Карлийн Томпсън
Шестица купа (62)

1.

Погледът й се спря на датата, написана в горния десен ъгъл на листа. Десети декември. Фейт беше умряла на седемнайсети. Това беше написано седмица преди смъртта й, последния път, когато беше нощувала в тази къща. Лоръл си спомни странното настроение на Фейт, насилената й веселост, която често се сменяше със студено разсеяно мълчание. Тогава си мислеше, че Фейт й е сърдита за нещо. Можеше ли мълчанието да е било страх? Беше се събудила посред нощ и беше видяла Фейт да пише на бюрото й. Това ли беше написала и после скрила в Бубу?

Ръцете й трепереха. Намирането на бележката беше като да получи писмо от отвъдното. Седна в леглото и зачете:

Скъпа Лоръл,

Скоро няма да е тайна, че ще имам бебе. Вероятно трябва да избягам, но ако го направя, ще трябва да изоставя мъжа, когото обичам. Той казва, че е твърде млад, за да се жени, прекалено млад, за да се справи с отговорността да има съпруга и дете. Иска да направя аборт. Миналата седмица насила ми даваше пари, но няма да ги взема. Той е бесен. Нищо не мога да направя. Обичам го. Няма да се откажа от бебето му.

Но, Лоръл, всъщност ти пиша това, защото ме е страх. Майка ми казва, че винаги е била малко ясновидка. Мисля, че и аз съм такава, и имам усещането за обреченост. Изгубих медальона си. Винаги съм се чувствала в безопасност с него. Вчера говорих с една телефонна екстрасенска. Тя ми каза, че някой гори черни свещи срещу мен, което означава, че иска да ми навреди. Каза, че има нещо мое, някакво бижу. Нямаше как да знае, че медальонът ми е изчезнал. Вярвам й. Вярвам, че съм в опасност. Вярвам, че скоро ще умра. Ако умра, искам да знаеш, че някой е искал да умра. Усещам го.

Лоръл, ти си най-старата ми и най-добрата ми приятелка. Ако скоро умра и не е нещастен случай, намери човека, убил мен и бебето ми. Знам, че можеш да го направиш.

С обич,

Фейт

Сърцето на Лоръл биеше лудо. Нищо чудно, че Фейт се беше държала толкова странно през последните седмици на живота си. Не само бременна, а и уплашена, че ще я убият. Защо не беше казала на никого? Защото е смятала, че никой няма да повярва на дъщерята на религиозен фанатик и жена, пратена в лудница, защото е убила собственото си дете? Разбира се, малко хора знаеха за Джиневра, но Фейт сигурно бе живяла в страх, че сестрите Луис могат да кажат на някого.

— Фейт, защо не си написала кой е бащата на бебето? — промълви Лоръл. — Казала ли си на някого? На майка си?

Зави й се свят. Някой избиваше Шестица купа. Възможно ли беше да е бащата на детето? Защо? Бащата явно не бе искал нито Фейт, нито бебето.

Изведнъж една възможност проблесна като комета в уморения й ум. Възможност, която доведе до друга и до трета толкова бързо, че Лоръл стисна глава с ръце; струваше й се, че ще се пръсне.

— Знам. Господи, Фейт, права си. Знаела съм през цялото време. Просто не можех да си спомня.

Посегна към телефона до леглото. Беше безжичен и беше пренесла слушалката в някоя друга стая. По дяволите!

Стана и се загърна с халата си. Алекс, както обикновено, спеше толкова дълбоко, че сякаш беше потънал в дюшека. Дори Ейприл не вдигна глава, когато Лоръл излезе от спалнята. Тя отиде в дневната, без да си прави труда да пали лампите. Беше живяла в тази къща цял живот. Можеше да върви из стаите с вързани очи. Посегна към ниската масичка и вдигна слушалката на телефона. Никакъв сигнал. Телефонът не работеше. Странно. Да не би снегът да беше прекъснал телефонните кабели? Трябваше да опита и телефона в кухнята.

Докато се изправяше, забеляза, че нещо в стаята не е наред. В ъгъла. Не изглеждаше както трябва. Ъгълът сякаш беше изместен. Или просто снегът отразяваше лунната светлина по особен начин. Отдалечи се от дивана, без да откъсва очи от ъгъла. Долови някакво движение. Не беше игра на светлината. Не беше сама в стаята. Устата й пресъхна.

— Кой е там? — едва прошепна тя.

Някаква сянка се отдели от стената. Сърцето й заблъска в гърдите, тя се обърна и хукна. Трябваше да иде в спалнята, където спеше Одра, и да заключи вратата.

Успя да направи само три крачки, преди нещо да се стовари върху главата й и да я изпрати в забрава…