Карлийн Томпсън
Шестица купа (42)

3.

Затвори. Не можеше да спре да мисли колко различен беше този разговор с Кърт от разговорите им преди седмица. Двамата не бяха особено романтични и разговорите им не бяха изпълнени с копнежи и нежности, но винаги беше съществувала някаква близост. Сега тази близост беше изчезнала завинаги. Точно от това се беше страхувала, когато беше разтрогнала годежа си с Бил Хейнс преди пет години, и все още вярваше, че и той щеше да реагира на истината точно като Кърт.

Тъкмо слагаше чайника, когато телефонът иззвъня. Вдигна с надеждата, че не е майка й, която я кара да замине за Флорида.

— Лоръл, толкова се радвам, че те хващам у вас. — Беше Нийл.

— Какво има? — Вълнението в гласа му погъделичка интереса й.

— Намерих Джиневра Хауард.

— Как? Къде?

— Където си мислех, че ще бъде.

— При сестрите Луис?

— Да. Паркирах на улицата и чаках цял следобед, докато не видях една жена като тази, която ми описа, да излиза и да пълни хранилката за птици.

— Говори ли с нея?

— Не, не исках да я подплаша.

— Не отиде ли да потропаш?

— Не. — Каза го малко засрамен. — Като малък взимах уроци по пиано от госпожица Аделейд. Знаеш какви са сестрите. Държат се, сякаш всеки мъж иска да им отнеме девствеността.

Лоръл избухна в смях. И двете сестри бяха над осемдесетгодишни, кльощави, но винаги прилепени една до друга, пърхаха и бягаха от мъжете, все едно бяха млади хубавици от викторианската епоха. Лоръл често си мислеше, че тайно живеят на диета от пламенни любовни романи.

— Да, знам ги. Те почти не ме познават, но пък аз съм жена. Мислех да им занеса един венец като подарък, защото бяха в магазина и се опитваха да си изберат, когато Зийк нахълта и изнесе програмата си. Ще изтичам до магазина, ще взема венец и ще се видим пред къщата им. Ще сме просто млада двойка, която им носи подарък.

— Лоръл — бавно каза Нийл. — Те ме познават. Мислят, че аз съм баща на бебето на Фейт. Няма да ме пуснат да прекрача прага.

— О! — Лоръл прехапа устна. — Нийл, ти всъщност много си се променил и не смятам, че ще те познаят, докато не влезеш. А и са прекалено добре възпитани, за да те изгонят. Не искам да ходя сама. Моля те, нека се видим там.

— Добре. Да опитаме. Знаеш ли къде живеят?

— Разбира се. Ще съм там до половин час.

Изключи печката, грабна си якето и тръгна към магазина. Доколкото си спомняше, сестрите се колебаеха между елов и кедров венец. Избра най-големия венец, който й беше останал — ела, украсена с малки восъчни плодове, миниатюрни обвити в станиол подаръци и широка червена панделка от памучно кадифе.

Спря пред къщата на сестрите Луис и стоя до колата си около минута, загледана в тъмната улица. Не видя белия буик, който Нийл караше преди. После го видя да излиза от тъмен форд „Меркюри маркиз“.

— С друга кола си — каза, когато той се приближи.

— На баща ми е. Стара е като света, но върви добре. Не е карана от месец обаче и трябваше да я пораздвижа. Хубав венец.

— Голям е и вероятно не е това, което искат, но поне ще ни вкара през вратата.

Натисна звънеца. След миг завесата се дръпна на няколко сантиметра и тя зърна синя коса. Преброи до десет и пак натисна звънеца. Лампата на терасата светна и вратата бавно се отвори.

— Госпожица Луис? — Лоръл не беше сигурна коя от двете сестри я гледа предпазливо. — Аз съм Лоръл Дамрън от „Дамрън Флорал“. Бяхте в магазина ми в петък, когато стана неприятната случка със Зийк Хауард. Тръгнахте си без венец. Исках да ви донеса един като извинение за ужасния стрес, който преживяхте.

Възрастната жена се поотпусна и дори успя да се усмихне.

— Скъпа, много мило от твоя страна, но нямаше нужда.

— Ще ми е много приятно да го приемете. Ако не харесвате този, мога да ви донеса друг.

Избледнелите сини очи на жената заразглеждаха венеца.

— Прекрасен е. Всъщност точно този ни хареса най-много, но надхвърляше финансите ни. Наистина не мога да го приема.

— Настоявам. Виждам, че нямате кукичка на вратата. Ще дойдем да ви го закачим. — Лоръл вече влизаше в къщата с непривично нахалство. — О, извинете! Това е Нийл Камрът. Взимал е уроци по пиано от вас.

— О, не от мен — изчурулика жената. — Аз съм госпожица Хана.

Сестра й мигом се изправи от старовремското канапе, на което седеше.

— Аз съм госпожица Аделейд. Много си приличаме, но аз съм три години по-малка от Хана. Помня те, Нийл. Какъв хубав мъж си станал! Успя ли да научиш „Лебедовата песен“ на Чайковски?

Нийл изглеждаше леко изненадан от любезността й.

— Господи, колко добра памет! — възкликна той. Госпожица Аделейд се усмихна широко. — Не, със съжаление трябва да кажа, че така и не се научих да я свиря добре. Музиката не е сред силните ми страни.

— Е, малцина са призваните. Чух, че си станал писател.

— Да, госпожице.

Изглеждаше наистина уплашен от тези две крехки старици, развеселено си помисли Лоръл. Сякаш всеки момент щеше да почне да заеква и да му порасне зализан перчем.

— Съжалявам да го призная, но не съм чела нищо твое — продължи госпожица Аделейд. — Двете с Хана имаме уклон към класиката. Господин Чарлз Дикенс ни е любимец.

„Сто на сто“ — помисли си Лоръл. Нямаше съмнение, че бяха изчели колкото трябва от Дикенс, но беше сигурна, че притежават обширна колекция розови романи.

— Няма нищо, госпожице Аделейд — каза Нийл. — Съмнявам се, че книгите ми ще ви харесат, но поне ми осигуряват някакво препитание.

— Много хубаво.

Стояха и се гледаха неловко. „О, не — помисли си Лоръл. — Не може да свърши така. Не сме разбрали нищо.“

— Нося здрава кука за венеца — каза забързано. — Имате ли нещо против Нийл да го закачи? Коледа наближава.

Сестрите се спогледаха.

— Не, разбира се — каза Хана. — Много мило от ваша страна. Ще донеса чук.

— Можеш ли? — прошепна Лоръл, щом Аделейд изприпка след сестра си.

— Мога да блъскам не само по компютърните клавиши — язвително отговори Нийл.

— Недей да ми се ежиш. Не всички мъже ги бива в дърводелството.

— Да забиеш един пирон не е дърводелство.

Сестрите се върнаха с огромен чук.

— Този става ли? Имаме и друг някъде. Можем да го потърсим.

— Ще свърши работа — каза Нийл. Гледаше чука със съмнение.

Нийл отиде до вратата с куката и грамадния чук, а госпожица Аделейд посочи канапето.

— Седни, мила. Искаш ли чай?

— Не… — Лоръл спря насред думата. Чаят можеше да удължи посещението им. — Всъщност да, благодаря.

Двете сестри отново отидоха в кухнята. Чу се доста мърморене и тракане на съдове.

Ухилен, Нийл се върна при Лоръл и тихо каза:

— Какви церемонии за един чай, да не говорим, че можех да срутя цялата къща с това чудовище, което наричат чук.

След малко венецът беше закачен, а и сестрите бяха донесли сребърен сервиз за чай и чиния лимонени бисквити. Първо поохкаха и поахкаха пред венеца, след това започнаха сложния ритуал по сервирането на чая. Лоръл се замисли за своя стил — да излее вряла вода върху пликче чай и да сипе пакетче изкуствен подсладител — и реши, че ако трябва да извършва всичките тези свещенодействия, никога повече няма да пие чай. Когато най-сетне на всички беше сервирано, госпожица Аделейд попита:

— Как е Мери Хауард?

— Добре е — каза Лоръл. — Има неприятна рана на тила и може би сътресение, но се възстановява. Днес дойде на работа.

— О, това е хубаво! Честно казано, уплаших се, че ще припадна, когато се удари в рафтовете. Баща й е ужасен човек. Трябва да го затворят.

— Полицията опита, госпожице Аделейд, но има много правни подробности — каза Лоръл. — Един от проблемите е, че Мери не иска да подаде оплакване срещу него.

— Не разбирам защо. Този човек е жесток, неуравновесен и вреден за обществото. Не трябва да е на свобода! — избухна госпожица Хана. — Винаги си е бил луд!

— Стига, Хана! — каза Аделейд, в очите й се четеше лека тревога. — Не бива да се разстройваш. Сърцето ти, нали знаеш.

— Сърцето ми си е съвсем наред, а Зийк Хауард наистина е луд. И беше луд още от малък.

— Познавали сте го като малък? — хвана се за думата Нийл.

— О, да — разгорещено продължи Хана. — Живееше тук, в Уилинг. Беше близък приятел на по-малкия ни брат Леонард. И това, което направи брат ми…

— Хана — изплака Аделейд, — моля те, внимавай какво ще кажеш!

— Омръзна ми да внимавам какво казвам! — изфъфли Хана. — Когато видях този маниак да блъска горката Мери в рафтовете, ми идваше да го убия със собствените си ръце. Как, за бога, можа Леонард да постъпи така…

— Как е постъпил? — попита Лоръл, останала без дъх.

Царствената белокоса жена от гробището влезе от антрето в дневната.

— Принуди ме да се омъжа за Зийк Хауард, когато бях само на седемнайсет.