Карлийн Томпсън
Шестица купа (63)

2.

Първото, което осъзна, беше болката в главата. Посегна и напипа нещо мокро и лепкаво на слепоочието си. Когато натисна, я прониза болка.

Бавно отвори очи. Виждаше единствено тъмнина, но знаеше, че лежи свита на кълбо в някакво тясно пространство, тясно и студено. И се движеше. Под дясното й ухо се чуваше съскането на гуми по снега. Господи, беше в багажник на кола!

Откога беше тук? Лошо ли беше ранена? Къде я караха?

Одра! Повдигна глава и се удари в капака. Какво беше станало с Одра? О, божичко, Уейн беше оставил детето с нея, за да не страда на поклонението. Вместо това го беше натикал право в ръцете на смъртта.

Усети как колата намали, зави и се задруса по неравен път. Беше само с тънката си копринена нощница и плюшения халат, беше боса. Замръзваше, особено краката й. Колко още щяха да пътуват? Дясното й бедро със сигурност щеше да е в синини от непрекъснатото удряне в пода.

Но насиненото бедро беше най-малкият й проблем. Знаеше, че това пътуване ще е смъртоносно. Но защо не беше убита още в дневната, пребита до смърт като Анджи, Дениз и Джойс?

Колата намали и спря. Цяла минута не се случи нищо. След това тя чу вратата да се отваря.

— Не искам да сляза! — „Господи! — помисли си Лоръл. — Одра!“ — Няма!

Нисък глас, груб, неразпознаваем:

— Ако не дойдеш, няма да пусна Лоръл от багажника и тя ще се задуши. Знаеш ли какво е да се задушиш?

Няколко секунди тишина. След това вратата се затръшна. В ключалката на багажника изстърга ключ. Капакът се отвори и лъч светлина заслепи Лоръл.

— Излизай.

Лоръл примигна. Одра я гледаше тревожно. Другото лице беше полускрито от качулка на анорак.

— Излизай!

— Добре. — Лоръл се опита да се разгъне. Краката й бяха вкочанени.

— По-бързо!

— Бързам. Тук не е особено удобно. Всичко ме боли.

— Изобщо не ми пука.

— Знам. — Лоръл преметна крака през ръба и се избута напред. Босите й стъпала потънаха една педя в снега, тя потрепери и попита ядосано:

— Сега доволна ли си?

— Много. — Силен вятър отметна качулката на анорака и безизразното бледо лице на Кристъл се взря в нея. — Хайде тръгвай!