Карлийн Томпсън
Шестица купа (58)

1.

Стигна на работа навреме, макар че беше уморена до смърт. Норма вече беше сложила кафето. Беше донесла домашни кексчета с боровинки. Лоръл захапа едно и примижа.

— Много е вкусно!

— Чух какво е станало с онази Овъртън — осмели се да каже Норма. — Тя живееше с мъжа на твоята приятелка Кристъл, нали?

— Да. Убита е в къщата на Кристъл и полицията естествено я подозира, което си е направо смешно.

— Е, няма да те питам за гадните подробности. Виждам, че си си легнала късно и си имала тежка нощ. Кълна се, не знам какво става с този град! Ще речеш, че е Ню Йорк или Лос Анджелис — навсякъде убийства.

— Да, странна работа — неопределено каза Лоръл.

— Тази Коледа няма да я забравя. Не сме имали и една сватба, знаеш ли? Само погребение след погребение. Какво стана с обичта между хората!

— Не мисля, че убийствата следват тази философия.

— Сигурно. Но не разбирам как някой може да се разхожда като нормален човек, след като е пребил жена до смърт.

— Нормален човек не би могъл да го направи.

Норма поклати глава.

— Ох, и аз съм една! Казах, че няма да говоря за това, а не мога да си затворя устата. — Потупа Лоръл по рамото. — Хапни си още, миличка. Много си отслабнала.

Макар стомахът й да къркореше, Лоръл успя да изяде само първото кексче. Довечера щеше да е поклонението на Дениз. Господи, как щеше да го преживее? Дори не знаеше какво става с Кристъл и Чък. Дали бяха арестували някой от двамата? Ами децата на Джойс? Казали ли им бяха? Дали бившият съпруг, който преди едно денонощие беше заплашил да й ги вземе, вече пътуваше да ги прибере?

Към десет дойде Уейн Прайс — целият посивял, изцеден и поне пет килограма по-слаб от вечерта на партито.

— Здравей, Лоръл. — Дори гласът му беше тънък и треперлив като на старец.

— Уейн! — Тя понечи да продължи с традиционното „Как си?“, но това беше тъпо. — Кажи.

— Искам да те попитам нещо. Казах ти, че маргаритките бяха любимите цветя на Дениз, и ти каза, че ще направиш украсата основно от маргаритки и още няколко вида цветя, които да внесат цвят. Мислиш ли, че хората ще ме сметнат за стиснат, че съм поръчал маргаритки вместо рози?

Лоръл му се усмихна тъжно.

— Не, Уейн, няма. Но дори някой да си го помисли, какво значение има? Поръчал си това, което според теб би искала Дениз. Това е важното.

— Да. Сигурно си права. Миналия Великден й подарих букетче за корсаж от маргаритки и тя много го хареса.

— Да, помня. Как е Одра?

— Това е другото, за което исках да поговорим. Знам, че с Дениз не бяхте кой знае колко близки напоследък, и ми е неудобно да те моля за услуги…

— Уейн, какво има?

— Следобед Одра излиза от болницата. Не бива да идва на поклонението, разбира се. Бих могъл да я оставя вкъщи с някоя от приятелките на Дениз, но… тя е много разстроена и като че ли не приема добре никой възрастен освен теб. Теб и кучетата ти.

— Искаш да дойда и да стоя с нея, докато мине поклонението?

— Ами… всъщност се чудех дали не може тя да дойде при теб. След поклонението се отбиват хора, а аз не искам да е вкъщи, като се имат предвид обстоятелствата на смъртта на Дениз. Знаеш как е — хората предъвкват подробностите от убийството дори когато ги помолиш да не го правят. А тя ми каза, че си я поканила да ти дойде на гости. Знам, че искам прекалено много, но…

Лоръл го докосна по ръката.

— Уейн, много ще ми е приятно Одра да ми дойде на гости довечера.

— Наистина ли? Обаче ти няма да можеш да дойдеш в погребалния дом и…

— Знаеш ли, мисля, че Дениз би предпочела да гледам дъщеря й пред това да отида в погребалния дом. Кога да мина да я взема?

— Аз ще ти я докарам към шест, ако ти е удобно. Ще й донеса и лекарствата. Ще ти обясня дозировката. Мога да си я прибера към десет — десет и половина.

— Уейн, ще е късно и много студено. Защо не я оставиш да спи при мен?

— За цялата нощ?

— Сигурно искаш да е с теб у дома, но…

Уейн се намръщи.

— Права си. По-добре ще е да се наспи хубаво. Много мило от твоя страна.

— Трябва обаче да те предупредя, че нямам много опит с деца. Дано да не объркам нещо.

Уейн успя да се усмихне.

— Децата са жилави. Не се чупят лесно. Вярвам, че ще се справиш.

— Значи до довечера. Кажи на Одра, че Ейприл и Алекс много ще й се зарадват.

Норма бе влязла, за да провери някаква поръчка, и когато Уейн излезе, погледна Лоръл с просълзени очи.

— Горкият човечец. Просто не мога го да разбера тоя живот. — Мери влезе в стаята и Норма я изгледа гневно. — А ти не смей да ми говориш за Божията воля и за греховете на бащите! Изобщо не ща да те слушам! — И тръгна към кухнята, подсмърчаше.

Мери погледна безизразно Лоръл.

— Нямаше да кажа нищо. Мъчно ми е за доктор Прайс.

— Разстроена е. — Лоръл се загледа в спокойното нетрепващо лице на Мери. — Как е баща ти?

— Много по-добре — каза Мери с пресилен ентусиазъм. — Новите лекарства наистина правят чудеса.

— Радвам се.

Мери се обърна, за да се върне в работилницата, и Лоръл не се сдържа и добави:

— Не знаех, че сестрите Луис са ти лели.

Мери се закова на място. Тялото й се напрегна. Обърна се. Лицето й сякаш беше замръзнало.

— Откъде разбра?

— Онзи ден ходих у тях. Казаха ми, че са лели на майка ти. Не знаех, че баща ти е отраснал в Уилинг и че е бил близък приятел с брат им Леонард.

— Клюкарки. — Гласът на Мери дращеше като шкурка. — Какво още ти казаха?

Вбесена заради лъжите, които й беше наговорила Мери, Лоръл изтърси:

— Видях майка ти.

Мери пребледня.

— Майка ми?!

— Да. Знам всичко — за бебето, за престоя на майка ти в… болницата. Каза, че се е върнала, защото иска да говори с теб. Видяхте ли се?

Мери отвори уста. Цветът, който така рязко беше изчезнал от лицето й, нахлу обратно в бузите й.

— Не. Не съм я виждала, а и да бях, нямаше да говоря с нея. Ако татко разбере, че е тук…

— Тя си е тръгнала — бързо каза Лоръл. Беше споменала Джиневра, за да види дали Мери има някаква представа къде може да е майка й. Беше забравила обаче за заплахата, която Зийк представляваше за Джиневра. Не беше сигурна за нея, но със сигурност знаеше, че Зийк е луд. Луд и агресивен. Може би току-що бе изложила Джиневра на опасност. — Майка ти си е тръгнала от сестрите Луис вчера сутринта.

— Къде е отишла?

— Не знаят.

— О! — Мери явно беше потресена.

— И след като си е тръгнала, може би ще е по-добре да не казваш на баща си, че е идвала — нервно продължи Лоръл. — В крайна сметка това може да го разстрои, а ти каза, че тъкмо се оправя.

— Да, права си — бавно каза Мери. — Няма да му казвам. Но се надявам тя повече да не се връща. Не знам как Фейт можеше да си пише с нея всичките тези години. Тя е зло, а злото трябва да се унищожава.

— Да се унищожава? — предпазливо повтори Лоръл. — Смяташ, че майка ти е трябвало да бъде унищожена?

— Убила е невинна душа!

Лоръл се стъписа от пламенността й.

— Ами ако е било нещастен случай? Ами ако малкото ти братче е умряло от синдрома на внезапната смърт при бебетата?

— Не. Татко каза, че тя го е убила. Вярвам в максимата „око за око“.

— Ти си християнка. Какво стана с „обърни и другата страна“ или „отмъщението е мое, казва Господ“?

— Знам какво ми каза татко. Че тя е убила Даниъл.

Норма излезе от кухнята. Очите й бяха зачервени, по устата й имаше трохи.

— Не ми казвай, че са убили още някого!

— Не, Норма — каза Лоръл. — Водим философски спор.

— Не разбирам нищичко от философия. — Норма изгледа Мери студено. — Имам си работа.

Когато Норма влезе в работилницата, Мери каза жално:

— Тя вече не ме харесва.

„И аз не те харесвам колкото преди“ — помисли си Лоръл, но се опита да запази спокойствие.

— Нали ти казах, че е разстроена. Всички сме уморени. Ще се почувстваме по-добре след няколко дни почивка.

— Аз няма да променя чувствата си към майка си — упорито каза Мери. — Няма да променя чувствата си към човек, който е отнел живота на невинен.

— Фейт невинна ли беше? — изтърси Лоръл.

Мери я изгледа продължително, преценяващо.

— Фейт не беше идеална, но тя стана моя майка, след като истинската ми майка е убила собственото си бебе. Фейт ме обичаше и се грижеше за мен, и ме правеше толкова щастлива, колкото би могло да е дете, което живее с товара на вината, който трябваше да носим заради майка ни. Обичах я повече от всичко на света. Бих направила всичко за нея. Всичко. — Очите й станаха твърди. — Сега отивам да работя… и вече не искам да говоря за това. Никога.