доктор Ричи — тъкмо успокояващото му поведение го правеше толкова добър ветеринарен лекар — сложи ръка на рамото на жена си.

— Джина, моля те, не се разстройвай допълнително. Ако Стюарт е виновен, ще си плати.

— Казвах й да не се жени за него — продължи госпожа Ричи, разплака се. — Умолявах я…

Доктор Ричи хвърли на Лоръл извинителен поглед и прегърна хлипащата си съпруга. Лоръл се подписа в книгата за посетителите, погледна ковчега от черешово дърво, покрит с червени рози, и се измъкна през вратата. Тълпата, тежката миризма на цветя, гледката на неприкритата мъка на Джина Ричи до тихата скръб на съпруга й и мисълта, че адвокатската кантора на Моника защитава Стюарт Бърджес, факт, който тя внимателно беше пропуснала на привидно откровената си среща с останалите от Шестица купа, й дойде в повече. Почти й се догади.

Прибра се вкъщи, но това не й донесе желания покой. През двете години, откакто родителите й се бяха преместили във Флорида, а тя се беше върнала в къщата им, се беше наслаждавала на уединението си. Апартаментът й в града беше тесен, стените бяха като от хартия. Чуваше съседите си от двете страни и около нея като че ли постоянно имаше хора, които я следяха всеки път, когато отиваше до колата си. Тук нямаше съседи, можеше да си вземе домашни любимци и можеше да вдига колкото си иска шум, без да се притеснява, че ще пречи на някого.

Но напоследък се чувстваше самотна — въпреки кучетата. Тази вечер пък се чувстваше направо осиротяла. Знаеше, че няма начин Кърт да се отбие. Мери нямаше да й се обади, за да обсъдят специалните поръчки за следващия ден. И въпреки че от години не беше близка с Дениз и Кристъл, поне доскоро знаеше, че няма да й откажат да говорят с нея, ако им се обади. Изведнъж се почувства по-самотна от всякога.

Опита се да изгледа неделния филм, който трябваше да е възвисяваща история за една жена, която умира от рак и открива смисъла на живота през последните си месеци. Реши, че е непоносимо потискащ. Изключи телевизора и реши да почете. Критиката твърдеше, че романът е „завладяващ“. Мъчеше го вече цял месец и изобщо не се чувстваше завладяна. Накрая захвърли книгата, отиде и пусна един диск в уредбата. Легна на дивана, зави се с одеялото и се унесе под звуците на „Лунната соната“. След малко видя как Фейт и Анджела танцуват. Бащата на Фейт смяташе танците за грях, но тя отчаяно искаше да стане балерина. Колко много съботни следобеди, когато родителите на Лоръл бяха в магазина, бяха идвали у тях и Анджи беше преподавала на Фейт това, което беше учила на уроците по балет през седмицата.

Сега, със затворени очи, Лоръл ги виждаше как се въртят в забавен каданс. И двете високи и грациозни. Едната с лъскави черни коси, а другата — с блестящи червени къдрици, които се развяваха зад нея, докато се носеше във вечна младост и съвършенство извън времето.

След това Фейт я погледна, небесносините й очи искряха, усмивката й беше загадъчна.

— Лоръл — каза нежно, — ти можеш да спреш всичката тази смърт, защото знаеш. Ти си единствената. Ти знаеш.

Лоръл се сепна и седна, очите й обходиха трескаво празната стая. Какво беше това? Не беше спала. Поне не мислеше, че е заспала. Да не би да сънуваше наяве?

Но по-важното — какво значеше сънят? Фейт и Анджи бяха танцували, но Фейт никога не беше казвала на Лоръл тези думи. „Можеш да спреш всичката тази смърт, защото знаеш.“ Какво да знае? Истината как умря Фейт? „Ти си единствената.“ Не беше единствената. Анджи, Моника, Кристъл, Дениз, всички те знаеха. А сега Кърт и Нийл също знаеха как е умряла Фейт. Можеха ли тези родени от въображението й думи да значат, че знае защо е била убита Анджи? Мислеше си, че знае. Възмездие. Но не знаеше кой я е убил.

Затихващата музика изпълваше тъмната стая.

— Лоръл, започваш да откачаш — каза високо, отметна одеялото и се изправи. Но не можеше да се отърси от видението. И не можеше да се отърси от чувството, че или Фейт от гроба, или по-скоро собственото й подсъзнание, се опитват да й кажат нещо.

Изключи уредбата и отиде в антрето. Когато се беше нанесла тук след заминаването на родителите си, беше взела тяхната спалня. Беше по-голяма и в гардеробите имаше повече място. Старата й стая сега служеше за стая за гости, но в нея не беше променено нищо още от времето, когато беше заминала в колежа. Спомни си как Клодия я беше попитала защо иска жълта стая.

— Защото прилича на слънчев ден — отговори й Лоръл.

Клодия й отвърна надменно:

— Розовото повече отива на цвета на кожата.

На Лоръл изобщо не й пукаше кой цвят отива повече на кожата й. Искаше весела спалня.

Влезе в стаята и прокара ръка по бяло-жълтата покривка на леглото. На стената висеше плакат на „Слънчогледите“ на Ван Гог, снимка на любимия й ирландски сетер Ръсти, който беше умрял преди много години, и постер на Том Селек, от участията му в „Магнум Пи Ай“. Леле колко беше влюбена в него тогава! Засмя се при спомена за свещените мигове всеки четвъртък, когато гледаше сериала с религиозно благоговение и изпадаше в ярост, ако баща й нетактично влезеше в стаята и кажеше нещо, което заглушаваше някоя от безценните реплики на Том. Толкова отдавна беше…

Под прозореца имаше кедрова ракла, върху която бяха наредени плюшените играчки от детството й. Бяла мечка, сиамска котка, тигър, куче и любимата й — малкото оранжево мече Бубу, кръстено на героя от филмчето за мечока Йоги. На колко ли години беше, когато получи Бубу? На три? На четири? Изкуствената му козина беше износена, но очите му я гледаха все така весело.

На тоалетката й имаше очукана розова кутийка за бижута, в която държеше дрънкулки от тийнейджърските си години. До нея — старовремски будилник и празно тъмносиньо шишенце от одеколон, за което беше смятала, че е елегантно. Бюрото й беше в ъгъла на стаята. Обикновено пишеше домашните си просната на леглото, но майка й настояваше и двете със сестра й да имат истински бюра. На бюрото имаше настолна лампа, глобус, речник и стара папка попивателна хартия с някакви драсканици. Докосна я и прокара пръст по нескопосано нарисуваните цветя, котки и сърце с Л. Д. + Т. С. (Лоръл Дамрън + Том Селек). После забеляза, че в ъгъла има малка, но съвършена рисунка на бебе. Не я беше рисувала тя.

Свъси вежди и седна на бюрото. Докосна рисунката с пръст. Изведнъж си спомни седмицата, преди Фейт да умре. В събота вечерта беше у Лоръл. Слушаха музика, пробваха различни прически и грим, както правеха обикновено. Но Фейт изглеждаше различно. Забавляваше се насила и Лоръл го беше усетила. Беше я попитала какво има и Фейт й се сопна, а после й се извини.

Легнаха си чак след дванайсет. А после Лоръл се събуди. Фейт седеше на бюрото, настолната лампа светеше.

— Какво правиш? — измънка Лоръл.

— Нищо — отвърна Фейт. — Спи.

На Лоръл толкова й се спеше, че наистина заспа. Не се беше сещала за тази случка цели тринайсет години, не и до този момент. Какво беше правила Фейт? Беше нарисувала бебето? Сигурно. Но това не беше всичко. Беше писала. Лоръл си спомни ясно. Но какво беше писала?

Обърна всички попивателни, претърси всички чекмеджета, дори погледна под лампата и глобуса. Нямаше сгънати листа. Фейт не беше писала нещо, за да го намери Лоръл. Но мъничката рисунка на бебето показваше какво е занимавало мислите й. Какво беше написала? Бележка на Нийл? Може би го молеше да се ожени за нея?

Телефонът иззвъня и Лоръл забърза в другата стая да вдигне, развълнувана и облекчена. Минаваше единайсет. Трябваше да е Кърт.

Но не беше. Нейното „ало“ беше последвано от кратка пауза. След това мъжки глас каза:

— Лоръл, извинявай, че те безпокоя толкова късно. Нийл Камрът се обажда.