Карлийн Томпсън
Шестица купа (11)

2.

Докато караше към работа на следващата сутрин, Лоръл се опитваше да убеди сама себе си, че не се чувства виновна, задето не беше честна с Кърт. Беше му казала, че няма представа кой е карал другата кола. Освен това му беше казала истината, че не знае кой е окачил венеца.

— Е, не му каза, че си получила снимки на Фейт и на обезобразеното тяло на Анджи, не му каза, че те е страх, че човекът, който те гонеше снощи, е същият, който е убил Анджи — каза на глас. — Все едно това изобщо не е важно, нали?

Но беше обещала на Моника, че няма да говори с полицията. Не беше казала на Кърт, защото не искаше да наруши обещанието си, това беше всичко. А гласът на съвестта й отбеляза, че това е много удобно извинение. „Не му каза, защото и ти не искаш никой да знае за това.“

Това, че не беше казала истината преди тринайсет години, беше срамно и малодушно и тя никога нямаше да си го прости, не очакваше, че и друг може да й прости. Не беше ли това причината да прекъсне годежа си с Бил Хейнс преди пет години? Десетки пъти беше опитвала, но така и не можа да се насили да му каже. Дениз очевидно беше успяла да се омъжи, без да разкрива тайната си, но Лоръл не можеше да се врече на мъж, който не знае истината, да чувства, че той не може да научи истината и да продължи да я обича.

Снощи Кърт беше останал цял час и я беше разпитвал. Изглеждаше разочарован, че тя не можа да му каже повече за колата, освен че е голяма и тъмна на цвят. Беше я тормозил да описва решетката на радиатора, разположението на фаровете, дали на капака на мотора е имало украшение, докато почти не я беше докарал до плач.

— Кърт, гонеха ме и ме блъскаха, за бога! Гледах да задържа моята кола на пътя, а не каква е решетката на другата.

Накрая той омекна и се извини, че я натиска. Попита я дали иска да остане за през нощта, а тя отговори толкова категорично не, че той като че ли се засегна. Въпреки страха си тя имаше нужда да остане сама и да помисли за срещата си с Моника, Дениз и Кристъл и особено за станалото след това. Преди неохотно да си тръгне, Кърт настоя да провери всички врати и прозорци в къщата, каза й, че ще й купи спрей за самозащита и че ще закара колата й в няколко гаража, за да види колко ще струва ремонтът, защото „механиците мислят, че могат да те оскубят здравата, като те видят, че си жена. Освен това другата кола сигурно също е пострадала. Ще разпитам дали са идвали коли с нащърбени решетки“.

— Благодаря, Кърт — каза Лоръл. — Наистина много мило.

— Да проверя гаражите за другата кола е част от служебните ми задължения — увери я той. След това погледна Ейприл и Алекс, които кой знае защо не се доближаваха до него. Стояха сгушени пред камината и го гледаха предпазливо. — Ще ми се да имаше истинско куче пазач вместо тези лигльовци.

— Те си ми харесват — остро каза Лоръл. — И не са лигльовци!

Кърт се усмихна.

— Не познавам друг човек, който е така докачлив на тема кучета. Не исках да те обидя, но си помисли дали да не си вземеш доберман, обучен да напада.

— Не искам кучета, които нападат — упорито каза Лоръл. — Ейприл и Алекс си ме пазят много добре.

— Да бе. И са страхотно свирепи.

Лоръл го изгледа гневно и той смени темата. Накрая, когато си тръгна, извади красивия коледен венец от храстите и го окачи на мястото му.

— Това ще го изхвърля — каза и взе погребалния венец.

— Няма ли да го провериш за косми и влакна?

— Лоръл, това не е местопрестъпление и ние не живеем в Ню Йорк или Лос Анджелис. В града няма съдебномедицинска лаборатория.

— Шегувам се, Кърт. Ще го задържа, за да го разгледам. Може би ще разбера къде е правен.

Той сви рамене.

— Ти разбираш повече от тези неща от мен. До утре, скъпа. Ако нещо стане, веднага ми се обади.

След като Кърт си тръгна, тя заоглежда венеца. Рамката за изплитането му беше точно като тези, които използваха в „Дамрън Флорал“, но това не означаваше нищо. Сигурно всички цветарски магазини в района поръчваха рамки от един и същи доставчик. В цветята също нямаше нищо забележително, макар че Лоръл рядко купуваше бели копринени лилии. Изпълняваше много поръчки с копринени цветя за домашни украси. Понякога хората поръчваха аранжировки от изкуствени цветя за погребения и тя често използваше копринени цветя, понякога и лилии, за да оживи саксиите, а и по Великден много църкви поръчваха живи лилии във вази за олтарите в памет на починалите през изминалата година. По това време на годината обаче лилиите от какъвто и да е цвят не се търсеха особено.

Цветята и черните листа бяха закрепени върху рамката с обикновена цветарска тел номер 22. Във венеца нямаше нищо необичайно, като се изключеше фактът, че погребалните венци вече бяха отживелица. Лоръл никога не беше получавала поръчки за такива. Въпреки това реши да занесе венеца в магазина и да види дали ще предизвика някаква реакция у Мери.